Мартин Чой, 28-кратен първенец на България по мотоциклетизъм, европейски шампион за 2011 г. и 2021 г, единственият българин в "24-те часа на Льо Ман", в интервю за предаването "Спортът на Фокус" по Национална радиоверига "Фокус", съвместна рубрика с Българския спортен тотализатор

 

Здравей, Мартин. Около теб има много компании, които те подкрепят. Една от тях е Българският спортен тотализатор, който подпомага кариерата ти от доста години. Какво ти носи сътрудничеството с държавното тото?

Нашият спорт е изключително скъп и е много тежко в сравнение с другите страни, тъй като в Европа мотоциклетният спорт е много по-развит. В България не чак толкова и наистина спонсорирането на голям отбор е много трудно. Затова аз съм изключително благодарен на абсолютно всички фирми, които работят с мен. Българският спортен тотализатор ме подкрепя вече над 5 години паралелно за световния шампионат, за републиканското първенство и източноевропейския шампионат, за което съм им изключително благодарен.

Вече си на 41 години, което за много спортове е пределна възраст и отдавна трябваше да си приключил, а ти продължаваш. Как го постигаш? Откъде намираш вътрешна сила, мотивация и желание да го правиш?

Ами, знаеш ли, това е най-важното за мен на този етап от кариерата ми и силно се надявам да не губя тази страст, която имам още от първата година, да не губя любовта към спорта и чувството, с което чакам всяко едно състезание. Нищо не се е променило, така е, както беше в първите години. Подготвям се така, както се подготвях и когато бях на 20, с една малка скоба – сега всяка една година засилваме тренировките, за да може да съм по-конкурентен, тъй като в процеса на годините тренировките стават по-усилени, за да мога да поддържам по-добра форма. За мен най-важно в момента е да не губя тази страст, да не губя това желание за тренировки, защото мотоциклетният спорт е много лъскав отстрани, но той е много тежък спорт и много труден. За да можеш да поддържаш едно високо ниво, зад него стои много труд на доста хора, не само мой, защото той не е индивидуален спорт. Зад мен стоят много компании и хора, които работят с мен чисто технически. Общо взето, моята физическа подготовка изисква много часове работа всеки ден, така че наистина най-важно за мен е да продължа в това темпо.

Защото в момента съм в най-добрата си форма изобщо.

Имало ли е моменти, в които ти е писвало, искал си да се откажеш, губил си тази мотивация, тази страст?

Имало е, разбира се, но това не са били моменти, в които ми е писвало. По-скоро е имало моменти с тежки травми и в някаква степен страх. Няколко пъти съм казвал съм на себе си "Само да се оправя и приключвам с мотоциклетите“. Но винаги се връщам. И мисля, че след 28 години професионална кариера е нормално да има такива моменти, тъй като мотоциклетизмът е свързан с доста контузии и с много падания. Но миг, в който да искам да се откажа, никога до момента не се е задавал.

А как си се справял с обстоятелствата, които са били близо до това да те откажат? Помним гладните и бедни 90-те години, в които моторите не бяха много на мода и нямаше пари за тях.

На първо място заради любовта, която имам към спорта, тъй като може би затова успях да стигна високо ниво и да продължа след толкова много години да съм професионален състезател. Никога не дадохме задна скорост нито аз, нито моето семейство и фирмите, които ме подкрепяха. Казвам моето семейство, защото в началото, в първите години, когато бях дете, нямаше фирми, зад мен седеше само и единствено баща ми, и неговите пари. Разбира се, че имаше един преход, който беше много труден. Изключително съм щастлив, че ние успяхме да го преминем.

Как се случи , с чия помощ?

С помощта на баща ми. От първите години аз бях изцяло финансиран от него, както си му е редът – нормално е да става това нещо във всеки един спорт. Няма фирма или компания, която да дойде, да застане зад едно дете и да каже "Аз ще го спонсорирам това дете“. Разбира се, че ти трябва да покажеш някакви качества, да израснеш и след това колелото се завърта. В първите години моят спонсор беше баща ми и беше изключително тежко в един момент, защото аз още от първата година започнах много силно да се развивам. Заедно с това, финансите скачаха все повече и повече, и за нас това ставаше все по-трудно и по-трудно, но съм изключително щастлив, че ние успяхме да минем през този преход и да продължим. Било е много трудно, много тежко и съм нямал нищо. Сега имам всичко, но младите, които искат да се занимават не само с мотоциклетни спортове, а изобщо със спорт професионално, трябва да знаят, че пътят е тежък и е постоянен. Трябва постоянство, трябва да го искаш, да го обичаш и в един момент всичко се случва. Няма невъзможни неща.

Какво иска да каже днес 41-годишният Мартин Чой на онова 13-годишно хлапе Мартин от "Банишора“?

Бих му казал да не бърза толкова в състезанията. Защото за мен, когато започвах в първите ми години, си спомням, особено в тези години – 15, 16, 17-годишен, в главата ми беше само едно единствено нещо: старт, първо място и нищо друго. Естествено, това никога не се получаваше, защото състезанието е един процес, който е много дълъг. Той е свързан с много тактика, с много мисъл, не само да си мислиш, че стартираш и че ще станеш първи, защото това никога не се получаваше. Така че мисля, че през годините, в които израснах, се научих да мога да контролирам емоциите, да контролирам адреналина, да следвам тактика и да изграждаме постепенно състезанието, за да може да побеждаваме. Така че това, което бих му казал на този 13-годишен Мартин Чой, е да не е бърза толкова.

Бързай бавно.

Бързай бавно, да.

Освен бащата и семейството, имаше ли и друг човек, който те подкрепи през тези години? Има един специален надпис на твоята каска.

Най-напред искам да благодаря на моят генерален спонсор, една от най-големите петролни компании в страната. Вече 15 години сме заедно и си сътрудничим успешно. Тогава те ми подадоха ръка  и плътно стоят зад мен, за което аз съм изключително благодарен. Благодарен съм и на Спортния тотализатор и на абсолютно всички фирми, които са зад мен и ми помагат. Но в началото, в самото начало,  след подкрепата, която получавах от баща ми и после ставаше все по-трудно, са ми помагали много други хора. Един човек завинаги ще остане в моето сърце – това е Богдан Василев – Боко. Той почина преди много години в инцидент с автомобил. Боко беше един от най-добрите ни състезатели по това време в клас "СуперБайк“. Когато баща ми вече изнемогваше да ми помага, той беше човекът, който застана и каза, че ще стои плътно зад мен, ще ми помага. До ден днешен, вече повече от 24-25 години, неговото име никога не е слизало от визьора на моята каска. Също така, аз се състезавам с неговия номер, 77, в негова чест.

Когато застанеш на старт-финалната права и чакаш сигнала, какво си мислиш? Коя е мисълта, като минава преди да натиснеш газта? Страх ли те е, Мартине?

Вече нещата са по различен начин.

Имаш какво да губиш?

Имам много опит. Опитът със сигурност вече работи за мен. Усещам, че ми помага много. Мога да ти кажа преди години какво ставаше. Докато седим на тези 15 минути преди самия старт на самата решетка, тялото ти омеква. Имаш чувството, че нямаш никаква сила, че не можеш да стартираш. Това е адреналин всъщност. Но ти започваш да си задаваш много въпроси, казваш си: "как сега ще изкарам това състезание, аз въобще нямам никаква сила, не си усещам ръцете, краката, тялото, всичко е омекнало“. Всъщност това е от самото притеснение. В момента, в който светне светофарът, всичко това приключва и в теб идват едни страшни сили, за които ти въобще не подозираш. Сега, в днешно време, това нещо е по-различно, тъй като както казах, с опита, който имам, успявам да контролирам адреналина. Него винаги го има, особено в този вид спорт, така че преди самото състезание гледам да съм супер фокусиран, да си подредя стратегията, която сме изградили с отбора. Едно състезание в мотоциклетния спорт не е само да стартираш и да завъртиш 15 обиколки, то е свързано със страшно много стратегия – в зависимост от температурата на асфалта, от температурата на въздуха, с това какви гуми ще стартираш, каква смес сте избрали ти и твоят отбор за твоя стил на каране, как ще изразходиш самата гума, кога трябва да я натиснеш най-много, кога да я запазиш. Гледам да съм фокусиран и да следвам стратегията, която сме изградили с отбора, защото в началото на състезанието, когато гумите имат най-голямо сцепление, емоцията ти те натиска да дадеш всичко от себе си, но ако слушаш разума си и спазваш стратегията, която сте направили с отбора, то тя те води към победата.

Понякога обаче има и форсмажор, не можеш да отречеш. През 2016 г. в състезанието "24 часа на Льо Ман“, когато трябваше да заместиш съотборник. Сега, връщайки се 9 години назад, даваш ли си сметка каква лудост направи тогава?

9 години по-късно си мисля, че такова нещо, да карам 15 часа, вместо 8 от общо 24 часа, не мога да го направя никога повече и няма да го направя. Направих го тогава обаче, защото бях изключително подготвен за това състезание. Това беше първият "Льо Ман“, на който официално щях да стартирам и да карам пълноправно. Знаех, че състезанието е изключително тежко, много се бях интересувал как преминава то, бях се подготвил много и това беше една моя поредна сбъдната мечта – да съм там и да участвам. За мое съжаление, още от самото начало състезанието се разви много лошо за мен и отбора. Още от първия час единият ми съотборник, ние сме трима общо, направи тежко падане. Трябваше да останем двама, продължихме да се състезаваме, следователно почивката беше много малка. В един момент, в полунощ, и другият състезател се отказа. И тогава може би, не знам, адреналинът и емоцията надделяха. Наистина исках да го завършим това състезание и да оправдаем доверието, което ни беше гласувал този голям отбор. Все пак се състезавах за първа година, а това беше наистина много голямо постижение за България. Имаше състезатели от целия свят, много, много по-добри от мен, но в отбора бяха видяли нещо в мен, бяха ми гласували доверие и аз наистина исках да го оправдая. И тогава си спомням, че поисках да продължа състезанието, за да може да го завършим. Разбира се, на момента ми беше отказано. Аз не знаех всъщност какво ме чака, защото едва половината състезание беше минало и оставаше още толкова до края. Но моите шефове направиха една бърза оперативка и сметнаха темпото, в което трябва да карам. Защото това състезание се завършва, когато направиш определен процент, брой обиколки от първите участници, които са спечелили. А не само да стане 3.00 часа на другия ден и ти да излезеш, и да го завършиш, защото така всеки, който има проблеми, може да го завършва. Тогава бяха направили една бърза калкулация и ми казаха, че от състезателното темпо, с което съм карал до момента, за да завършим самото състезание на другия ден и да не харчим само ресурс и да рискуват мен, трябва да следваме темпо не повече от 2 секунди по-бавно от това, което съм имал до момента. Аз това нещо не го знаех, но вече бях поискал да вляза, и с това задачата стана много тежка. Но съм изключително щастлив. Не знам откъде ги извадих тези сили, направих го това нещо, завърших състезанието и трябва да ти кажа, че това този велик момент отключи много позитивни неща занапред в моята кариера, защото ми показа, че аз имам страшно силна психика, за която до този момент аз дори не знаех. И това нещо до ден днешен много силно работи за мене.

А и сякаш мотоциклетният елит по света започна да те гледа с други очи вече.

Абсолютно. Аз празнувам 10 години, тази година ми е 10-о участие в Световния шампионат. Мисля, че това състезание отвори много врати за мен и до ден днешен имам място в този легендарен шампионат. Трябва да ви кажа, че напливът в Льо Ман от всяка една държава е изключително, изключително силен, бройките места са много малки и аз съм много силно удовлетворен и щастлив, че до ден днешен има място в този шампионат.

Каза, че 28 години вече си на две гуми. Колко мотора си потрошил?

А, не ги броя, но са много. Много машини са минали през мен. Това са доста години, доста сезони. Имайте предвид, че това е състезателен мотор, който е на много високи обороти непрекъснато. Няма как да повториш сезонът с нея и ние я сменяме на всяка една година. Сменили сме доста мотоциклети.

Мнозина биха казали: ето, той е супер моторист, супер мотоциклетен състезател, дали обаче е добър механик? В смисъл такъв, когато отидеш да си поправяш колата, могат ли да те излъжат майсторите?

Ето, казвам на всички – не, не съм добър механик. Ние доста често се шегуваме в моя отбор, когато нещо има да се пипа и ремонтира покрай мотора, те никога не ми дават да хвана отвертка, защото аз едно болтче да взема, ще го завия накриво. Да, признавам си – не съм механик, не мога, не ми се отдават нещата, колкото и да съм имал желание да се науча, не ми се отдават тези пипкави неща. Но пък както се казва, всеки да си знае работата.

Зад твоите успехи сигурност стоят много физически  и психически тренировки. Какъв е твоят режим?

Да, и не само. Това са години наред. Аз моята физическа подготовка не съм я спирал вече 35 години. Още на 6-годишна възраст първият спорт, на който бях записан да спортувам, беше таекуондо, тъй като аз имам корейски корен – моят дядо е от Корея, и това е характерен спорт за Корея. Нямаше как да не бъда записан. На 13 години бях взел черен колан. Т.е. от 6 до 13-годишен, 7 години не съм отсъствал от тренировка. След това, паралелно с това нещо, карах и мотоциклети, но след това, на 13-годишна възраст започнах да се състезавам и до ден днешен моите физически тренировки никога не спират. Така че да караш мотоциклет не е само да се качиш и да караш мотоциклет, защото тези мотоциклети на първа скорост вдигат 180 км/час, а тежината им в ъгъл на завой е огромна. Моторът се наклонява до 50-60 градуса в завой на много висока скорост и за да го обърнеш в другата посока, пак на 40-50 градуса, се изисква много сила, така че тренировките са неизменна част от този спорт.

Сега ми попадна един апел на живущите по бул. "България“ в София, на които им е омръзнало от гонките на моторите нощно време. Какво искаш да кажеш на тези хора, които се качват на две гуми и се изживяват като истински комплексари, нарушавайки спокойствието на гражданите, като  рискуват катастрофи и застрашават човешки животи?

Аз донякъде ги разбирам. Когато се качиш на един такъв мотоциклет, той те предизвиква да му дадеш газ. Тези мотоциклети така са направени, че да ги караш бързо, за да можеш да усетиш адреналина. Да, не е ОК да се карат по улиците, защото там не сме сами, има и доста други участници. Но това, което бих им казал, е, че има и алтернативи. Сега, последния уикенд, аз за първи път, откакто съм състезател, имах удоволствието да участвам на истинска писта за състезания в България. Така че бих им казал, че спокойно вече имаме една писта, която е близко до Пловдив, в Калояново – писта "Дракон“ се казва. Организаторите и собствениците са направили едно страхотно съоръжение. Доколкото знам, него го има от много години. Никога не бях ходил там. Реновирано е, удължено е с повече от 1 километър, направено е с нов асфалт, спасителните зони са направени. И трябва да ви кажа, че ние уикенда имахме кръг от Националния шампионат – аз се чувствах супер щастлив, страшно много се забавлявах. Така че на всичките тези момчета, които искат да дават газ, бих ги посъветвал да отидат да карат на тази писта, където е обезопасено, където е сигурно. Идва още една много голяма писта, която се прави близо до Самоков, така че в края на годината ще имаме още по-голяма писта и още един вариант. И силно се надявам тези инциденти, които се случват, рязко да намалеят.

Защо сякаш една известна част от българските водачи на автомобили не уважават мотористите на пътя и сякаш, виждайки такова возило в огледалото, ако изобщо го видят, не му дават толкова път, състезават се с него и се  надпреварват? Въпрос на его ли е и защо сме такива? Не всички, разбира се.

Според мен не е толкова до това, че  не се уважават мотористите. По-скоро е това, с което започнах още от самото начало – че мотоспортът у нас не е толкова развит. Когато това е така, няма толкова употреба на мотоциклети. Ако застанете на един светофар в Гърция, в Испания, в Италия, само докато чакате на червено, около вас се събират над 50 скутера и  мотори.

Като рояк пчели, които  изхвърчат напред изведнъж на зелено светлина.

Да, манталитетът им е друг. В смисъл, когато са свикнали в движението с мотористите, те ги пазят. Тук нашето движение не е свикнало с толкова голям брой мотоциклетисти и може би заради това си мислим, че не ни уважават. Но истината е, че просто не сме  изградили още тази култура.

А и може би донякъде мотористите превишават позволената скорост, и това го има.

Това е със сигурност. Пак ще се върна на това, че е много трудно да управляваш мотоциклет, бил той и 600 кубика, 1000 кубика, 400 кубика, дали е скутер, и да си в нормите на закона. Но поне да бъде в рамките на умереното.

Ти често шофираш. Какво е твоето мнение за пътищата в България? Харесват ли ти? Те могат ли да бъдат също предпоставка, освен човешката непредпазливост, за многото катастрофи, които се случват, не само с мотористи?

Истината е, че навсякъде по света се случват инциденти. Може пътищата ни да не са като в Германия, примерно, винаги има накъде да се работи, но пък се работи, все по-добри стават пътищата. Вижда се, че държавата е взела мерки в тази посока. За съжаление, винаги навсякъде по света има такива черни инциденти. По-важното е да бъдат сведени до минимум.

Да поговорим за нашето бъдеще – децата. Ти си родител. Как гледаш на това, което се случва с някои от нашите деца и тези банди на "локалните“ или "локалите“? Не може да не те притеснява. Твоята гражданска позиция каква е?

Разбира се, че ме притеснява. Наскоро попаднах на едно клипче в социалните мрежи, в което едно младо момче, 13-годишно, удря зловещо с бокс друго, 12-годишно момче. Трябва да ти кажа, че направо настръхнах. Не знам каква е тази агресия, какво го е провокирало да го направи, но детето, което беше ударено от този бокс не беше на себе си… Това е 13-годишно момче – представяш ли си – удря 12-годишно, което беше повалено на земята. Дано да е добре! Мисля, че всички са го видели, в момента Фейсбук гърми с това нещо. И тогава си казах: боже, какво се случва с тези деца в главата им? Откъде се ражда тази агресия?

Кой е виновен, Мартине? Родителите, децата, учителите, обществото?

Не мога да кажа конкретно, защото и аз съм родител, но със сигурност ние, като родители, трябва да им обръщаме повече внимание. Мисля, че в днешно време много лоша шега им играят телефоните и социалните мрежи.

Дигитализацията.

Прави ми впечатление, че играят на игри, в които крадат коли, други са дилъри, трети са не знам какви си. Не знам това нещо на едно 12, 13-годишно дете в главата какви неща му отключва и той какъв си мисли после, че е в училище. Пак ще се върна на това момче – наистина бях потресен от това, което видях и което се случи. Така че това, което бих посъветвал, е родителите повече да говорят с тях, повече време да им обръщат. Всеки един от нас, знаем, ежедневието е много тежко за всички нас и все по-малко време имаш да обърнеш на детето си, но е много важно да се говори с тях, да им се обръща внимание, защото в крайна сметка мисля, че те подражават на родителите.

До колко години планира да спортува Мартин Чой? Финален въпрос.

В следващите поне 7-8 години Мартин Чой няма да спира да се забавлява с любимия си спорт. И още нещо – няма да е в по-лоша форма от тази в момента.

Бойко СЕРАФИМОВ