Проф. Михаил Неделчев: Когато браним нашата национална идентичност, не се противопоставяме на Европа
Проф. Михаил Неделчев в интервю за обзора на деня на Радио „Фокус“ „Това е България“.
Водещ: Каква е връзката между Пражката пролет в Чехословакия от 1968 година, предхожданото от продължителни всенародни протести принуждаване на БСП да върне мандата през 1997 година у нас и делото на родения на 4 февруари в Кукуш Гоце Делчев? Наш гост е проф. Михаил Неделчев. Проф. Неделчев, формално изброените събития, историческите времена и участниците в тях са различни. Виждате ли обединяващо звено?
Михаил Неделчев: Естествено, темата е свободата, защото Гоце Делчев е вторият, големият апостол на българската свобода след Васил Левски, защото Пражката пролет също беше, аз съм свидетел, тъй като бях в Прага тогава, беше стремеж към свобода, един опит унищожен, заглушен, един опит всъщност да се демократизира, да се освободи от оковите т.нар. лагер социалистически. А пък, разбира се, ако направим връзка и с годината, когато всъщност БСП беше принудена да върне мандата, това беше също спонтанен акт на една голяма част от българското гражданство, най-вече на столичани, но разбира се и на присъединили се от цялата страна хора, да предотвратят пропадането в пропастта, което беше се случило в предишните години.
Водещ: Съдбата на Гоце Делчев, нейният край е нерадостен, на 31 година той е убит след предателство. Пражката пролет с мечтите си е прегазена от танковете през август 1968 година. През 1997 година връщането на мандата от БСП довежда до еуфория и очаквания, които не се осъществяват докрай, независимо че България стъпва на нов път в развитието си. Има ли трагизъм в борбата и стремежа за свобода?
Михаил Неделчев: О, разбира се, има трагизъм. Но това не означава, че би трябвало да се обезверяваме от този трагизъм. Този трагизъм е светъл, висок трагизъм. Това не е трагизъм на безпросветния мрак. Това е трагизъм, който по някакъв начин, включително гибелта на Гоце Делчев, е трагизъм, който мен винаги ме преизпълва с усещане за това, че всички ние, българите, сме длъжни да браним тази свобода, която днес имаме. Аз миналата година бях на Баница и се поклонихме пред този олтар, където са били укрити костите на Гоце Делчев. Ние снимахме тогава епизод с това как Яворов на връщане от прочутото си овладяване на Кавала, превземането на Кавала с още трима войводи и един малък брой четници, на връщане всъщност прави ритуално тържество, като измиват костите на Гоце Делчев. Това е нещо, в което аз винаги се вживявам и всеки от нас би трябвало да се вживява и да помни. Това са събития, това са съдби, които ни свързват, които ни правят българи.
Водещ: Какви са изводите от тези събития? До каква поука на историята водят?
Михаил Неделчев: Поуката е, че трябва отново и отново да защитаваме свободата. Свободата не е нещо веднъж завинаги придобито. Свободата може много скоро, било от популизъм, било от някакъв друг абсурд, било от някакво вражо не дай си Боже, това все пак остана в миналото, нападение, свободата може да бъде погубена. Така че свободата всъщност е нещо, което всеки от нас трябва да защитава непрекъснато. Това според мен е основната поука.
Водещ: Тези събития как се съотнасят към случващото се в България днес?
Михаил Неделчев: Те ни предупреждават. Наскоро много представителна група европейски интелектуалци предупредиха за опасността Европа такава, каквато е сега, а именно свободна, обединена Европа, да бъде пометена от вълна от популизъм. И ето, това е всъщност, което е заплаха и за България. Разбира се, аз веднага искам тук да отбележа, че не съм съгласен с иронията в едно изречение на този документ, на този манифест на тези, които бранят Европа, където те иронизират националната душа. Те са го сложили в кавички, защото са имали предвид начина, по който популистите употребяват подобни изрази. Аз обаче оставам твърд привърженик на Европа на нациите, Европа на националните държави и смятам, че двете идентичности не си противоречат, не се бият една с друга. Ние трябва някак си действително, ние, източноевропейците, би трябвало да убедим и нашите приятели от Западна Европа, че когато браним нашата национална идентичност, не се противопоставяме на Европа. Това не означава, че ние сме срещу Европа. Просто това са различни равнища на идентичността, която всеки от нас има. И мисля, че включително и днес, когато се чуват или крайни становища, че Европа, стига с тези отечества, или обратно – отечествата, стига с тази Европа. Ние трябва да браним и Европа, и отечествата, и в едната, и в другата посока.
Водещ: Може би трябва да обясним, това е ролята на българските интелектуалци, да се чуе и техният глас, че сърцето на Европа не може да бие без душата на народите й.
Михаил Неделчев: Да, абсолютно съм убеден, че е така. Нещо повече, всеки от нас, когато е пътувал из Европа, знае, колко прекрасни места има, ето да кажем веднага ще дам пример с полуостров Бретан. Ами полуостров Бретан така ревниво пази своята идентичност, която е наследница на келтската идентичност, брани своя специфичен език, обичаи, инструменти, пеене, носии, шапки и т.н. И такива места из Европа има страшно много. Тоест Европа не е нещо унифицирано. Знаем, че почти във всеки град в Западна Европа има традициите, които са вековни, на карнавали, на какво ли не, начинът, по който се почитат местните светци и т.н. Ние това трябва да го браним, и не само в Източна Европа, но трябва да го браним и в Западна Европа. Тоест спецификата на мястото, спецификата на региона, спецификата на нацията, на националната държава и на Европа като едно огромно богатство на многообразни специфики, е нещо, което всъщност е една основна ценност.
Водещ: Политическият прочит – и то особено този на последните събития от 1997 година с принуждаването на БСП да върне мандата – промени ли политическият пейзаж?
Михаил Неделчев: Слава Богу, промени го, разбира се. От тогава, всъщност от 1997 година насам имаме един необратим път в Европа. Не към Европа, а в Европа, тоест все по-навътре в Европа, така да се каже, с все повече задълбочаване на точно тази европейска идентичност, която си е и българска идентичност открай време, но тя беше по някакъв начин заглушена. От 1997 година насам всъщност се случиха всички тези неща, включително по-късното ни приемане в НАТО, в Европейския съюз. Тоест цялата тази посока е всичко това, срещу което сега чуваме истерични гласове и от БСП, и от други политически субекти, антиевропейски гласове. Разбира се, те слава Богу, не звучат съвсем дефинитивно, а по-скоро така: ама стига с тази Европа, стига с тези документи, които от Европа ни ги пращат, и прочие, и прочие. Значи ние трябва да си отстояваме идентичността, да си отстояваме и позицията тогава, когато имаме някакви възражения срещу общоевропейски документи, които се предлагат, но това в никакъв случай не трябва да означава разгръщане на антиевропейска риторика и антиевропейско общностно съзнание. В никакъв случай.
Водещ: Проф. Неделчев, предлагам ви да чуете едно мнение на президента Георги Първанов, той е една от водещите политически фигури в събитията от 4 февруари 1997-ма. Откъсът е от специалното интервю, което той даде за радио „Фокус“. В този откъс, правейки изводите си от събитията, той искрено говори за надеждите си, за очакванията си, за вярата си за промяна в БСП. Чуйте го и ще попитам за мнението ви.
Георги Първанов: Какви са изводите? Големият извод е, че когато не можеш да управляваш добре, а БСП, уви, по онова време – времето на правителството на Виденов, не успя да се справи и със зърнената криза, и финансовата, банковата такава, доведоха до много тежко напрежение в българското общество, и протестите бяха само част от явно изразените недоволства на хората. Ние трябваше да се съобразим с това и да влезем в разрез с настроенията вътре в партията. Знаете, в левицата винаги е имала едно отношение, в София бих казал спрямо властта: „Власт с кръв се взема и през кръв не се дава“. Е, показахме, че може да бъде и друго. И това сложи началото на голямата промяна на БСП, която 5 години по-късно доведе до радикална промяна и в ролите – БСП да се върне във властта, първо чрез Президентството, а след това и в управлението на страната. Това е, защото наистина бих теглил чертата, защото трябва да има лидерство в политиката. Трябва да си готов да тръгнеш понякога срещу масовите настроения, дори и срещу своите ако щете, когато си убеден, че това е правилният избор. И историята доказа правилността на това решение.
Водещ: Проф. Неделчев, промени ли се БСП така, както я вижда бившият й лидер?
Михаил Неделчев: За съжаление, не. И той неслучайно не е в БСП в момента. Чест прави на президента Първанов, че казва тези думи, дори ги потвърждава по някакъв начин в един по-късен етап, но всички знаем, че за съжаление това връщане във властта на БСП – т.нар. Тройна коалиция, също беше доста печален опит за цялата ни страна. И всички знаем, че точно с този истеричен стремеж към властта, без да се обяснява в тази власт какво ще се случи, само просто ще се раздадат едни пари на някакви хора и отново ще достигнем до една криза, действително това е някаква патология на тази партия, това е някакъв атавистичен стремеж и атавистично желание да бъдеш все във властта. Защото една голяма част от хората, които са привърженици на БСП, възрастни хора, не говорим за младите, има и такива, но възрастните хора все още симпатизират на БСП, защото имат илюзията, че принадлежат към партията на властта. Тоест едно такова самочувствие, че принадлежат, макар да са бедни хора, макар да са с ниски доходи или мизерни пенсии, но те продължават да имат усещането, че ако гласуват, „нашите“, така да се каже, ще удържат властта, каквото и това да означава. И за съжаление това е действително социално-психологическа болест.
Водещ: Какво е бъдещето на България? Може ли страната ни, може ли народът да намери опора от моментите на пробуждането на своето достойнство? Успява ли?
Михаил Неделчев: Бъдещето на България е в неотклонен стремеж да се постигне единодействие между социално активните хора, защото в България поне половината от сегашното население е пределно социално активно, включително добре работещи, добре печелещи хора и прочие, и за съжаление тези хора, които са изпаднали от тази социална активност и които в малки селца, в малки градчета, не навсякъде разбира се, има прекрасно развиващи се малки градчета, но живеят в едно провинциално безвремие и се чудят, въртят се около мегдана и се чудят какво да правят. А всъщност всеки от тях би могъл да намери своята активност наоколо в неразораните земи, в това, че не би трябвало на т.нар. зърнари всичките си площи да дават и те да ги разорават, да сеят само пшеница, овес и царевица. И така нататък, и така нататък. Тоест ето това голямо противоречие между социално активните хора, европейските хора на България и тези, които са в едно блатно безвремие, трябва да бъде унищожено това противоречие, трябва да се свържат двете общности.
Водещ: И понеже говорим за Гоце Делчев и заради годишнината от рождението му, не можем да не си припомним неговия завет – да бъдем единни, да бъдем българи.
Михаил Неделчев: Да, разбира се. Гоце Делчев е великият член на една най-велика българска система от биографии – Левски и Ботев, Гоце и Яворов – тези две велики двойки в нашата национална история създават особен ритъм, особена приемственост в нашата национална история, която ни движи напред всъщност именно като европейци.
Водещ: И която ни дава самочувствие, независимо от вътрешнополитическите напрежения, борби и икономическата ни несъстоялост.
Михаил Неделчев: Така е. Е, несъстоялост в някаква степен.
Цоня Събчева
ОТ СЪЩИЯ СЪБЕСЕДНИК
Проф. Михаил Неделчев: Не трябва заради пошлостта да не виждаме духовното, която се случва в по-камерните пространства
Проф. Михаил Неделчев в интервю за обзора на деня на Радио „Фокус“ „Това е България“. Интервюто е правено на първи ноември.
Проф. Михаил Неделчев: На 9-и септември става събитие, което ни потапя в ново ро...
Проф. Михаил Неделчев: Картичките от края на XIX-началото на XX век носят интеле...
Проф. Михаил Неделчев: Всеки българин трябва да знае, че в основите на модерна, съвременна Европа стои делото на Светите братя
Проф. Михаил Неделчев, литературен критик, общественик и политик, в интервю за обзора на седмицата на Радио „Фокус“ „Метроном“. Водещ: 24 май е най-подходящият празник да бъде повдигната темата за необходимостта от ново българско възраждане. Как да опазим всекидневието си от клишетата и стереотипите на национализма и скептицизма, от наслоеното през 45 години комунизъм и близо 30 години духовно лутане, да не кажем безхаберие? Със сигурност винаги е имало макар и малобройни среди, които ревностно са пазели огънчетата на българщината срещу опростачаването, но енергия, подобна на тази от преди 140 и повече години – има ли? За това ще разговаряме с проф. Михаил Неделчев, литературен критик, общественик и политик. Михаил Неделчев: Преди всичко трябва да празнуваме. Трябва да празнуваме всички заедно. Аз обичам да празнувам не само на 24 май, а от 11 май, когато е църковното празнуване на паметта на Светите братя, обичам да празнувам целия май. За мен това са дни, които лично аз съпреживявам така, както съпреживяваме Христовото страдание, Христовото изкупление; така, както цяла година преживяваме целия цикъл, който е фиксиран като път на Исус Христос – Богочовека в Евангелието. По същия начин аз лично съпреживявам мисията на двамата братя. Защото аз не обичам върху българите по какъвто и да е начин да се слага някакво клеймо, че те са по-прости от някакви други населения, че те са по-тъпи, че те са по-бездуховни, както вие казахте и безхаберни. Не бих казал, че е така. Пътувал съм навсякъде по света и съм виждал навсякъде по света, включително и в тези страни, които възприемаме като най-развити, най-цивилизовани, виждал съм и прости хора, виждал съм и бездуховни хора и т.н. Така че аз смятам, че такива дати трябва да се празнуват, а празникът означава единение, означава всъщност всички заедно да почувстваме мощта, силата на посланието на Светите братя. Това, което е закодирано в духа на Европа, ние често го забравяме, защото тяхната битка, тяхната борба, тяхната съпротива срещу триезичната ерес, тоест разбиването на представата, която се поддържа упорито от някои от църковниците в Западна Европа, че може да се проповядва, може да се служи на Бога само на три езика – на староеврейски, на старогръцки и на латински – побеждаването на тази триезична ерес, както я нарича Свети Кирил, всъщност дава шанс, дава възможност за всички останали народности, за всички останали национални култури да развиват своя език, чрез християнските книги да развиват културата си пълноценно. Тоест делото им отваря път на Европа на нациите срещу Европа на империите. И това е изключително важно. Ние даже и до ден днешен още не сме го осмислили. Ето това трябва да правим. Всеки българин трябва да знае, че в модерна, съвременна Европа стои именно делото на Светите братя. Не само защото са създали старобългарската азбука и защото са превели на старобългарски език основните книги, но и защото са дали шанс и на останалите народи на Европа, включително и на французи, на италианци, на германци, на скандинавци и т.н, на поляци и прочие, на всички останали са дали възможността да изповядват Светото писание и въобще да служат на Бога, а това означава и на духовното в себе си, на своя език. Водещ: И за това, че са ни отворили вратите. Отворили са вратите на националното пред империите. Михаил Неделчев: Точно така. Водещ: Актът им е изключително важен и с изключителен съвременен акцент, проф. Неделчев. Михаил Неделчев: Да, това е изключително важен акцент, защото всъщност има три Европи – Европа на империите, Европа на нациите и Европа на гражданите. Това вече е Европа на индивидуалните граждански права, която се оказа в някаква много голяма степен утопия. Защото в последна сметка държавите се нуждаят от своите нации. Държавите именно, за да отидат до гражданите, им е нужно междинно образование, за да може да се случва единението, благодарение на езика, благодарение на културата, благодарение на традициите. Тоест утопия е, че всички можем да станем автоматично, прескачайки така да се каже етапа на нациите и въобще националното, всички да станем европейци. Аз категорично смятам, че е утопия. Водещ: Можем ли да говорим, че тези процеси създават предпоставки за ново национално възраждане в България? Михаил Неделчев: Аз мисля, че националното възраждане в някаква степен се случва, макар че не винаги го усещаме. Но аз ще дам пример от моите занимания, от моята област. Никога в България, никога – това ви го казвам много категорично, не е имало, примерно, масирана поява едновременно на толкова значими, изключително стойностни романи в българската литература. Социалистическата литература говореше за бума на романите, там това са 3-4 романа, част от които са по-скоро свързани с предишното, с буржоазното развитие на културата, както е примерно романът на Димитър Димов – Тютюн, или както е тетралогията на Димитър Талев. Докато днес имаме действително изключителен разцвет на романа. Достатъчно е да спомена само три имена. Да кажа, че това, което написа Милен Русков, неговите изключителни романи „Възвишение“ и „Чамкория“; това, което направи Емилия Дворянова – цяла поредица от свои романи, като се започне от „Земните градини на Богородица“ насам до последния й роман „Мир вам“; това, което направи Георги Господинов със своя „Естествен роман“ и със своя последен роман, а той е подкрепен и от много други негови текстове – различни есета, стихотворения, разкази, „Физика на тъгата“. И примерно страхотната романова поредица, която разгърна една писателка, която живее отдалечено от София – в Бургас, даже много често пребивава около Бургас, това е Керана Ангелова. Като се започне от „Елада, Пиньо и времето“ и се стигне до нейните последни романи. И тук могат да се добавят и Недялко Славов, и Захари Карабашлиев, и още много, много други автори, и разбира се живеещата в Гърция прекрасна и поетеса, и разказвачка, а пък да не говорим и каква преводачка от старогръцки – Яна Букова с нейни романи и т.н. Ами това не е ли разцвет, това не е ли възраждане? Аз не обичам да слушам, когато се говори наизуст, че не се чете – защото всеки ден, това ми е светът, това ми е животът, всеки ден съм в книжарници, всеки ден съм сред книги, всеки ден съм сред студенти. Просто това не е вярно. Младите хора четат. Аз имам дъщеря, която е в 11 клас, която е страхотна фенка и на Георги Господинов, и на Петър Чухов и т.н. Водещ: Тук ще ви допълня. Вчера си направих разходка из мола и знаете ли кой беше най-пълният магазин с най-много и то млади хора? Михаил Неделчев: Ами може би книжарницата. Водещ: Книжарницата, точно така. И на мен ми стана много топло на сърцето и си казах – щом млади хора са напълнили тази книжарница и са се откъснали от информационния поток на телевизорите, България върви. И върви напред. Михаил Неделчев: Аз не знам дали това е за зле или за добре, понякога трябва да се гледа и телевизия. Но младите хора почти не гледат телевизия. Водещ: А с какво си го обяснявате? Михаил Неделчев: Много ми е трудно. Аз не знам, не мога да си го обясня, но примерно огромната част от моите студенти не гледат телевизия. Това е истината. Гледат някакви други неща. Те по друг начин комуникират. Разбира се, те гледат непрекъснато в таблети, в телефони, в някакви други средства, но така да седнат, както ние гледаме, аз си признавам, че и до ден днешен си гледам, честно и почтено, и някак си не мога да си представя, че като съм вкъщи няма да си пусна новините на една или друга телевизия, или пък няма да гледам публицистичните предавания. Не ги интересува. Не ги гледат. Водещ: Проф. Неделчев, как да си обясним, че от една страна в младите хора има интерес към четенето, има интерес към знанието, а според новите учебни програми на Министерството на образованието публицистиката на Ботев, фейлетоните на Алеко, целият Емилиян Станев са изхвърлени от учебниците по български език и литература за 10 и 11 клас? Михаил Неделчев: Ето, пак употребихте една дума, която аз не обичам. Значи, нека да не говорим така – изхвърлени. Водещ: Ами няма ги. Михаил Неделчев: Тоест като че ли някакви злодеи седят в това министерство, които само това мислят – какво да изхвърлят и т.н. Водещ: Ами не е ли злодейство? Публицистиката на Ботев? Фейлетоните на Алеко? Михаил Неделчев: Вероятно тези хора по някакъв начин, като казвам тези хора, имам предвид и експертите, защото се работи с експертни групи, това са мои колеги – професори, университетски, най-често от Софийския университет, които преценяват по какъв начин би трябвало да кажем да се осъвремени програмата. Защото аз ще ви кажа пък нещо друго – не може да не се изучава един Борис Христов, не може да не се изучава Иван Цанев, не може да не се изучава Георги Марков, разбира се, на първо място. Ние сме правили подписки, за да обясним, че Георги Марков трябва да се изучава и като белетристи, и като очеркист, мемоарист. Даже много ми е трудно да характеризирам жанра, какво представляват „Задочните репортажи“ за България. Тоест обучението по литература в гимназиите, а пък това се отнася и до държавните университети, сякаш е спряло някъде 1958 година. Ами „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров трябва да се изучава, и то трябва да се изучава именно като книгата, която в критичен план дава най-пълна картина на социализма. Задължително този роман трябва да се изучава. И то просто не да се споменава така между другото, а трябва да му бъдат посветени 2-3 часа. Тоест българската литература действително е много богата и е много трудно примерно в една година или в две години максимум да бъде събрана в рамките и на гимназиалния, и на прогимназиалния курс. Така че аз също бих се затруднил, откровено казано, как да подредя, ако би трябвало да се справям с тази задача, как да подредя българската литература, така че тя действително да бъде изучавана в цялото й богатство, в цялата й пълнота. Аз бих преподавал и съвременната постмодерна литература, например, ако съм един учител, който трябва сам да изгради своя тематичен план. Откровено казано, тъй като аз работя в частен университет, работя в Нов български университет, който е свободен да композира своите програми, който не е задължен да спазва някакви такива стандарти, ами аз непрекъснато разказвам на мои студенти за най-различни нови книги – както чужди, така и български. Непрекъснато самият аз правя откритие в сферата на литературната история. Ето например напоследък съм се задълбал в поетическия авангард от 20-те и 30-те години, и открих автори, дето съм уж изчел какво ли не, открих просто неща, които са премълчавани от литературната история. Оказва се, че ние имаме и сюрреализъм, имаме и дадаизъм, имаме ги всичките, макар и не така откроени с манифести винаги и прочие. Аз бих го преподавал и това. Водещ: Това трябва да се преподава. Това е изключително важно, защото богатството на познанието ни се е свило. Михаил Неделчев: Да, така е. Водещ: Проф. Неделчев, но ако вие виждате бум на романа, този бум къде другаде го регистрирате? Михаил Неделчев: Аз казах само романа, но това се отнася и до есеистика, това се отнася и до поезия, не се отнася толкова до разказа, разказът някак си сякаш боксува. Водещ: Но културно, духовно възраждане вие виждате ли? Намирате ли нишките? Михаил Неделчев: Добре, а как да наречем грандиозният интерес към театъра, който съществува? Как да обясним това, че примерно за една постановка, каквато е прекрасната постановка на Явор Гърдев по романа на Милен Русков, с едно невероятно изпълнение на Захари Бахаров по романа „Чамкория“ в Театър 199? Там въобще не е възможно да се намерят месеци напред билети. И аз, знаете ли, как отидох? Нещо говорех по една телевизия и се обърнах към зрителите и казах: „Яворе, много те моля, намери ми два билета“. И режисьорът Явор Гърдев ми се обади и ми каза: „Имаш два билета“. Така отидох на театъра. Водещ: Значи ние живеем в ново възраждане без да го усетим? Михаил Неделчев: Аз не бих го нарекъл по този начин. Може би не трябва да си служим винаги с такива исторически аналогии. Въпреки че аз самият, когато се кандидатирах за депутат, така бях кръстил моя манифестен текст – „За ново възраждане на българския народ“, което разпространявах из страната. Водещ: Оттам си го спомних и затова го извадих като мото въведение на нашия разговор. Михаил Неделчев: Не бива винаги да си служим с такива исторически аналогии. Ние не живеем в екстремно време. Разбира се, българската национална идентичност е заплашена от студените ветри от Изтока, тя е заплашена и от това, че много наши сънародници ги владее една социална истерия – ако не замина… заминавам, заминавам, терминал 1 и прочие. А отиват там някъде, първо, снижават социалния си статус три пъти надолу; второ, отиват и мразят там, където са отишли, хората; а почват да ни мразят и нас тук, които сме останали. Тоест едно отчуждение и от тамошното, и от тукашното. Аз нямам нищо против – решил си да станеш французин – стани. Обаче стани тогава пълноценен французин, не мрази французите, ако си отишъл във Франция, или пък в Испания, или пък в Калифорния, където и да си отишъл. Но аз навсякъде по света, за съжаление, съм срещал наши сънародници, които са дълбоко вътре наранени хора, сами са се наранили от това, че са погубили своята национална идентичност, а не са придобили нова, локална дори идентичност – да се приобщят в Каталуния, или в Бретан. Въпреки че в Бретан българи не съм виждал. Водещ: Националната идентичност днес как може да я формулираме? Как да я опредметим? Можем ли да я пипнем, можем ли да я видим? Михаил Неделчев: Националната идентичност – това първо е култ към своя език, второ е култ към предците, своите собствени предци, трето е култ към националните герои, четвърто – това е респект към историческите съдби, към историческите трагически сюжети, през които са преминали предишните поколения, твоите предци. И, разбира се, това е най-вече желанието да живееш с тези хора, с които ти принадлежиш към една нация. Това е пък най-важното. Значи едно желание – аз да говоря, да се срещам с тези хора, а не просто да ги подминавам с презрение или с нежелание да общувам с тях. В това отношение ужасно обичам поляците, защото те се обичат, виждаш как те се обичат. Или дори нашите съседи гърците. Гърците като се срещнат някъде по чужбина, те просто веднага започват да си приказват – абсолютно непознати хора и хора, които виждаш, че са от различни социални слоеве. С българите, за съжаление, не е така. Водещ: След този разговор с вас по-оптимистични ли ставаме или по-замислени? Михаил Неделчев: Аз мисля, че по принцип да се разговаря е отваряне към по-светли хоризонти. Разговарянето. Трябва да разговаряме, много трябва да разговаряме – с децата си трябва да разговаряме, с близките си, с любимите си трябва да разговаряме и т.н. Водещ: Това правим и ние – разговаряме. Разговаряме и искаме чрез словото да стигнем до сърцата и до умовете на нашите слушатели. И ако поне едно зрънце успеем да посеем, значи сме си свършили работата. Михаил Неделчев: Да, така е. Цоня Събчева