16:31 / 28.08.2025
3901
Интервю за предаването "Цветовете на Пловдив" по Радио "Фокус" с Александра Иванова - артист-музикант, който твори и изпълнява собствена музика и Мирослав Трифонов - режисьор на късометражно кино - Част Първа.
Днес мои гости са Александра Иванова и Мирослав Трифонов, млади хора, обединени от изкуството, така да се каже. Не е тайна, че те са и двойка в живота? Така че освен изкуството, ги обединява и нещо по-специално.
Александра Иванова: Да. Много благодарим първо за поканата и за вниманието към нас! За нас, като самопродуциращи се артисти, е много важно, когато ни се обръща внимание, въпреки че не сме част от някакви големи корпорации, фирми, продуцентски кампании. Така че оценяваме това наистина.
Точно това е по-ценното, всъщност, че вие сами правите всичко. Вие сте толкова млади още, а вече имате такъв безценен опит. Вие творите в две разлини изкуства, но така или иначе имате много пресечни точки. Сами си продуцирате продукцията, записвате си я сами, имате студио, така че всичко това е...
Александра Иванова: Затворили сме кръга вътре в семейството.
Мирослав Трифонов: Доколкото можем.
Да започнем с Алекс, защото е дама. Музиката твоя професия ли е, или това е някакво хоби?
Александра Иванова: Ами малко се припокриват нещата. Със сигурност при мен вече си е професия и то от доста години, повече от 10 години. С това си изкарвам основните доходи и отделно съм и завършила Академията тук, Пловдивската - АМТИИ "Асен Диамандиев“. При Петър Салчев, в неговия клас, и основно с това се занимавам. Но ей тук идва проблемът, че като ме питат какво ми е хобито, почвам да се чудя какво да измисля, да си измуча от пръстите.
Мирослав Трифонов: Да пътуваш.
Александра Иванова: Да пътувам, да чета книги, да събирам биографии на различни артисти, не само успели хора. Хоби ми е и да свиря на китара, в последно време, но и това някак си се отнася към музиката.
Видях, че даже и уроци даваш. Занимаваш се с деца.
Александра Иванова: Уроци – да, от съвсем скоро. Но не само с деца, а и с големи хора във ViPart School Пловдив. Ние сме филиал на софийска школа. С едни много готини мацки се сдушихме, както се казва разговорно, и искаме да развиваме по различен начин нещата, с модерни методики. Постоянно четем, говорим си, чуваме се по телефоните, ако някой е открил нещо ново.
Много ми е любопитно това. Какво значи модерна методика в преподаването на пеене и вокална работа, да кажем? Използвате мултимедии някакви, или?
Александра Иванова: Мултимедии – понякога и това. По-скоро, аз понеже съм ходила малко на уроци като дете, имам наблюдение, едновремешните школи – отиваш там, не се обръща много внимание, разпяваш се за 5-7 минутки, после започваш някоя песничка да пееш. Малко с чувство, малко с диафрагма, малко такова, малко онакова. Много отгоре-отгоре нещата се случваха. Докато при нас, въпреки че идват много любители и по-големи хора, имаме ученици дори 40-годишен ученик, който идва за хоби, да развива гласа си. И в тези случаи отново доста професионално се занимаваме, разпяваме ги, обръщаме внимание на много упражнения, следим тенденциите световно. Идеята ни не е просто някакъв бизнес да правим и да взимаме паричките на хората, а да се развиваме, както и тях, така и нас самите в тази насока.
Доколкото знам, Алекс, ти си участвала и в "Гласът на България“. Аз нямам спомен, но някои хора може да помнят. То не е било много далече, нали така?
Александра Иванова: През 2019 година, бях в шестия сезон. Но беше много кратко моето появяване, може би 2-3 кръга, 2-3 излъчвания.
Както обикновено се случва.
Александра Иванова: Да, аз от дете не обичам много конкурсни програми. Така се случи, че участвах, но там си е все пак някаква телевизионна продукция и се избират различни образи, искат да е интересно, да има един рок певец, един народен певец и т.н. А пък и ходят и доста талантливи хора. Но мисля, че не е моето. Конкурсите, такъв тип предавания, си дадох сметка, че не са за мен.
Сега ще включа в разговора и Миро. Какво харесваш в нея, и в работата и? Виждам, че ти правиш определено нейните клипове, нали така? Режисираш ги?
Мирослав Трифонов: По стечение на обстоятелствата, да.
По стечение на обстоятелствата, или с огромно желание?
Мирослав Трифонов: С огромно желание, да, режисирам и снимам нещата, които тя до този момент е направила.
Александра Иванова: Аз съм го манифестирала.
И това е много хубаво - да имаш един такъв човек до себе си. Забелязах, че ти имаш оригинална мисъл – има нещо много загадъчно, много хубаво, възбужда се интереса на хората, като започнат да гледат клипа. Как се получава симбиозата между вас, когато работите заедно? Кое е нещото, което ви кара да се търсите в работата?
Мирослав Трифонов: За симбиоза, може би тя се получава по време на работния процес, тъй като Александра се доверява на идеите, които имам. Някой път може би не е съгласна напълно с тях, или може да я стресират, но в последствие, когато аз имам свободата да направя това, което имам като идея, се оказва, че крайният резултат има някаква логика и някаква връзка, която може да се намери. И всъщност симбиозата се получава в последствие. Отделно от това, за мен беше възможност да започна да снимам и видеоклипове, тъй като аз съм любител в това си поприще - и с късометражните филми, и с видеоклиповете.
Имах идеи за това, че искам да правя видеоклипове, но аз съм от никъде, никой, който не е познат нито в средите, нито познаваше музиканти до момента, в който не се запознах с Александра. И това беше един период по време на карантината, когато Александра работеше с Дани Милев - софийски изпълнител, продуцент, музикант. И по време на карантината той имаше идея за двамата да направят обща песен, тъй като по-голямата част от артистите в тоя период нямаха много работа и още взето насочваха енергията си към това да правят проекти, за които никога не им е оставало време.
И това беше такъв интересен момент. Те направиха една обща песен и Дани тогава каза: "Снимайте вие нещо вкъщи, аз ще снимам вкъщи, някакви снимки и ще монтираме“. Аз съзрях това като моят момент. И всъщност им предложих да направя видеоклип по свое усмотрение, да измисля някакъв сценарий и да запишем. Те се довериха, и това беше първият ми видеоклип.
След това съм направил останалите видеоматериали, които тя е пускала, плюс още няколко видеоклипа на други изпълнители. Но това, в крайна сметка, все още е странично занимание, което дава възможност за това да реализирам някакви идеи, които аз в случая имам като замисъл.
Страхотно! И наистина ви се получават нещата. Даже има отделни парчета, не мога да цитирам кои в момента, но там направо влизам все едно във филм. И чак тогава чувам Александра да пее. Много хубаво, интересно. Виждам коментарите на хората, явно това им харесва.
Всъщност Алекс, добро е парчето, което сте направили с Дани Милев! Ти си написала изцяло текста, нали така?
Александра Иванова: Точно така, да. Парчето е "Приказка една“.
Текстът е интересен. Ти пишеш повечето текстове на песните си, нали така?
Александра Иванова: Аз пиша всичките си текстове. Ето тук с Дани имаме един спор, той ми е малко като бащина фигура. През годините така се получиха нещата – много сме близки. Така че не мога да го кажа точно като критика, той винаги ми е помагал, подавал ми е ръка. Вече повече от 10 години работя с него. И той като чуе само и ми казва: "Всичките песни са ти на английски, само английски текстове. Млади хора, в България живеете, трябва да се пише на български, и така, така, така“, имаме едни спорове с него. Аз нямам против, но просто съм от това поколение, което е израснало със сериалите на английски, детските филмчета на английски, още не бяха озвучени дори на български. И някак си като че ли ми е по-лесно на английски да бъде.
А и с български текст няма как да се влезе в MTV класация, нали така? Ако това е крайната цел.
Александра Иванова: Да, така е. Дори английският ми не е толкова силен. Говоря английски, но съм завършила Немски езикова гимназия. И съм благодарна на Дани, че ме предизвика да направя български текст. "Абе защо, ето така пак отляво-дясно, защо не се опиташ да напишеш един текст за песента?“ И много си го харесвам текста сега и съм изненадана от себе си, че се получи като за първи текст, нещо много интересно.
Първи български текст, или беше първи като цяло?
Александра Иванова: Първи български, първи български. Имах преди това няколко на английски. И видях, че всъщност това просто е някаква психическа бариера, която съм си била сложила, че на български е по-трудно. Наистина, нашият език е това. За мен е по-трудно да се пее на български, отколкото на английски. Английският е много по-лесно запеваем. Но българският пък е като трудност по-сложен, по-богат като език съответно. И тук голямата свобода идва с някакви отговорности.
И емоцията е друга, когато трябва да се изразиш пеейки, по-добре е на родния език, нали така?
Александра Иванова: Със сигурност, да. И хората го усещат това. Все пак, наистина сме в България и аз съм на мнение, че трябва да има песни на български език, за нашата си аудитория.
Сега към Миро - той пък ме впечатли с една дълбочина, която не е присъща много за вашата възраст, като че ли. Дълбочина на мисълта, дълбочина на преживяванията. Това, което показваш в този филм "Следи от хора“, който е обрал толкова много награди. Много мистериозен, страхотен филм! С такава дълбочина е направен. Бях впечатлена, че изобщо по-младото поколение може толкова надълбоко да навлиза в нещата. Досега съм си мислила, че някак си всичко е повърхностно, че като че ли това поколение иска всичко веднага и наготово, и по възможност най-много. А може би точно това те провокирал теб? Може ли да кажеш каква беше всъщност идеята ти? Какво искаше да кажеш на хората с този филм? Какво ти е посланието?
Мирослав Трифонов: Послание може да се търси на различни места, на различна повърхност. За някой посланието може да изглежда по един начин, той да вземе нещо за себе си като извод, за друг може да изглежда съвсем различно. Аз, когато съм говорил с хора, които са гледали филма, винаги ми е било интересно по-скоро да питам тях, те какво са разбрали и взели за себе си, и какво според тях се случва. Тъй като полето за интерпретация всъщност носи повече информация на тях самите за това какво те са видели, отколкото на мен като автор какво аз съм вплел вътре, като съдържание.
Защото, както за зрителя, така и за мен, то е доста индивидуално, когато става въпрос за късометражен филм, където идеите могат да бъдат по-абстрактни. Късометражният филм има възможност да бъде малко по-неразбираем, да остави повече отворени врати за размисъл за това кратко време.
Аз обичам да пътувам и сравнително късно получих тази свобода да имам личен автомобил, с който да мога да обикалям места, на които никога не съм бил, и да събирам впечатления.
Много голяма част от идеите, които снимам, са базирани на впечатления, които съм събирал по време на път, особено на местата, които съм откривал за себе си. Конкретният филм е сниман в най-далечния север на Българското Черноморие, района на Дуранкулак. До 2018-а аз не бях стъпвал там. В момента, в който видях тия огромни прелестни ширини, просто знаех, че трябва да снимам там нещо, без да знам какво.
До този момент съм имал и други идеи, които не съм знаел каква връзка имат помежду си и в един момент нещата просто започват да се събират в едно цяло и получаваш всъщност плесницата в главата, която ти казва: да, това трябва да го снимам. Не знам точно какво е, ще го обясня на хората, които ще опитам да привлека на своя страна. Може би няма да го разберат, но съм сигурен, че ще си прикарат доста приятно по време на снимачния процес и ще бъде едно обогатяващо преживяване за всички. А крайният резултат и какъв живот той ще живее след като аз го завърша, вече извън моя контрол. И в този смисъл мястото за интерпретация от страна на зрителя е преобладаващо.
Александра Иванова: Даже ако мога да добавя нещо, понеже аз съм голяма част от целият процес още от стартирането му. Много интересни мнения от хора сме чували – хора с успешни бизнеси вече на доста зряла възраст, които пречупват целия си живот и това, което им се е случило, чисто в битовистичен план, ако мога така да се изразя, до мнения за преминаване в отвъдното, за паралелни вселени, реалности, всякакви интерпретации.
И това, което той казва доста скромно за хората, "които да привлека като един любител, които да участват във филма", може би тук е моментът да благодарим на Ивайло Христов от Драматичен театър Пловдив, Павел Сапунджиев, който също е от нашия драматичен театър, които са хора с опит, особено Ивайло. Те се довериха и прегърнаха тази идея. Разбира се, едно младо момиче също участваше – чудесна бъдеща звезда, според мен и актриса с много потенциал - Василена Кючукова. Общо взето екипът ни е много голям. Тези хора са ни приятели и ние го направихме с наши усилия, без никакво външно финансиране, без почти никаква помощ и подкрепа се случиха нещата, като на магия. За музиката и саунд дизайните във филма, които за мен са уникално жестоки отвсякъде, благодарим на Тихомир Христозов, който е вече доста познат и в България. Той работи за Холивуд, прави саунд дизайни, много саунтракове към различни филми. Имаше саунд дизайн мисля че в "Пинокио“ трейлъра, който пък "Пинокио“ спечели "Оскар“ преди няколко години. И ние, заедно с всички тях, направихме, по идея на Миро и Тихомир, и саундтрака към филма, който отново заснехме там.
И това, което той казва, че не винаги съм съгласна с него. Да, обикновено, на Северното Черноморие март месец още си е тотална зима, а аз с някаква феерична рокля. В някой друг клип примерно пък му хрумва, че трябва да въртя огън. Общо взето всякакви такива условия.
Но в този филм, вся пак има някаква нишка, около която се върти действието? Някъде прочетох, че около избора, може би, многото избори, които човек има, и в крайна сметка докъде го водят те.
Мирослав Трифонов: Да, това е посоката, която съм заложил, но идеята е там, че в крайна сметка каквото и да постигаш, обикновено, за да прегърнеш една мечта и да се бориш за нея, трябва да жертваш нещо в замяна. И когато ти постигнеш тази своя мечта, във филма това е изобразено като гара, на която пристигаш, след нея винаги има друга гара. Ти си удовлетворен, но това не е краят на света. След това пътят продължава и ти продължаваш, започваш същия цикъл отначало, започваш следващото преследване на следващата мечта, пътуваш към следващата гара, но там ти трябва да се разделиш с още нещо. Това е замисълът, който съм вплел.
Може ли да се каже, че това е проблем на съвременния човек, многото избори, които той има?
Мирослав Трифонов: Това е проблем на свободния дух по-скоро.
Това лутане в многото избори?
Мирослав Трифонов: Не, то не е лутане. То е целенасочено преследване на някакъв фокус, на някаква точка, към която ти се стремиш, но тя в някои случаи струва скъпо.
Александра Иванова: А и така сме устроени самите хора, че постоянно постигаме нещо, ти веднага обръщаш глава към следващото, и следващото, и следващото.
Мирослав Трифонов: На практика главният герой е превъртял играта, както се казва. Той е постигнал всичко, което може да се постигне, пропътувайки всички пътувания, които са били заложени пред неговата съдба, за да стигне до края на играта, където има просто една безкрайна шир, която свършва в една стръмна скала, след това е едно безкрайно море. И там на практика не го чака нищо.
Следва продължение!
