ОТ СЪЩИЯ СЪБЕСЕДНИК

Проф. Пламен Павлов: В българо-руските отношения не може да се заиграва с историята

Проф. Пламен Павлов: В българо-руските отношения не може да се заиграва с историята

Проф. Пламен Павлов, историк, в интервю за обзора на деня на Радио „Фокус“ „Това е България“.

10 Септември 2019 | 17:00 | Радио „Фокус“

Проф. Пламен Павлов: Илинденско-Преображенското въстание носи знакова символика, която повтаря почерка на априлци и следва заветите на Левски и Ботев

Проф. Пламен Павлов: Илинденско-Преображенското въстание носи знакова символика, която повтаря почерка на априлци и следва заветите на Левски и Ботев

Проф. Пламен Павлов, историк, преподавател във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, в интервю за предаването „За честта и славата на България“ на Радио „Фокус“. Водещ: Преди 116 години българите от Македония и Одринска Тракия дават израз на своя порив към свобода и обединение с Майка България. Този стремеж изригва с избухването на Илинденско-Преображенското въстание. Наш гост в следващите минути е историкът проф. Пламен Павлов. Здравейте. Пламен Павлов: Здравейте, добър ден и честите празник. Тъй като в крайна сметка Илинден е един празник, не само църковен и религиозен, но и празник на българската жажда за свобода. В крайна сметка виждаме, че в едноутробната ни Република Северна Македония не престават опитите въстанието да се тълкува по някакъв особен начин, който отрича именно дълбоката му българска същност, за което призоваваше вече покойният Божидар Димитров. Става дума за българско въстание, за нищо друго. Водещ: Да, наистина нямаме обяснение как така години по-късно буквално трябва да се обясняваме, че това въстание е българско, след като на всички е било ясно през 1903 г., че става дума за българско въстание. Сега изведнъж влизаме в обяснителен режим. Пламен Павлов: Да, да, да, така е. Но за това съществена вина има особено Българската комунистическа партия и режимът особено след 1946 г., през 50-те години, до началото на 60-те. Тогава самата българска държава допусна да се говори отделно за Илинденско, отделно за Преображенско въстание и Илинденското, мълчаливо или не, да бъде едва ли не отстъпено на Югославия. Защото аз не бих казал Народна република Македония или после Съюзна Република Македония е била някаква суверенна единица, която е следвала някаква друга политика освен тази на режима на Йосиф Брос Тито. Така че днес ни се налага да обясняваме, но в крайна сметка виждаме, че постепенно истината излиза наяве. Тъй като съвременните информационни технологии в общи линии възможност да се черпи информация е много по-свободно отколкото във времената на цензурата във Вардарска Македония. В крайна сметка става дума за българско въстание, в което участват и местните власти, и други хора, които имат българско мислене или български симпатии. Тъй като в крайна сметка самата идея за автономна Македония или за независима даже ако щете Македония, е като един етап от обединението с целокупното отечество. Това личи от абсолютно всички документи, свързани с въстанието. Ако отворим документите, дали ще бъдат османо-турски, дали ще бъдат западни, донесения на западни консули, чуждите вестници, включително най-големите европейски, американски и руски вестници, да не говорим за българската преса, да не говорим за документите на самото въстание. В тях става дума само за българи, за нищо друго. Ако да речем, се отбягва в някои програмни документи въобще да се говори за народност, то това е идеята, че участват всички поробени, не само българското мнозинство, но и съответно малцинствата – гръцко, албанско, влашко. Но в крайна сметка самите документи те повтарят формата на Априлското въстание. Обръщението „братя“, черешовото топче. Аз за това черешово топче бих искал да кажа две-три думи. И днес в македонските учебници то се слага едва ли не като някаква самобитна история. Сега черешовото топче не е самобитно решение нито на нас българите, нито на въстанието от 1903, съответно преди това на Априлското. Но в едни времена, в 1903 г., когато имаш вече модерно оръжие, доставено от България, от никъде другаде. Когато имаш динамит, да използваш черешови топчета, това има чисто знакова символика, че се повтаря почеркът на априлци, че се следват заветите на Левски и на Ботев. С това е пронизано абсолютно цялото творчество на водачите на въстанието, на неговите идеолози, на Христо Матов, на Анастас Лозанчев, на Борис Сарафов, на когато си щете, всъщност става дума само за български стремежи и за нищо друго. И ако има да се търси някаква дипломатическа куртоазия, то това е да не бъде вкарана България в някаква война, за която тя не е готова. Изобщо тогава отношенията на пръв поглед са преди толкова много години, че днес се налага да ги обясняваме наистина. Но самите водачи на въстанието, с много колебания, със спорове така и не добиват окончателна форма. В крайна сметка се борят за спасяването основно на българското население от този пълзящ геноцид, от това пълзящо етническо пречистване, на което според мен много сериозно основание обърна колегата Елдъров. Наистина там вече става нетърпимо и няма друг вариант, освен да се вдигне въстание. Водещ: Така е. Става ясно, че през 1903 г. все още младата българска държава не е в състояние официално да се включи във въстанието. Въпреки това обаче нашите офицери успяват. Как се случва така, че тогавашните държавници и офицерите от Българската армия все пак, въпреки всички тези пречки, които съществуват, успяват да окажат помощ на въстаниците? Пламен Павлов: Тогавашна България не е в състояние да направи нещо кой знае какво. Тя все още е княжество, което е васално на Османската империя. Тоест стига се до едно брутално нарушение на международните права, както са разбирани тогава. Въпреки всичко не някой друг, а генерал Михаил Савов, бъдещият командващ нашите войски по време на Балканската война, не само че не казва не правете нищо, казва изчакайте още малко, да речем, до пролетта на 1904-а. Тъй като в Българската армия все още не е завършено превъоръжаваното. Българската армия дори да се намеси, би било обречено това на катастрофа. Тъй като Османската армия е много по-добре въоръжена, да не говорим, че една държава, стъпила на три континента. Но въпреки всичко отказ от българска страна на практика официален няма. Но не бива да забравяме Андрей Тошев като дипломатически агент, с който влизат също хора от организаторите на въстанието, също казва да се почака, да се изтрае. Но това не е просто забавяне, а това е наистина съобразяване с реалната обстановка. Освен това самите водачи на въстанието, то това го пише в спомените на абсолютно всички от тях, казват, че не искат да ангажират България, не искат да я вкарат в огъня и че по-скоро правят една превантивна акция, с която да обърнат вниманието на международното обществено мнение, на великите сили. Тоест тук идеята е много сходна с тази на Априлското въстание и на други подобни събития от нашата история. Като искам специално да обърна внимание на обстоятелството, на което обърнахте внимание и вие, че всъщност ако погледнем състава на участниците, и на водачите, и на редовите командири, на практика няма някой от тях, който да не е свързан с България. Да не говорим колко много от местните войводи, от военни съвети са на практика хора, родени в старите предели – на Княжество България или пък на Източна Румелия. Но пък и тези, които са от самата област Македония, те са или възпитаници на Военното училище в София, или на Софийския университет. Няма човек, който да не е свързан по една или друга форма със свободните български земи. Това е крайно време в Македония да се признае, да се разбере и да се каже. Тъй като там се дава един много едностранчив прочит на събитията, като нещо самодостатъчно, като нещо на „македонскиот народ“. Няма такова нещо. Това е въстание на българския народ. Тогава никой не се съмнява в това. Така че българската същност на въстанието трябва категорично да се признае. Ние ще го честваме общо като тези събития, както се предвижда в договора за добросъседство. Но не като някакво събитие от някаква неясно чия универсална човешка история, а като събитие от българската история. Тогавашните хора, и в поробените земи, и в Странджанския край, в Одринска Тракия, всички са солидарни с това, че това е част от българския стремеж към обединение. Аз искам да обърна внимание на нещо, на което вчера поставих акцент в една моя статия във вестник „Труд“. Че Христо Матов, който е една от възловите фигури на това въстание и въобще на македонското българско националноосвободително движение, ами той през 1896-1897 г. издава вестник „Санстефанска България“. Може би десет години по-късно Христо Матов се е отказал от идеята за Санстефанска България? Няма такова нещо. Всички те се стремят към национално обединение, но много добре знаят, че никой няма да позволи толкова лесно да се повтори прецедентът с Източна Румелия и Княжеството. И затова се търсят по-обтекаеми форми, по-дипломатически форми. Но стремежът е категоричен към обединение. Нещо друго за оръжието, за което стана дума. Ами цялото оръжие, което е много по-добро от това в Априлското въстание, става дума за модерни оръжейни системи, за пушки, всичко това е доставено от България. В една или друга форма, по един или друг начин, но в крайна сметка и военните катери, и оръжието, и плановете, ако щете, всичко е свързано с българската военна мисъл и с българското политическо мислене, а не с онова на Сърбия или на Бог знае на кого. Така че българската същност на въстанието тя е 100-процентова. Просто няма как да се чете като дяволът Евангелието. Да се твърди, че там имало македонска някаква тенденция. Няма подобно нещо никъде в автентичните свидетелства за въстанието. Водещ: Да, така е. Повече от 100 години вече след това въстание, от дистанцията на времето каква е историческата оценка от военна гледна точка за бойните действия и за продължителността на въстанието? Какво успява да постигне то? Пламен Павлов: То несъмнено трябва да бъде изследвано и занапред. Аз не бих казал, че абсолютно всичко е казано и че абсолютно всичко е установено със сигурност. Но не бива да забравяме нещо много принципно. Че решението още в Солун и после на другите форуми и в Петрова нива, да речем, и в Сливово преди това, е да се вдигне едно въстание на етапи. Прави са колегите, които казват, че то трябва да се нарича Илинденско-Преображенско-Кръстовденско. И то действително цели във времето и в пространството да поддържа едно напрежение. Гоце Делчев, който по това време за съжаление вече е загинал, има идеята да преобладават партизанските методи, терористичните акции. Нещо, което го виждаме, особено в Стремския окръг повече да се прилага. Но като цяло има една идея да се създаде, въстанието не бива да се схваща като класическо въстание, а по-скоро като една акция на дълготрайно военно неподчинение, на механизма на държавност, каквито са Крушовската република и там в Странджа, която се обявява. Но това е, както самите участници казват, те разчитат на това да се покаже, че не България го е организирала, а местните българи са го направили. Но тогава целият свят, Великите сили и най-антибългарските фактори на Балканите са абсолютно убедени, че България стои в дъното на събитията и това трябва да кажем, че все пак е вярно, както и да се замислим. И затова България е подложена на безпрецедентен натиск от Великите сили и тя не може да направи нищо. Иначе би била санкционирана от тогавашните силни на деня в Европа и в света. Но въпреки всичко от военна гледна точка въстанието изобщо не е за подценяване. В Битолския окръг, където въстаниците са някъде около 19-20 хиляди души, основно местни опълченци, разбира се, обучени от инструктори, дошли от България, или да речем местни македонски българи, които са учили в българското Военно училище, служили са в Българската армия. И те се бият юнашки и на практика противникът, който е преди всичко редовна армия, и то добре въоръжена, дава многократно повече жертви. Съотношението на силите е 1:10, даже на някои места 1:18, към 20. И въпреки всичко жертвите, които понасят българската страна, са най-вече на цивилно население. И, разбира се, продължават отвратителни случаи на изнасилвания, на отвличане на хора, на всевъзможни мародерства, на отрязани глави, които показват, че Османската империя не се е реформирала и няма надежда скоро да се реформира. Но и тогавашното световно обществено мнение признава, че в крайна сметка българите в Македония и Одринска Тракия са подложени на терор, на геноцид, на нещо, което противоречи на нормалното мислене в началото на 20-и век, а пък и не само тогава. Да не забравяме и за Странджа. В днешната Македония, Северна Македония, когато се тълкува въстанието, някак си така се пропуска „случайно“ това, което става в Странджа. Всъщност Христо Стилянов, летописецът на борбата на македонските българи за свободата, по това време е точно в Странджа. И не само той. През цялото време виждаме, че координацията между все много по-големия, много по-многолюден по население, българско, е историческата област Македония. Но в никакъв случай Родопите, Беломорието или Странджа не са забравени в самия призив за въстание е казано македоно-одринско, не е казано македонско. Да ме прощават т.нар. ми колеги от Скопие, обаче да не пропускат това, което го пише в сума ти документи. Освен това пак казвам, те са на литературен български език. Те са на този език, който тогава е разбираем за абсолютно всички, няма нужда от преводач. Символиката, всичко е българско. Черешовото топче е символ, то не е военно средство. Тогава има динамит, имат много по-модерни средства. „Свобода или смърт“, революционният лист, който, да речем, издава Яворов, ами той носи наслова на Българската революционна организация, на Георги Стойков Раковски. Тоест българската същност на въстанието трябва категорично да бъде призната от тези, които правят всевъзможни еквилибристики, за да търсят в него някаква самостойна, самосиндикална и каква ли не македонска представете си ориентация. А то е македено-одринско, беломорско, ако щете. Така че една преоценка и много по-голяма популярност изисква това въстание. То наистина е въстание не само на поробените българи, но и на българите от България. Тъй като солидарността, помощта, съпричастността от страна на свободна България е категорична. И от никъде другаде няма такава съпричастност, както от България. В крайна сметка бежанците от въстанието, около 30 хиляди души, те може да са и повече, може да са и по-малко, тук нямаме точно статистически данни. Къде бягат? В България. Защо не бягат в Сърбия или в Албания, или някъде другаде, в Хърватия примерно. Бягат в България. Водещ: Крайно време е нашите братя македонците да признаят това нещо, по-точно историците им Пламен Павлов: Не, те хората си го знаят, но трябва да имат достъп до него. В учебниците в Северна Македония това нещо трябва категорично да присъства. А не да се правят всякакви такива манипулативни внушения, че България ето не помогнала и тъй нататък. Ами то това е правено още оттогава, от антибългарската пропаганда. Че ето, България ви изостави. България не изоставя хората си, защото самата България участва в него, доколкото й позволяват силите и възможностите. Но да кажем, че тя не участва, би било една абсолютна лъжа. Евелина БРАНИМИРОВА

20 Юли 2019 | 19:30 | Радио "Фокус"