Проф. Огнян Минчев: Радев ще се опита да мобилизира гласовете основно на три групи хора

Политологът проф. Огнян Минчев в интервю за предаването "Метроном" по Радио ФОКУС

Защо старият световен ред се разпада, а Западът едва сега признава, че безвъзвратно напуска стратегическия си комфорт?

Световният ред се разпада по силата на редица причини, но може би най-важната сред тях е обстоятелството, че глобализацията в този формат, в който започна през края на 70-те и началото на 80-те години, изчерпи свое потенциал. И на фона на предупрежденията, че глобализацията приключва, аз по-скоро бих направил извода, че основните глобални елити с произход от САЩ и от други доскоро преки съюзници на САЩ, като Европа, Япония и т.н., част от тези глобални елити биха искали да трансформират модела на глобализация и да се опитат да изоставят някои аспекти от първоначалния модел на глобализация, който владее света през последните 40 години, тъй като тези аспекти на глобализацията са твърде скъпи, оказаха се твърде трудни за поддържане и цялото това преструктуриране на практика води и до преобразуване на цялостната система на международните отношения. Като понастоящем ние се намираме в етап, в който е трудно да се прогнозира какви точно форми ще придобие една нова система на международни отношения или един нов формат на глобална икономика и на глобални взаимодействия, както икономически, така и политически. Намираме се в фазата, в която се декомпозира, в която се разрушава настоящата система на международните отношения и то с най-активната роля на тези, които я създадоха преди 80 години, а именно водещите финансово-корпоративни и политически елити на САЩ.

Докъде ще доведе опитът за преформатиране на глобалните баланси и оспорване на западната хегемония от една страна от Русия, от друга от Китай?

В каква степен Русия ще съумее да защити своите амбиции да се върне на сцената като пълномащабна велика сила, остава да видим може би дори в следващите месеци, не и в следващите години. Но това, което е извън всяко съмнение, е, че новият момент, новият елемент в такава международните баланси, както и икономически, така и политически, е навлизането на нови и много амбициозни, много мощни икономически сили от досегашния трети свят. Имам предвид не само Китай и страните от Източна Азия, имам предвид събуждането за сериозно икономическо, обществено развитие на сили, като Индия, като Бразилия. Този т.нар. Глобален юг, както го наричат сега, ще бъде безспорно един доста сериозен, за да не кажа мощен, фактор във формирането на новите световни баланси. И в зависимост от това по какъв начин ще бъдат разпределени стратегическите позиции, които ще защитават интересите както на новите, така и на старите геополитически полюси и покоси, ще зависи и по какъв начин ще се структурира новата система от международни отношения, която засега просто не е придобила своите очертания. Както казах, засега наблюдаваме процеса на декомпозиране на досегашната система.

Къде в преразпределението на глобалната власт попада Европа? В новата сурова реалност тя ще приема ли независимостта, въпреки обилните декларации на нейните лидери от края на седмицата и ще излезе ли от пасивната си умозрителност и в какво всъщност ще влезе?

Това, което е характерно за позиционирането на Европа в този процес на разрушаване на досегашната система, е, че на практика в този процес отпада досегашният ангажимент на САЩ да поддържат общата система за сигурност с Европа, в която обща система за сигурност на практика оста Вашингтон-Брюксел, като Брюксел като събирателният образ на Европа, оста в Вашингтон-Брюксел, която беше основното измерение на системата за сигурност на Запада, до голяма степен губи своето значение, и то по един драматичен начин поради стилистиката, която упражнява в този процес настоящият американски президент Доналд Тръмп. Тази ос може би не се разрушава докрай, но нейното значение силно намалява, тъй като САЩ преобразуват своите интереси и насочват своето внимание в друга посока, преди всичко в конкуренцията, в съперничеството с Китай в Тихоокеанския басейн пред всичко, и самите САЩ освен фокуса към Тихоокеанския басейн, се завръщат в определена степен и към търсене на хегемония в Западното полукълбо, в непосредственото обкръжение на САЩ, т.е. на Северна и на Южна Америка. В целият този процес Европа от една страна е заплашена да остане безпомощна, беззащитна, защото в продължение на 80 години тя е оставила, по настояване на Вашингтон също така, е оставила своята сигурност в ръцете на САЩ.

От друга страна, премахването на този чадър на сигурност, който Америка осигуряваше за Европа, освен така тревогата, опасностите, които създава за Европа, създава за Европа и определена възможност, която е възможността за геополитическа еманципация на Стария континент, придобиване на такъв тип сътрудничество между европейските страни в рамките на Европейския съюз и чрез допълнителни формати за сигурност, т.нар. "коалиции на желаещите“, сътрудничество, което на практика да преизгради Европа като автономен стратегически център на свой интерес, на своя система за сигурност и на своя способност да проектира сила в своето обкръжение, най-малкото като една мощна регионална сила в Евразия и в Средиземноморието, в Близкия изток. Възможност, която ако Европа осъществи на практика, ако реализира, тя ще се еманципира от протекцията на САЩ и ще бъде в състояние да действа в полза на своите интереси, в услуга на своите интереси, което всъщност е и основното направление, в което Европа може да се развива и Европа може да осигури своята благоприятна перспектива за в бъдеще.

И сега към България. Готови ли сме като общество и държава да приемем геополитическия избор, пред който ни изправят Тръмп и Европа? И в коя Европа искаме да бъдем: в американската или в брюкселската?

Самият формат на въпроса, който задавате, предполага да приемем като факт вече обстоятелството, че САЩ под ръководството на Доналд Тръмп са постигнали определена цел в посока раздружаване на Европа, защото наред с всички други чисто идеологически и политически забележки, които Тръмп и неговата администрация имат по отношение на Европа, е очевидно, че основната мотивация за критичната позиция на Вашингтон спрямо Европа е неприемането на възможността Европа да бъде обединена и значима сила по силата на своето обединение. Вашингтон, начало с Доналд Тръмп, би предпочел да види една Европа, в която връзките на сътрудничество са доста по-слаби и което би дало възможност на Америка да постига изгодни за себе си резултати в преговори и в оказване на натиск поотделно на страна по страна в рамките на Европа. Ако това се случи, Европа ще загуби каквато и да е своя обособена стратегическа идентичност и ще се превърне в буфер от шарена черга от държави, всяка от които търси автономни механизми на своето оцеляване и на своето бъдеще.

Аз се надявам, че това няма да се случи и съм убеден в това, че и дългосрочният интерес на България е в това тя да допринася за осъществяването на европейския интеграционен проект вече на едно федерално равнище, федерално преди всичко на нивото на системата за сигурност на Европа, която федерализация на практика ще създаде предпоставките за това бъдеще, за което говорихме преди малко. Сега, разбира се не можем по никакъв начин да изключим нарастващия натиск, който ще продължи във времето от страна на Вашингтон, но пак казах, за мен не е разпадането на европейското единство е перспективата за българското бъдеще, а съхраняването на единството на Европа.

Сега, разбира се България трябва също така да се опитва да запазва в максимална степен своя статут на стратегически партньор на САЩ, тъй като ние живеем в регион, в който има множество различни влияния, които влияния, част от тях трябва да бъдат туширани, други да бъдат спрени, трети да бъдат окуражени и т.н. В този смисъл, стратегическото партньорство със САЩ за България е важен елемент от системата на нейния национален интерес, но българските политически елити, българската политическа класа трябва да прави всичко възможно, за да съвместява максимално безконфликтно за българския национален интерес от една страна на стратегическата принадлежност на България към Обединена Европа, и от друга страна, сътрудничеството със САЩ по ключови проблеми на Балканите, Близкия изток, отношенията с Русия и т.н.

На този фон, проф. Минчев, как изглежда подписът на премиера в оставка Росен Желязков за присъединяването на България към Съвета за мир на Тръмп?

На този етап изглежда като неочакван този подпис, тъй като той беше положен в доста спешен порядък в рамките на една политическа конюнктура, която в България общо взето е свързана с липсата на достатъчно силен политически и институционален авторитет, правителство в оставка, президент в оставка, предстоящи предсрочни избори и т.н. И в тази ситуация някой взе решение за това България да се присъедини към този формат. Сега, от една страна това не е чак кой знае какъв проблем, тъй като за всички ни е все още неизвестно в каква посока ще се развие този Съвет за мир. Очевидно е, че той изразява преди всичко личните амбиции на Доналд Тръмп да постигне определени успехи в регулирането на конфликтите, преди всичко в Близкия изток, в частност Газа, но от друга страна, така изразява и негова по-дългосрочна амбиция той да бъде едноличен лидер на нещо, което ще играе ролята на едно ново алтернативно ООН, така да се изразим, един частен международен проект на Тръмп, който да му осигури дългосрочно присъствие в международната политика, дори след като неговият президентски мандат изтече. В този формат, който за сега се запълва главно от страни от региона на Близкия изток и от Евразия, повечето от които са управлявани от авторитарни и полуавторитарни режими, в този формат Европа твърде е твърде логично отказа да присъства в лицето на повечето свои страни.

Единствено Орбанова Унгария и България подписаха членството си в този Съвет за мир, което за България представлява определен проблем от гледна точка на нейното имиджово позициониране, на нейният престиж в европейския контекст. Не се намираме в добра компания в лицето на г-н Орбан, като единствените европейски страни подписали членството в този Съвет. От друга страна, както вече казах, не се знае дали този Съвет ще има това значение и този резултат, който се планира от самия американски президент за него в обозрима перспектива. Така че отговорите на вашите въпроси остават отворени за обозримо бъдеще, преди всичко средносрочно бъдеще.

Трябва ли парламентът да ратифицира споразумението?

Това ще решат политическите сили в парламента. На мен лично ми се струва, че ратификацията на това споразумение би следвало да последва, след като имаме повече яснота относно това какви ще бъдат ангажиментите на България в този Съвет и по какъв начин ще бъдат разрешавани определени потенциални конфликтни ситуации. Защото от Устава на този Съвет, така, както е формиран понастоящем като платформа, ние виждаме, че американският президент ще има на практика пълни пълномощия, категорични пълномощия за взимане на еднолични решения, решения за това кой да бъде поканен, кой да не бъде поканен, кой да бъде отзован, както и предполагам, какви основни позиции ще заема този Съвет по отношение на ключови международни проблеми, проблеми на сигурността.

Ако хипотетично допуснем, че тези решения влизат в определен сериозен конфликт с основни български национални интереси, България ще се окаже в една твърде неудобна или неблагоприятна позиция, хипотетично, в различни аспекти на взимането на решения по международни проблеми, особено тези региони, които пряко засягат България. За да се избегне един подобен конфуз, един подобен конфликт, на мен лично ми се струва, че самото участие на България трябва да бъде внимателно и сериозно дефинирано от гледна точка на националните ни интереси от парламента в процеса на ратифициране, ако се вземе решение да се ратифицира това членство.

Какви са прогнозите от влизането на президента Румен Радев на партийният тепих?

Това, което се очаква от влизането на Радев в партийно-политическата конкуренция в България, е той да събере гласовете на определени категории хора, които досега не са участвали пряко, въздържали са се от гласуване или от участие в политическите процеси в България от една страна, и от друга страна, са недоволни от политическото статукво в България, с уговорката, че едва ли някой от нас е напълно доволен от политическото статукво в България.

Въпросът е с какви приоритети е недоволството на една или друга група от българското общество. Аз мисля, че Радев ще се опита да мобилизира гласовете основно на три групи хора. Първата група хора е на тези, които са негови поддръжници, било на лична основа, било на идейно-политическа основа, свързана с позициите, които той досега е демонстрирал като президент. Това ще бъдат хората, които подкрепят Радев такъв, какъвто го познаваме. Втората група от хора ще бъдат хората, които на практика са отрицателно и то динамично ангажирано отрицателно настроени към политическото статукво, и те ще упражнят в полза на Радев един негативен вот. Вот против политическото статукво и неговите носители, а не толкова вот за самия Радев и за неговата платформа или формация.

Третата група от хора ще бъдат хората, които формират една, аз я наричам реваншистка коалиция от активно съпротивляващи се не само на политическото статукво в България хора, но и на избора на България за развитие, европейския избор на България, атлантическия избор на България, посоката на България към европейска интеграция и към демократична политическа система по европейски образец. Тези хора, било поради русофилски пристрастия, било поради собствената си невъзможност да се интегрират в настоящото българско общество достатъчно пълноценно и в свой собствен интерес, причините могат да бъдат различни, тези хора ще формират една реваншистка коалиция, която в крайна сметка ще очаква от Радев да дезинтегрира статуквото и да върне България в някакъв формат, доколкото изобщо може да говорим за връщане, в някакъв формат, който да наподобява този тип носталгична представа за миналото, която отчасти ги движи в техните политически ориентации и в техния така активен, раздразнен негативизъм.

И в резултат на това каква политика да очакваме от президента Радев и доколко той ще размести картите на политическата картина?

Това е въпросът с отворен отговор засега. Много зависи от самия Радев каква позиции, каква перспектива ще избере за самия себе си като партия лидер. Зависи от това каква подкрепа ще съумее да си осигури от българското общество. Съществуват различни прогнози за това каква подкрепа би могъл да получи Радев на следващите избори. Минималистичните прогнози са свързани с това, че Радев може да бъде една относително значителна политическа сила, която да се съизмерва с другите водещи политически сили или дори да бъде първа политическа сила, макар и не толкова открояваща се като подкрепа спрямо другите. Това е минималистическият вариант. Максималистичният вариант е Радев да съумее да получи самостоятелно парламентарно мнозинство на вълната на една нарастваща подкрепа в очакване да се появи политическа сила, която да разреши всички тези проблеми, които до сега изброявахме като потенциални основания за подкрепа на проекта на Радев. Между тези две крайности, минималната подкрепа, все пак свързана с едно значимо съизмеримо с други основни политически сили място на Радев, и максималната подкрепа, водеща до самостоятелно парламентарно мнозинство, някъде по тази скала ще се подредят резултатите от изборите в полза на новата платформа на Румен Радев.

И ако той разполага с по-голяма подкрепа, той разбира се ще бъде по-категоричен и по-радикален в своя стремеж да концентрира колко се може по-голяма власт в ръцете си. Това че Радев се стреми към максимална власт на всяка цена, за мен не подлежи на съмнение. Той като характер е по-скоро авторитарен тип характер, не само защото е военен, но такъв е и като човешки характер. Той не е партньорски ориентиран човек, поне до сега не е демонстрирал партньорска ориентация като политик, като държавник. Така че приоритетът колко се може по-голяма власт ще бъде в основата на неговото политическо позициониране. Същевременно обаче на него ще му трябва подкрепа от страна на други политически сили, не само ако не успее да формира свое собствено отделно мнозинство и правителство, а и защото той всъщност трябва в рамките на този проект за управление, който ще реализира, трябва да осъществи неща, отдавна наболели в българското общество, като реформа на правосъдието, избор на нов Висш съдебен съвет, промяна в т.нар. "регулатори“, държавните институции, които регулират както правосъдието, така и всички други аспекти на държавното управление.

А за една съществена част от тези задачи на Радев ще му бъде необходимо мнозинство от две трети в Народното събрание, което означава, че колкото и да са авторитарни и еднолични неговите властови ориентации, той ще трябва така или иначе да създаде някакви модели на партньорство, за да може да постигне поне от части реализацията на тези задачи, които току-що споменах.