Мариана Китипова, ГХГ- Пловдив: В България има много колекционери на картини, включително в Пловдив

"На творците трябва да им се прощава, защото плодът на това, което правят е прекрасен".

Интервю за предаването "Цветовете на Пловдив" по Радио "Фокус" с Мариана Китипова, координатор на изложбен график в ГХГ-Пловдив и експерт "Връзки с обществеността".

Много ми се иска да започнем това интервю с въпроса какви граници могат да преминат съвременните художници в търсене на оригинална изразност? Какви са твоите наблюдения? Ти имаш поглед, все пак.

Ами аз, откровено казано, имам поглед благодарение на това, че съжителствам много години, няма да кажа колко, с живописец. Действително е доста трудно за хората на изкуството по принцип, не само за художниците. Според мен винаги е било трудно, и не само в България, защото те самите са доста неспокойни личности.

Това, което излъчват някои от тях – привидно голямо самочувствие и самоувереност, мога спокойно да кажа, че до голяма степен е фасада. Те сами си дават кураж, но всъщност са много раними хора, както се досещаме, колебаят се, защото истинското, спонтанното изкуство, това, което излиза наистина чистосърдечно и е честно, а не просто за пари или защото е модно дадено течение, винаги е едно разголване на душата, показване на онова, което е дълбоката същност на един художник, в частност. И това не е никак лесно. Трябва да го покажеш, първо, да видиш каква е реакцията на хората отсреща, а пък когато се намерят и ценители, които до такава степен го харесат, че го и да го купят, вълнението тогава е наистина много голямо. Но пък преди това, и ако не се случи тази радостна среща с почитателите, терзанията са големи. Това са най-големите предизвикателства, според мен.

А има ли, в известна степен, разочарование и отказ от тази дейност в периоди, когато виждаш, че като че ли това, което твориш, не достига до широката публика? А то е истинско и идва от сърцето ти.

Ами има. Аз съдя по млади хора, които познавам, или съм познавала във времето, които в последствие са се отказали от изобразителното изкуство и са се занимавали с други неща. Много често артистите сменят както изразните средства, така и вида изкуство понякога. Защото ти, ако си творческа натура, непрекъснато имаш едно търсене за изява през творчество, през изкуство. Понякога се оттеглят, да. Това, доколкото сме чели биографии или пък сме чували, се случва дори с големи автори.

Но желанието за себеизразяване през изкуство надделява много често. Ако говорим за битовите трудности, действително аз не мисля, че те са определящи. Повече е определящо неразбирането на онези, за които ти смяташ, че рисуваш. Т.е. ти имаш някаква мечта или някакво копнение, че отсреща ще намериш хора, в които твоето изкуство ще рефлектира. Но когато това не стане, разочароването е много голямо. Обидата, неувереността се засилва, докато все пак смятам, че в един момент се преодолява. Аз не съм художник, но не мисля, че битът може до такава степен да намали темпото ти.  Може временно да те разколебае, защото си принуден все пак и да ядеш. Но не е за постоянно, ако наистина си творческа личност.

В този смисъл, нужно ли е да имаш до себе си един човек, едно рамо, което да бъде подкрепа и да бъде важно в живота ти?

Много е важно, наистина. Аз изключвам личния си опит, виждам много такива двойки.

Като Гала и Дали, например.

Да, разбира се. Гала е била изключителен психолог и изключителен мениджър. Това, за съжаление, на художниците рядко се случва, да попаднат точно на такава личност. Може би на някакъв етап от живота им, едва когато това е втора-трета съпруга, може и да се случи. Но с първата обикновено не е така.

Аз говоря за общия случай. Като всеки човек - и аз имам нужда от подкрепа, и ти имаш нужда от подкрепа, всеки има нужда.

Говорим най-вече за творците, защото при тях е някак си по-тънко всичко.

Да, на тях трябва много да им се прощава. Това е, което бих казала на всички млади мъже или жени, които смятат да се обвържат с човек на изкуството. Наистина, те имат своите сериозни притеснения, тревоги, търсения, отвлеченост понякога от ежедневието, от практичността. Трябва това да се възприема нормално и да се прощава, защото пък плодът на това, което правят, е толкова прекрасен и си заслужава.

Как виждаш темата за меценатството в България? Достатъчно добре ли е развито то? Т.е. има ли тук меценати, според теб?

Има меценати. Не са много. Аз работя вече точно 10 години в Градска художествена галерия и с голяма изненада констатирах, откакто работя тук, че има доста колекционери. Аз не съм и подозирала, че има толкова много колекционери в България, включително в Пловдив, защото те са доста предпазливи, много от тях крият колекциите си по обясними причини. Това е един вид страст, която се засилва с годините и благодарение на която много автори живеят. Но в класическия смисъл на меценатство може би се броят на пръсти  - няколко големи организации, по-скоро това са корпорации.

Не са частни лица, така ли?

Да. Частните лица са съвсем малко. И те го правят и с рекламна цел, и с осъзнаване на някаква социална мисия. Не е добре развито меценатството у нас. А и нашият пазар е малък, това е истината.

Но те могат да търсят пазари навън.

Да, да.. Оказа се, че с изобразително изкуство се занимават твърде много хора и в България, и по света. Ти си журналист и може би си забелязала, че има едно такова мислене, че всеки, който може да пише на компютър, или както ние преди казвахме, всеки, който може да държи химикал, става журналист. За художниците това мислене е, че всеки. който вземе молив и четка, може да си купи платно или акварелна хартия и да си порисува. И някои започват много да си вярват.

Усещането за изкуство е твърде индивидуално и само специалисти, изкуствоведи и хората теоретици могат да отсеят аматьорското, лаишкото или средната ръка от по-високото изкуство.

Такава е и ролята на мецената – да отсее, да избере най-доброто.

Но той трябва и да се консултира. Също така смея да кажа, че в България няма класически мениджъри на изкуство. А то и да има, те са малко, единици. Защото един художник не е търговец, той не може сам да си продава картините.

При всички видове изкуство е така. И за музиката е същото.

Да, да, да. Трябва специалисти, които са между твореца и пазара. Това е според мен големият проблем в България за изкуство. А и хората, които имат доста пари, хората, които управляват корпорации, разполагат с бюджети, започват да живеят с идеята, че те го разбират това нещо. И не се допитват да консултанти, което е грешка.

Да, за съжаление, така е. Да се надяваме, че ще дойдат по-добри времена за българските творци.

Идват, постепенно идват.