14:32 / 13.08.2025
2305
Интервю за предаването "Цветовете на Пловдив" по Радио "Фокус" с Цветан Николаев - Цецо от група "Респект", за пътя към успеха и новото му парче "Принц Игор" - славянска рап версия на "Княз Игор" от Бородин.
С Цветан Николаев от група "Респект“ сме, на гости сме му. Здравей, Цецо! Искаш ли да започнем от "Княз Игор“ и това, което предстои?
Ами да, това е най-новото. Това е една песен, която дойде като идея от един мой приятел и колега, с който работим от много дълго време. Той е голям фен на руската класика. Преди време бяхме направили кавър на "Катюша“ и така дойде идеята. Той предложи да направим и българска версия на "Княз Игор“, тъй като знаем, има една американска версия, от 1994 г. може би, на Warren G, но славянска рап версия няма, а това все пак е руска опера. Така че той каза "Дай да направим, ще е много интересно на български език да има рап парче с тема от операта "Княз Игор“. Ще бъде много яко“. И така започнах да го работя в началото на 2023 г. Направих първо музиката, след това дойде идеята да вкараме симфонични инструменти вътре, за да звучи още по-мащабно. Събрах един малък симфоничен оркестър, около 20 човека, ударни, струнни инструменти, духови. Записвахме. После сформирах малък хор, които пеят едни партии отзад – звучат като църковен хор. Въобще, стана много мащабно и красиво парче, на което посланието е любов, защото в либретото на "Княз Игор“ стои любовта. Там всичко, което се случва, е заради огромната любов между княз Игор и неговата принцеса, която го чака дълго време да се върне, но той така и не се връща.
И това ме накара да направя това послание, защото любовта винаги е актуална. И в днешно време също хората продължават да изпитват любов и ще продължават да изпитват любов, така че това е една актуална тема, която ако я пречупиш достатъчно интересно през своята призма, винаги има кой да го слуша това нещо и кой да го харесва.
Да, а има и класика, което означава, че ще остане вечно.
Точно така. Наистина класиката при мен си е винаги много заложена. Няма как да избягам от класическото образование, от класическата музика.
Другото интересно тук е, че песента я завършихме в легендарното Hansa Studios в Берлин, което е студио от най-висок ранг в света. Там работят изпълнители като U2, Depeche Mode, въобще едно от най-сериозните студия в света. Решихме, че там ще я завършим, за да може и звукът, и всичко да бъде наистина на възможно най-високото ниво.
Как стана така, че отидохте там да записвате?
Трудно стана. Оказа се, че е доста трудно въобще да се докопаш да работиш на такова място, тъй като първо, тези места са много ангажирани, те са постоянно заети. Там се запазват дни примерно с половин година назад. Още повече, че те искат първо да видят твое портфолио, кой ще допуснат, защото все пак аз ще работя там, на тяхната апаратура, а това е техника за милиони долари. Искат да видят портфолио на хората, които ще дойдат да работят, дали въобще си заслужава. Хората си имат цедка и не всеки може да влезе там. А и честно казано, така е и редно, тъй като това са неща, които не са ширпотреба. Те не са за всеки и наистина на такива места работят хора, които заслужават да работят там. И така се получи.
Сигурно е скъпичко?
Еми, разбира се. Всяко хубаво нещо е скъпо. Ако искаме да караме хубава кола, хубавата кола е скъпа.
В крайна сметка парчето е вече напълно готово, нали? Вие сте ходили съвсем скоро там да записвате?
Да, да, съвсем скоро, в края на май месец, началото на юни бяхме там за седмица и половина, от които няколко дена бяха работа в студиото. Другите дни си бяхме оставили да може да разгледаме Берлин. Много красив град, наистина има какво да се види. Много хубава атмосфера има, въпреки че е столица. Аз няколко пъти вече ходя в Берлин, другите пъти нямах време да го разгледам и бях останал с впечатлението, че е малко като всяка обикновена столица, като София – лудница, голямото движение. Обаче не е така. Берлин има много особен чар. Има малко този дух на Пловдив – има спокойните места, има места, където усещаш наистина духа на града. Просто човек трябва да отдели време да го разгледа.
Така че – да, скоро бяхме там. Песента е вече налична. Има я вече като аудио релийз в YouTube, Spotify, във всички платформи. Който иска, може да я чуе.
И се казва?
Казва се "Принц Игор“.
Не "княз“, а "принц“?
Да, "Принц Игор“.
Защо така реши?
Първо "княз“ не е толкова актуално за днешно време. "Принц“ е малко по-актуално. Най-малкото, всеки иска да е принц или принцеса в днешно време, особено в социалните мрежи. Всеки мечтае да е принц или принцеса, ама не осъзнава каква е отговорността да си принц или принцеса.
Кои са хората до теб, които участват в този клип, в направата на този продукт, така да кажем?
То скоро и клип ще има. Ти правилно усещаш. В момента работим по клип, който клип би трябвало да излезе септември месец – много хубава продукция, която ще надгради цялото послание. Иначе хората, с които работя, по принцип екипът, с който работим тук, в студиото, сме 7-8 човека, които постоянно действаме – дали по снимане на видеоклипове, дали по други неща, свързани с аудио продукцията. Иначе, в конкретната песен, с Васко Стаменов работим. От него идва цялата идея това нещо да се направи. С Петьо Станков – Movemotion, който в момента обработва и монтира видеото - прекрасен оператор и монтажист. В песента е Гергана Кузмова, която пее припева и на която съм много благодарен, защото тя наистина пречупи много интересно звученето на тази толкова позната тема. Всеки очаква да я чуе под оперната й форма. Дори в американската рап версия си остава оперната форма на припева, докато тук тя вика "Дай да пробваме да звучи по-балкански, да има хем класическото звучене, но да има типичното балканско, леко носталгично звучене“. И то наистина се получи много интересно и много красиво.
Да, чух го, наистина е интересно. В анонса го чух. И там ми направи впечатление, че казваш "Това е една история за живота и любовта“. История ли разказваш наистина?
Да, то си е история. Аз винаги за нещата, които пея, още от едно време и аз, и Крум, когато сме писали текстове за "Респект" и въобще цялата продукция, която излиза, винаги в текстовете е имплантиран наш житейски опит. Това са неща, които аз съм ги преживял и ги казвам съвсем откровено и честно на хората и те може би затова толкова добре ги възприемат и ги харесват, защото това не са неща далечни. На мен не ми се случват извънземни работи, случват ми се неща като на всеки човек, но просто явно аз ги казвам по интересен начин и съм наистина откровен напълно, не ме е срам да ги споделя тези неща с хората. Така че и тук текстът си е история.
Наистина, твоите текстове са доста съдържателни, ти изцяло разказваш. В същото време и музиката е въздействаща. Не ти правя четки, разбира се. Много ми се иска да ни разкажеш как започна твоят път в музиката.
Ами тръгна може би като при повечето музиканти – от майка ми, леля ми и дядо ми. Те са музикантите в семейството. Дядо ми е кларнетист, майка ми и леля ми са мултифункционални – акордеон, кавал, пиано и какво ли не. И на 5 години ме записаха на пиано. Разбира се, аз преди това си проявявах интерес, песнички се пееха – то беше ясно, че имам слух, не е да си въобразят, че детето трябва да свири. Записаха ме на 5 години, започнах да си свира. Беше ми интересно. И така, от 1. клас – в музикалното училище. След това вече – сега няма какво да лъжа, не ми беше толкова интересно. Децата да играят навън и да ги чуваш през прозореца как играят, а пък ти да блъскаш по 3-4 часа сутрин на пианото – няма какво да ти обяснявам, ти знаеш. После от 4 часа се превръща в цял ден, следобед след 16.00 часа се продължава.
Така че това се превръща вече не в толкова интересно занимание, но пък явно ми е било интересно, за да не съм се отказал. Защото сестра ми, например, се отказа. Тя пак беше записана на пиано, пак тръгна да свири – също в музикалното. Тя мисля, че в 5. или в 6. клас тотално заряза пианото, каза "Това не е за мен. Край“ и си продължи. Така че аз, щом не съм се отказал, значи е имало защо.
И след това дойде "Респект", групата, нали така? Всъщност вие група, или дует бяхте?
То и дует, и група, защото покрай нас се въртяха постоянно много хора, които са участвали в парчетата и като инструменталисти, и като вокалисти. Така че ние винаги сме вървели като някаква група от 4-5 човека. Просто хората в различни периоди се сменят. Но да, в основата бяхме аз и Крум Стефанов. Това започна още в края на 9. клас. Първо се бяхме зарибили брейк да танцуваме и ни щукна идеята да вземем да си правим музиката за брейка. На Крум майка му купи един синтезатор – тогава беше голяма работа това. 1997-1998 г. му купи един синтезатор и започнахме да си правим музиката и да танцуваме. Те взеха да ни канят по някакви тържества на училища, в Културния дом – постоянно се правеха някакви училищни тържества за завършване на годината. Взеха да ни канят да танцуваме. После викаме "абе я да вкараме и текстове към това". То пък им стана още по-интересно и не можахме да се отървем. Няма училище, на което да не сме пели на тържество. Тоя Културен дом – там все едно пъпът ни беше хвърлен на тази сцена. И така тръгнаха нещата.
То пък после тези хора, които ни слушаха от училищата, те пък пораснаха и се превърнаха в една много голяма фенска маса и взеха след това да слушат и следващи парчета, които вече взеха да ни се получават, защото до този момент не твърдя, че това е била много приятна за слушане музика. В последствие вече, 2000-2001 г. взеха да ни се получават нещата. Взехме да записваме професионално в "Бели, зелени, червени", пак в Културния дом при Светльо, който поздравявам. Започнахме да записваме вече професионално, започнахме да обикаляме и други студия. Вече аз имах ясната цел, че трябва да обикалям и да видя как стават нещата, да крада занаят, защото на мен много ми се занимаваше с това нещо. Мен винаги това ме е дърпало много повече, отколкото пеенето. Звукозаписът беше много повече, отколкото да съм на първа линия, на сцената. Някак си винаги звукозаписната дейност и самото продуциране и създаване на продукта ми е било по-интересно. Не че и другото не ми е интересно – няма как да не ти е, когато публиката ти чеше егото, то е ясно, лесно се плъзгаш по тази пързалка.
По принцип обаче успя наистина. Аз много добре знам колко трудно ти беше да направиш това студио, какво ти костваше това. И сега кажи - с кои музиканти работиш и как се чувстваш вече? Чувстваш ли се в свои води, улегнал, като звукозаписно студио "Респект“ вече?
Ами, да. Много години минаха, много години. От 2005 г. започнах със студиото, така че много време мина. Ами, да, нещата много се развиха. С много хора от българската сцена работя. Не знам даже дали да изброявам всички сега, да не пропусна някой и да се обиди. Последно, примерно, с "Авеню“, с Боби от "Авеню“ правихме няко неща. С много, много хора работя, и от поп сцената, и от класическата музика, и от класическата сцена.
В свои води дали се чувствам? Не, не се чувствам, защото аз винаги си го правя да не се чувствам в свои води. Винаги гледам да се предизвиквам. Винаги гледам да оставям 1% зона на некомфорт, защото ако човек се почувства напълно в свои води, смятам, че започва да се отпуска.
Да, има такъв риск да си повярваш прекалено. Добре, видях в последно време една странна изява – концерт в Хисаря и Музикална академия за деца. Какво е това, обясни ни?
Това е една много хубава инициатива на Община Хисаря, която се прави вече 11-та година. Тя представлява една лятна академия, която занимава децата, които са в Хисаря, през лятото. Събират се, примерно днеска идва пожарната и им показва как се действа при пожар. Идват и им показват примерно как се дава първа помощ. На другия ден идва художник и рисуват, и учат примерно някакви повърхностни неща, да кажем от история на изкуството. Извършват се всеки ден интересни дейности в рамките на две или три седмици. В това нещо винаги се включват и известни личности, които да дадат пример и да покажат на децата, че ако всеки вярва в себе си и полага много труд и усилия, може един ден да бъде на нашето място.
Тази година това бяхте вие.
Тази година бяхме ние, заедно с Устата, Торино и Пашата, които са дует в момента – малките и младите много ги харесват. Включихме се и разговаряхме с децата, те ни задаваха въпроси – как сме тръгнали, как сме стигнали до това положение, в което се намираме в момента. И накрая финалът е с голям, грандиозен концерт, който е там, на площада на Хисаря. Беше много хубаво, събраха се много, много хора. Ние излязохме и изпълнихме няколко наши парчета. Аз излязох с "Големите гайди" – това е една гайдарска група от Родопите, с ръководител Стефан Янев, който е наистина голям гайдар. Той работи с Валя Балканска и с кой ли още не. Въобще, човек, който презентира българския фолклор много усилено по цял свят, и с него имам щастието да работя вече по няколко проекта, които обединяват рап и фолклор. Така че беше наистина много, много, много интересно, вълнуващо и за децата, и за нас, и за гражданите на Хисаря. И не само на Хисаря, защото дойдоха и хора от околните градове, и от Пловдив, и наистина се получи много красив концерт.
А имаш ли предложения за концерти от Община Пловдив, тук, в Пловдив, на пловдивска сцена?
Не, нямам.
Защо се получава така, според теб?
Ами вижте сега, аз не съм въобще по някакъв начин учуден, че нямам. Получава се, просто защото хората са ангажирани с много неща. В днешно време толкова е голям потокът от информация, че е много лесно да изпуснеш нещо. Да, ние може да правим много неща, интересни, но примерно човекът, който работи да кажем в отдел "Култура“, не го е видял това, просто не го е видял. Примерно, аз не съм човек, който тръгва да се предлага и да изпраща имейли – искате ли тук сега ние да се включим на 3 март, защото имаме такива фолклорни съвременни парчета и ще е интересно? По принцип сигурно е моя грешка, че не го правя, но всеки човек прави нещата според това как ги вижда. Аз винаги съм бил на принципа, че правя изкуство и то стига до тези, които трябва да го видят. И наистина хората, до които е стигнало и са го видели до момента, винаги са били правилни хора, с които сме работили много лесно, много леко и в крайна сметка са се получавали много красиви неща. Така че ако общината в Пловдив ме покани да направя нещо, ще се радвам.
Но не се чувстваш дискриминиран, обиден, че не те търсят и т.н., че повече софиянци като че ли се изявяват на пловдивска сцена?
Не, в никакъв случай не мога да се почувствам дискриминиран, защото в крайна сметка, докато аз не правя това, примерно да работя за някакво конкретно събитие за Пловдив, аз правя нещо друго, което също ми е интересно. Така че няма за какво да се чувствам обиден, или дискриминиран пък още повече.
Но пък работиш много добре със социалните мрежи, което е много важно в днешно време, и се надявам хората, които правят концерти и представяния тук и там, да следят това, защото в днешно време именно това е начинът да се покажеш, нали така?
Така е, да. Социалните мрежи са много, много важни, колкото и да са ми неприятни, честно казано, на моменти, защото някак си те дават възможност на хората да си мислят, че ти си винаги на разположение. Но да, това е неизбежна част. Светът се промени в тази посока и ако те няма в социалните мрежи, хората няма къде да те видят. Това е все едно преди 20 години да те няма по телевизията. Ако нас ни е нямало по телевизията в 2000 г., 2007, 2010 г. примерно, никой нямаше да знае за "Респект". И можем ли да се сърдим за това? И в днешно време, ако те няма в социалните мрежи, хората няма къде да те видят. Това в момента е най-голямата медия.
До която има достъп всеки, нали така?
Точно така, точно така.
Кажи ми, Цецо, има ли парчета, които си правил, от които си чувствал голямо удовлетворение, след като си го направил и си си казал "Ето това стана перфектно, няма да го забравя никога и ще се стремя да го правя по този начин"? Нещо, което ти остава на сърце и на душа? Или всичко си харесваш, защото си е твое?
Има, наистина има такива диаманти, които аз ги наричам "диаманти“. Те не излизат често. Може би на две, три, на пет години излиза по един такъв диамант. Това го казвам за хората, които творят. Това не значи да седнеш и да го чакаш. То трябва да копаеш и да правиш други неща, за да излезе измежду пясъка и диамантът. Има много парчета, които правиш – те са хубави, не са лоши, но рядко излиза диамантът. И аз имам щастието на две-три години може би да ми излиза по един такъв диамант.
Примерно сега се сещам за песента "България", за песента "Thank God", която беше с една нигерийска звезда – Ханс Мили. От по-старите неща – "Друга нагласа", която навремето влезе и в MTV и стана голям фурор, че е първата българска хип-хоп песен, която попадна в световната класация на MTV. Има, има някакви такива. Има и други, сега за тези се сещам, но има точно такива диаманти, които след като се обърна назад и ги чуя или ги видя, ако имат и видеопродукция, си казвам: абе това е направено наистина както трябва, тук са се получили нещата, сглобили са се точно както трябва и точно както искам. Не че другите неща, които правя, не се опитвам да ги сглобя и да ги направя както искам, но то не се получава всеки път. Има много неща, които трябва да се напаснат. Това в крайна сметка е изкуство и няма точна формула. И затова не всеки път се получава, но то това е интересното. Ако всяка песен беше пък перфектна и всички много я харесваха, нямаше да е интересно.
Така е. Сега се сещам, че имаше покрай теб една история с един роял, ценен роял, който не можаха да го върнат, защото е много скъп транспортът. Разкажи ни малко за него. Какво беше това? Имаше ли щастието да свириш на този роял, да записваш на него?
Да, да, да. Това е един роял Щейнграбер (Steingraeber), който дойде за концерт на Ричард Клайдерман в Пловдив по негово желание, защото той иска да свири на този роял.
За него ли е правен?
Не, не е правен за него, но дойде специално за него, чисто нов от завода, както се казва. И след концерта този роял така и не се върна и остана при нас. Той все още е тук. И да, имам големият късмет да записвам много неща на него и аз самият, и други изпълнители. Наистина прекрасен инструмент, който не всеки ден може да се види, не всеки ден. Особено пианистите, които много добре знаят, това е все едно да се качиш на хубава спортна кола или да се качиш на малко по-раздрънкана – пианистите много добре ги усещат тези неща. И по това стечение на обстоятелствата много български пианисти успяха да се докоснат до това нещо и дори да запишат и произведения на него тук, в студиото, което е много ценно, защото човек наистина може и цял живот да не види и да не се докосне до такъв инструмент.
А каква беше всъщност историята точно?
Историята беше, че след концерта роялът трябваше да се върне на производителя, но тъй като имаше някакви перипетии с транспорта – не можеше да се обезпечи застраховката и не знам какво още и производителите казаха "Нека по-добре да остане този роял при вас", при моя колега Веселин Тончев, с който работим тук, в Пиано центъра – хем да го виждат хора с рекламна цел, защото този роял участваше в много видеоклипове, видеопродукции, така че това един вид е полезно и за самата компания Щейнграбер (Steingraeber & Sohne) Тези фирми не са големи заводи, това са обикновено семейни компании, наследство от баща на син, от син на внук се предават този занаят и се произвеждат да кажем по едни 10, 15, 20 бройки на година. Това е нещо много ценно, което не се прави на конвейер, не се прави на поточна линия. Така че наистина голям късмет имахме, че този роял остана при нас, и аз имах удоволствието да запиша и до момента много мои неща на него.
Към края сме, искам да кажеш нещо на младите хора, които сега искат да пробият с музика. Лесно ли е, трудно ли е, какво да следват? Изобщо, нещо да им кажем на тези мечтатели.
Това, което ще им кажа, няма да е много обнадеждаващо, но то е самата истина. Винаги когато човек иска нещо много силно и иска то да стане както трябва, на 100%, е много трудно. Много е трудно, защото това изисква много нерви, много постоянство, много труд, много инвестиции на пари. Те, парите, са наред с инвестициите на труда, времето и нервите – всичко е инвестиция.
И ще им кажа нещо много ценно, което няма да го чуят всеки ден – че първо е даването, после е взимането. Даваш, даваш, даваш, ако се налага години наред, десетилетия, ако трябва, даваш и се усъвършенстваш, и трупаш опит и в един момент, изведнъж, почти когато си забравил, че въобще ще има възвръщаемост и въобще ще береш плодове, изведнъж идват плодовете, в момента, когато ти си достатъчно добър и си достатъчно ценен, за да може някой друг да има нужда от теб. Така че това е, което мога да кажа, и то е абсолютната истина.
Преди време един стар майстор, дърводелец, това няма нищо общо с музиката – дърворезбата, но тя пак е вид изкуство, но от него чух следното изречение: че един занаят се учи за четири-пет години и ставаш добър за още четири-пет години. И е абсолютна истина.
А може би и по-дълъг е периодът понякога.
Може, зависи вече колко си възприемчив.
Но е важно да не се отказват, да са упорити, ако това е тяхното.
Ако много искаш нещо, няма да се отказваш, да!
