Интервю с журналиста Златин Бояджиев, внук на известния български художник Златю Бояджиев, в предаването "Цветовете на Пловдив" на Радио "Фокус", по повод 120-годишнината от рождението му. Спомени за живота и творчеството на  един от най-самобитните български художници на XX век, създал безброй шедьоври. 

Здравейте, дядо Ви е нарисувал стотици портрети през живота си. Но какъв портрет бихте нарисували Вие за него днес? Портрет от думи, разбира се.


Трудно е да се говори. На откриването на юбилейната изложба в София казах, че за нас той все още е жив човек. Ние го чакаме всеки ден да се появи, защото той така или иначе е в дома ни със своите картини, а и в нашите спомени. Казах на хората: "Ако чуете почукване в Стария град, обърнете се, сигурно е той!“ Както казваше Атанас Кръстев: "без него градът опустя“. Най-краткото, което мога да кажа е работа, работа и желание да продължи да се доказва.

Това е човекът, който не спираше да работи. Още 1946 година прави изложба галерия "Форум“ в София, която по тогавашните описание е най-забележителното събитие в последните години. Когато Атанас Свиленов отива на негова изложба през 1968 казва, че го блъснала стена, стена от цветове!

Вие сте бил само на 12 години, когато е починал. И все пак връзката между дядо и внук е доста силна. Спомняте ли си някоя интересна случка с него, знам, че сте живели в един апартамент.

Така е, да. Той баба ми и сестра ми живеехме там.  С него спяхме в една стая от 1971 до 1976. Най-същественото, което помня е това. Той ставаше в 5:30, бръснеше се сам, обличаше се с малко помощ и в 6:30 до 7 часа беше излязъл. Отиваше на улица "Рогош“, където му беше ателието. Работеше там до 12 ч. и след това отиваше в т.н. "Вегетариански ресторант“ в центъра на Пловдив - обядваше, връщаше се да си почине в ателието и отново работеше.

Изпреварихте въпроса ни г-н Бояджиев. Големите творци наистина обикновено имат доста чудновати ритуали, даващи начало на творчески процес. Каква музика е слушал той, какво го е вдъхновявало, освен че явно е бил практичен човек, човек на дисциплината?

Той си имаше един радиоапарат в ателието и там си пускаше това, което можеше да се слуша по това време - радио "Люксембург“, но най-често българска народна музика. Това е неговата музика същност. Тракийските народни песни. Така или иначе той е чедо на Тракия, както казваха някои, въпреки че всъщност е един гражданин, който през целия си живот се завръща към родното село. Той през целия си живот от 1923 нататък живее в много различни градове, най-вече в Пловдив. Накрая стана жител на София по различни причини. Отиде си като жител на София, но си е пловдивчанин.

Тогава вероятно Пловдив му е най-мил. Имал ли е някое любимо място в града на тепетата, което го е вдъхновявало?

Стария град му беше любимо място, Хисар капия, въобще тези стръмни и странни улици на стария град, които и днес обикаляме, макар че за него беше трудно. Но той беше там- Стария град, по центъра, въпреки че беше болен. Всъщност това са му любимите места. Неговият град, където живееше. Там до Античния театър, който тогава беше разкопан. Дядо ми винаги се е връщал и в Брезово. Любими места са му Странджа. Веднъж направил е едно самостоятелно пътуване от 10-на дни, тогава са го издирвали с полиция. Така е решил, отишъл е да види нестинарите и нестинарите от картините му не са някакви измислени, те са истинските нестинари. И на други места е ходил, просто от време на време са го издирвали.

Заради комунизма и не особено свободното движение на хора ли?

Да, но и самото семейство се притесняваше за него. Леля ми, която беше лекарка го поддържаше във форма – диета, лекарства, кръвно и т.н. Но той беше свободен човек и когато реши отива някъде, това е положението. Въпреки че е болен. По-късно е имал издадена бележка, че е можел да ходи навсякъде да рисува, тъй като тогава т.н. империализъм се опитваше да ни смачка и комунистическата власт пазеше всичко най-строго и внимателно. От едно родопско село се опитвали да го арестуват, защото се е разхождал в някаква тайна зона. Но с бележката се отървава.

Освен из България, дядо Ви е обиколил и голяма част от Европа, въвел е доста модерни за времето си стилове в България, но въпреки това е център на творчеството му остава обикновения, трудолюбивия човек, този от народа, нивата , природата.

Това е популярна теза, че той рисува българския дух, българският човек, който е такъв, какъвто е. В неговите картини се появяват едни странни образи, които независимо дали са от Париж, Прага, Италия, България, Румъния. Това са тези хора, но с едни други послания, които човек трябва внимателно да огледа, защото той не рисува натура, не е етнографски плоскостен, той просто рисува духа на хората. Рисува едни хора, от които е извадил есенцията, най-важното, което вижда, въпреки че рисува многократно семейството си и едни повтарящи се образи – на сестрите си Пена и Вида, на баща си, на майка си, на цялото семейство. "Клане на прасе“ например.

Да, тя е доста интересна и със сигурност многопластова. Можете ли да ни разкажете повече за нея?

"Клане на прасе“, има няколко подобни картини. Едната е изгоряла през втората световна война. В тях обаче има този български дух, който е реалният български дух. Това е българинът. Ние сме такива. Колим прасето, обаче страдаме от това и въпреки всичко трябва да го заколим. Тоест хората каквито ги е познал и видял. Най-любимото му място, забравих да кажа, това е долът, това са земите, които са на семейството му. Долът е неговото място, има няколко картини оттам. Там е мястото, където е отрасъл.

Човек е най-силен там, където са корените му, наистина. В пика на творческата си кариера Златю Бояджиев е парализиран в следствие  на мозъчен кръвоизлив. Цялата му дясна част е парализирана. Така че на практика той вече не може да рисува с дясна ръка. Кое е било по-силно тогава - психическата, или физическата болка?

Не искам да се отклонявам, обаче пикът на творческата му кариера всъщност е преди да се парализира и 60-те години до смъртта му. Преди да се парализира 1951 година, на 48 години, той получава известни награди, например от Биеналето във Венеция и става много известен. Неслучайно след така наречената революция в България той става председател на Съюза на художниците. Обаче комунистическият режим не му е на сърце и с тези тежки години, които изкарва от 46-та да рисува някакви огромни плакати със Сталин и тогавашните вождове. Всъщност комунизма в своето желание да накара хората да работят определени неща, му докарва този инсулт. Той тогава си променя стила, още преди инсулта. Този предметен академизъм го въвежда още в 40-те години. Това плоскостно изразяване, цветово, което оприличават на Ван Гог не е популярно тогава в България. И всъщност те го карат да рисува по определен начин. Но това, че е болен му помага да се промуши между гоненията.

Тоест, освен с болестта му се е налагало да се справя и с тогавашните норми?

Той е рисувал така, както иска, това, което му харесва. И затова е толкова цветен и толкова различен. Защото не могат да го спрат. "Той е болен човек, абе дай да му вземам една картина, да си храни семейството“. Но талантът не можеш да го спреш. Цанко Лавренов му помага да стане заслужил художник и да получава пенсия. Но след това той получава всички награди, които е раздавало тогава правителството, той ги има всичките.



Г-н Бояджиев вие бяхте споменали, че той собственоръчно си построява къща?


През 1938 той изкарва удостоверение за учител гардеробите вътре, шкафовете той си ги е правил, защото си е беден човек, учител. И все пак учителската заплатата тогава е била по-висока от на сегашните учители. Хайде сега един учител може ли да си построи цяла къща с неговата заплата? Доста трудно. Нека пожелаем сега на всички учители сега да могат да си построят една къща!

О, да наистина. Пожелаваме им го.

Имате ли негова любима картина?

Имам, да. Казва се "Почивка", или "В ръжта". Това е една картина, на която майка му и баща му са седнали с гръб един към друг, след като са жънали цял ден. Това е картина, на която философското измерение е много голямо за мен. Тя показва как двама души могат да живеят заедно и какво е семейството и любовта. Има и други странни картини, много са, но тази си я обичам най-много. 



Велизара АНГЕЛОВА