Станимира Петрова, световна шампионка по бокс, три пъти европейски първенец, четири пъти носител на купа “Странджа", двукратна победителка на Европейските игри, в интервю за предаването "Спортът на фокус" по Национална радиоверига "Фокус"





Вече върви боксовия турнир  "Странджата“. Как се чувстваш?

Нямах търпение вече да се кача на ринга. За мен състезанията са почивка, истинските тренировки са по време на лагерите. И след това нямам търпение да дойде състезанието, да си почина и да се насладя на това, за което съм се трудила преди това по целия път.

Миналата година ти имаше невероятно премеждие в отрицателен план, свързано с бъбречната криза преди Световното първенство в Индия. Аз си спомням, че когато взе купа “Странджа" беше толкова обнадеждена за Световния шампионат и отиде с такова желание. Какъв е извода от тази чисто житейска ситуация, която може да се случи на всеки един от нас?

Ами може би това, което с пандемията и Ковид се опитват да ни научат - да спрем да си правим много далечни планове, защото не знаеш животът какво ти е начертал. Всички искаме, разбира се, да ходим навсякъде, да побеждаваме, но в крайна сметка трябва да си извървим пътя. И ако не е писано нещо да се случи, то няма да се случи. Затова и вече си пожелавам единствено да съм здрава. И вторият урок е, че олимпийските игри реално са 2 седмици. Но пътя до там е дълъг и ние забравяме този път, забравяме, че трябва да се наслаждаваме на това, което правим, а не просто да чакаме, да отидем и да се качим на стълбичката. И аз реших, че ще се наслаждавам на пътя, без значение този път какво ще стане. Вече не ми е фикс идея, както на предишните Олимпиади, когато си казвах: “Аз трябва да взема медал". Ако не ми е писано, няма да взема медал, но искам да знам, че пътя ми е бил щастлив, че съм правила това, което искам, че съм се раздала на 100-200%. А вече, ако е писано, то ще стане.

Тоест, според теб, олимпийските игри са процес, а не един бой в рамките на няколко минути?

Да, да, все пак Олимпиадата е 4-годишният цикъл, в случая е 3-годишен, заради пандемията. Иначе, отиваш и показваш максимума от себе си.

Наистина ли беше готова, дори и с болки в бъбреците да участваш в Индия, да се надмогнеш, да се победиш самата себе си?

Да, да. Дори първият доктор в Индия ми каза, че ще отсъствам само три дни-четири дни. И аз бях много надъхана и си казах “О, екстра, да махат камъка, оправям набързо килограмите и влизам да играя. Аз съм готова, готова съм всички да победя". Но то всъщност се оказа много по-сложно, защото се видя, че имам и втори камък в бъбрека. Там, където са влизали, имах стенд, който трябваше да седи 10 дни и всъщност няма как вече и със стенд да се боксирам, то просто беше невъзможно. Бяха просто едни такива мечти, нямаше шанс, дори и като психика беше невъзможно да опитам.

Ако те върна 30 месеца назад, мислиш ли, че тогава решението ти беше прибързано - да обявиш след Токио 2020, че се отказваш от бокса? Как го анализираш сега?

Щастлива съм, че не съм се отказала, че реално имам още един шанс да опитам да сбъдна мечтата си да се кача на стълбичката на олимпийски игри. Тогава наистина бяха решила да се отказвам, но съм щастлива, че продължих.

Кое те накара да си промениш решението?

Разговор с треньорът ми Петър Лесов. Много мотивиращ, вдъхновяващ разговор имах и със Стефка Костадинова, тя ми повлия доста. Именно тези хора и семейството ми ме подкрепиха. Както казват: “Когато печелиш - бащи много, когато загубиш - майка една".

Всички казват, че в Токио ти беше ощетена. Специалисти, които разбират от бокс, казват, че съдиите са те подценили и са те провалили. Тук обаче, в България, имаше доста неприятни на коментари за твоето представяне, за това, че си отпаднала още в първи кръг. Как гледаш, като цяло, на омразата, която се насажда в обществото към всеки един от нас по някакъв повод? Защо го правим?

Не знам, но не ми харесва това нещо у българите, то може би не е само в българите, но тук е “Давай Гришо, давай Гришо!" като побеждава и после "Този Гришо за нищо не става!“ като загуби. А всъщност, никой, който не е минал по този път и не е положил съответния труд, не може да го разбере.Защото ние няма как да сме винаги първи. В смисъл, аз искам да съм винаги първа, но няма как. А за тези хейтърите първоначално се впечатлявах и разстройвах, сега въобще не ме интересува, защото това е някой, на който искам да му задам въпроса: “Ти какво си постигнал в живота?" И не им обръщам внимание.

Би ли му казала: “Ела с мен в залата 5 пъти в седмицата, в продължение на 4 години до Олимпиадата!"

Даже не смятам да си хабя времето, емоцията и енергията да общувам с тези хора. За мен е важно мнението на близките ми, познатите ми, хората, които държат на мен и аз държа на тях.

Доколко приемаш Европейските игри в Краков, където триумфира, като личен реванш, толкова скоро след драмата в Индия? Какво ти донесе този успех, удовлетвори ли те?

Разбира се, първото най-важно беше, че спечелих квота доста по-рано, за да мога спокойна да мисля за подготовката. А иначе определено след тази случка, определено може би съм имала нужда от такъв успех, от нещо положително.

Тоест, имаме приземяване, съдбата те натиска през март, след което три месеца по-късно, отново си на върха?

Това може би е най-тежката случка изобщо в живота ми.

Как минаха тези три месеца между Индия и Краков?

Ами добре минаха, като се върнах, веднага отидох първо във ВМА (Военно-медицинска академия) на изследвания. Защото всъщност ние ли не  разбрахме на английски, или те не ми обясниха, но аз знаех, че единият камък си ми е в бъбрека. И всъщност, като се върна, аз трябваше да взема решение за него, за да не стане същото. Но като дойдох се оказа, че хората в Индия са си свършили работата и реално съм окей. Даже си спомням, че тогава ми се насълзиха очите, когато докторите във ВМА ме увериха, че всичко е наред. “Продължавай, вече си добре." И това беше първото положително нещо, което чух тогава. Направо прегърнах докторките и им казах “О, благодаря ви, много съм щастлива!" А то беше много интересно, че в Индия освен всичко, което се случи имаше и земетресение, и  ни евакуираха. И аз вече толкова бях претръпнала и си казах: “То вече и вулкан да избухне около мен, няма никакво значение".

Световна шампионка, три пъти европейски първенец, четири пъти купа “Странджа", сякаш наистина само олимпийски медал не ти достига. Ще бъде ли края на света, ако не се случи?

Не, не. Ако ме бяхте питали за предишните олимпиади двете, да. Тогава за мен, ако не взема медал, животът свършваше, така се усещах след това, но сега не.

Това на какво го отдаваш? На еволюция в мисленето, на твоето израстване, поумняването, опитът?

Да, житейският опит, животът те учи. И всъщност виждаш, че има много по-важни неща, най-вече здравето, отделно децата, те са смисълът на живота. Защото всяко чудо е за три дни, имаш чувството, че животът ти приключва, но не е така, ти продължаваш.

Наскоро четох една статия как Серафим Тодоров, боксовата легенда, през 1993 г. става “Спортист на годината" с много малка преднина. През 2021 г. пак имаше спорове дали каратистката Ивет Горанова или дали боксьорката Стойка Кръстева да е номер едно. Сега, миналата година отново имаше реплики от щангиста Карлос Насар към плувеца Петър Мицин. Как гледаш на тези спорове, тези противоборства между отделните спортове? Кое е важното, какво пропускаме всъщност?

Не знам, какво да ви кажа за тази класация “Спортист на годината". Много е трудно да се избере най-достойния, особено ако има, дай Боже, повече успехи за България. Тогава е много трудно да определиш кой е най-добрият. Защото са доста различни самите видове спорт и освен да създават някакви конфликти между спортистите, не знам друго какво положително въздействие имат. Иначе да, ако станеш “Спортист на годината", сигурно е много хубаво. Никога не съм ставала, никога няма да се разсърдя примерно, дори да мисля, че заслужавам повече от някой. Защото винаги ние си мислим, че сме повече от другите, пък не винаги е така, погледнато отстрани. Никога не бих се разсърдила, аз предпочитам да съм си в добри отношения с хората. В смисъл, който не ми харесва като отношение и като човек, аз просто не общувам с него, но нямам намерение да го плюя и да го хейтя.

Накъде отива Станимира Петрова след игрите в Париж - треньор или нещо друго. Не може да не си правиш планове?

Доста често си задавам този въпрос какво искам да правя. За момента може би не искам да бъда треньор, в смисъл нямам такива амбиции. По-скоро искам да имам вече деца, може би това е първото нещо, което бих искала да направя. Оттам нататък ще видим, апетитът идва с яденето, може да се поблазня, дори и за Игрите в Лос Анджелис, ако боксът остане олимпийски спорт. Но това е много далечно, просто така го казвам. Но може би ще продължа да играя, харесва ми това, което правя. Не съм го решила.

Боксът би ли помогнал на децата да се освободят от напрежението, от агресията, от гнева, за да не се стига до грозните сцени, в които съученици бият по-малки дечица. Какво е мнението ти за насилието изобщо?

Мога да кажа, че на 100 % бойните спортове помагат за справянето с агресията. Дори бих дала личен пример. Аз съм много емоционална и като малка винаги съм гледала да се скарам с някого, да повишавам тон. И тогава започнах да тренирам. Но никога не съм се била на улицата в живота ми. Защото, който има проблем да отиде в залата, да си разреши проблема. Според мен всички бойни спортове са супер подходящи. Разбира се, боксът най-много ми харесва, но нека всеки да си избере неговия спорт, защото трябва някъде да се изкарва това напрежение, тази енергия от еднообразието в ежедневието.

Защо обаче повечето от днешни деца не отиват в залата? Къде е причината - родителите, училището, учителите, самите те, телефоните, социалните мрежи?

Всичко това, но на първо място за мен са родителите. Защото не ми харесва накъде отива възпитанието на тийнейджърите, не ми харесва ценностната им система. Но сред тях, аз виждам, че има и възпитани деца, които имат ценности и те са зададени от родителите им. Разбира се, че училището много влияе, но там не знам как се справят децата, докато всеки един родител може да възпита детето си.

А защо нашите деца, според теб са толкова различни? Може би им влияят времето, епохата, различните поколения? 

Може би, защото имат всичко. И най-вече имат прекалена информация, и то такава, която най-често не е достоверна, но те се доверяват и търсят лесното. И това им се показва отвсякъде - лесно да изкарваш пари, да караш скъпа кола, да имаш скъп телефон. Въобще да не цениш вещите, това виждам аз в днешните деца и ми е доста тъжно. Аз атакувам родителите, но ще видим дали след време аз ще успея да се справя с тази мисия, да възпитам моите деца. Защото със сигурност те трябва да оценяват труда. Аз съм от семейство, в което не сме имали някакви сериозни финансови възможности, но не съм лишавана от нищо. Исках да имам фотоапарат и родителите ми казват: “Събери си пари и си купи". Тоест, те ме стимулират. И аз започвам, отделям си от закуската и гледам да спестявам. Те ме карат да го направя това. Примерно, правя разни десерти вкъщи, майка ми ми ги плаща по едно левче. И аз събирам пари, примерно за най-евтиния фотоапарат, но аз няма как да отида сама в магазина за покупката. И тогава родителите ми идват с мен и ми купуват един от по-хубавите, те просто добавят известна сума. Но те са ме накарали и аз да се потрудя сама. И мисля, че това е много важно. Като взех шофьорска книжка, веднага казах “Тате, тате, ще ми купиш ли кола?" Взех книжка и той ми каза: “Не, събери си пари." А имаше възможност, но това трябва да се оцени от детето. А сега още от 18-годишни,  им купуват най-скъпите коли, като тук дори не става въпрос дали родителя има достатъчно финанси или не. Но той трябва да накара децата да ценят това, което имат.

Аз споменах твоята визитка, която е доста мащабна. Всички тези успехи промениха ли те? Накараха ли те "да си повярваш“ в отрицателен смисъл? Например като се върнеш в Асеновград как гледаш на хората? Земна ли си или спазваш дистанция? Старата Станимира ли се връща в  Асеновград? Или променената - от успехите и от славата?

Не, не мисля, че съм променена. Винаги съм казвала успехите  са си успехи, супер е, че ги има, горда съм, че ги има. Но в крайна сметка аз съм човек. И аз така оценявам спортистите - какви хора са, а не какви успехи имат. Защото има спортисти, които могат да имат и най-големите успехи, но като хора да не са читави.

Станимира Петрова в професионалния бокс - да или не?

Не. Макар, че никога не се казва "не“. Не знаем как ще се завърти животът след време, но по-скоро не.

Вариант ли е Станимира Петрова да бъде назначена на някаква длъжност във федерацията, след евентуалното отказване?

Възможно е, с удоволствие бих помагала с каквото мога.

В тази олимпийска година, какво е  твоето послание към спортистите на България, към децата, към хората?

Първо им пожелавам да се здрави. Пак го казвам, да се наслаждават на това, което правят, да бъдат по-добри и да ценят хората около тях. Защото започнахме да забравяме и да губим уважението си към родителите, към по-възрастните. И това, което гледам по телевизията, за мен е безумие.Смущава ме начинът, по който понякога се говори за тези хора. Може би има случаи, в които и родителите са виновни. Но все пак, за мен трябва да се върне това уважение към хората. А за спортистите, дай Боже и към спортистите, защото доста е поизгубено. Треньорите ми разказват едно време как е било, тогава може да не е имало толкова финансови стимули, но пък е имало уважение между хората, а сега няма.Ние помежду си вече не се уважаваме.

Защо не се уважаваме?

Не знам, не знам.

Материализмът ни превзе май?

Мисля, че да. Просто хората трябва да бъдат по-добри. Защото пари, пари, но парите в гроба не отиват.

Бойко СЕРАФИМОВ