19:33 / 23.07.2025
2680
Деян Славчев – Део, ко-водещ на тиражите на Българския спортен тотализатор по Българска национална телевизия, в специално интервю за съвместната рубрика на Радио "Фокус“ и Български спортен тотализатор.
Здравей, Део. Добре дошъл в нашия ефир.
Здравей, Бойко, добре заварил, ти и всички ваши слушатели.
Колко години си вече в държавното тото, Део?
Месец май тази година станаха 10 години – като на шега. Видях си наскоро една снимка във "Фейсбук“, на която съм до едно банерче, на което пише "58 години Български спортен тотализатор“, а тази година отпразнувахме 68. И по него успях да засека, че всъщност са 10. Бойко, минали са 10 години, ей така, просто като на шега.
Какво си казваш, като се обърнеш назад, за тези 120 месеца?
Казвам си, че в началото го приех малко на шега този ангажимент, че ми беше трудно дори да кажа "да“. Любо Нейков е главният виновник да започна да водя тиражите на Спорт тото. Спомням си как пътувах от Банско към София и той ми звънна. Още не беше пусната магистралата, звънна ми на една бензиностанция и за да не правя нарушение, отбих колата и спрях да разговарям с него. В рамките на близо час и половина ме убеждаваше да започна. Защото не знам дали знаеш, но аз съм уиндсърфист и за мен най-важна е прогнозата с вятъра. И питам: нали ще може на запис да правим някакви неща и да ходя да си карам уиндсърф? И той вика: "Ти луд ли си?! Всичко е на живо, четвъртък и неделя“. Тогава всъщност бяха и повече, бяхме стигнали до пет излъчвания на живо всяка седмица. И аз от тази гледна точка, сякаш свободната ми душа малко не беше готова. Но Любо Нейков може да е много убедителен. И така започна всичко.
Всъщност Любо Нейков и неговата продуцентска къща тогава са имали договор с Тотализатора, за да си позволи той да преговаря с теб, така ли е?
Точно така, да, така беше, така беше. И още веднъж – условията, които ми постави, и това, което ми каза, че ще има като отношение към мен, ме пречупиха. Оказва се прав. В последствие вече отговорностите ми се увеличиха в личен план, станах и баща. И знам, че съм му много благодарен. Писах му сега, май месец – "Станаха 10 години“, и той само ми прати сърчице и усмивчица.
Део, какво ти носи тази работа, като усещане?
Бойко, с течение на годините се оказа не спринтово разстояние, а маратон. През един от любимите ми спортове, който много ми помогна – бягането, преди няколко години също успях, след дълги години бягане на по-кратки разстояния, да избягам 42 км на Софийския маратон. И някак си приемам по същия начин отношенията ми с Български спортен тотализатор. В началото ми беше по-трудно, докато се адаптирам, докато свикна лека-полека, краката ми започнаха да се движат почти автоматично и да не ми прави впечатление. Всъщност знаеш ли, все пак тиражите са два пъти на живо. Както Евтим Милошев казваше в началото, "Това е нашият мини спектакъл“, в който аз имам едни такива допаминови кикове, сериозни, защото когато в ухото чуеш "5, 4, 3, 2, 1“ – излизането в национален телевизионен ефир има своите специфики, и някак си започнах да свиквам с това, да се закачам към него, да си мисля, че вече съм и претръпнал. След това съдбата започна да ми предлага различни изненади. И всъщност се уча през цялото това време. Започнах да си обичам работата много, да й се радвам и да съм благодарен – може би най-важното нещо, да съм благодарен за всичко, което ми се случва.
Гледаш ли на тази работа, Део, като един вид благотворителност или като добро, което правиш към хората? Да, не към всички, но през теб са минали доста милионери, тото милионери.
Да ти кажа – да, има го този момент. Все пак за мен, трябва да кажем и всички знаят, че Българският спортен тотализатор е единствения държавен хазартен оператор. И аз трябваше и това по някакъв начин да приема и с течение на времето да осъзная това, което казваш ти, и да знам, че Български спортен тотализатор е с мисия и че това не е просто така. Нещата със спорта и културата до голяма степен зависят и от нашите действия, въпреки критиките, които получаваме. Вече мога и аз да включа себе си като част от екипа, въпреки че винаги ми е било неудобно да кажа – и аз съм част от това, от нещо толкова голямо като тотализатора. Аз знам, че каквото и да се случва, когато и да си отида оттам и дойде следващият след мен, аз съм бил част от една много голяма структура, която ще продължи да функционира дълги години, след като мен вече ме няма там. Човек се радва, когато е част от нещо голямо. И аз така се радвам. Но трябваше да минат години, за да го приема наистина и да го осъзная. И всяко едно мое действие в дните, в които не съм в тотализатора, го извършвам, за да се подготвя за тиража. Грижа се за себе си, старая се да съм във възможно най-добра физическа и психическа форма. И така, опитвам се да бъда професионалист, нека така да кажем.
Знаеш ли, Део, в нашето общество битува мнението по отношение на известните фигури, артисти, певци и т.н., които дават лицата си на частни хазартни оператори, за да изкарат някой друг лев. Ти усещаш ли индулгенцията, която държавното тото ти дава, предвид факта, че 1/3 от приходите в тотализатора отиват за младежта и спорта?
Ами сумите са големи, наистина. И това, което се прави с тях – наистина могат да се случат чудеса. Знаеш ли, аз първо не искам да обвинявам колегите. Всеки намира своя път как да си храни семейството. И ако то не е свързано с престъпна дейност, всеки има право да прави абсолютно всичко, каквото реши. Аз го подкрепям това и според мен така би трябвало да бъде. Но наистина се чувствам в определени моменти избран, признавам си.
Знак на съдбата.
Знаеш ли, за мен късметът винаги е бил част от моите реализации и развитие. Мястото, откъдето бях избран да започна да работя в телевизията, е едно заведение в центъра на София, което се казва "El Cabana“, сега се казва Кино "Кабана“ – запази си името. Но всъщност аз в деня, в който Росен Цанков – доведеният син на Стефан Данаилов, син на режисьора Вили Цанков, аз тогава не ги знаех тези неща, но беше един от най-редовните ми клиенти там, и всъщност в деня, в който беше проведен кастингът за "Джубокс“, за първото предаване, който водех, аз не трябваше да съм на работа. Колегата се беше разболял и мен ме викнаха. И тогава се проведе кастингът и Росен каза "Абе, хайде, моето момче, зарежи малко кафетата тук и всичките коктейли и ела да кажеш едни думички, да те видим дали ставаш, че имам някакво усещане, че май ставаш“. Та пак късметът беше там, което в тотото също е много важно – човек да има късмет.
Абсолютно е така. Добре, Део, ти, като започна в тотото през 2012 г., тогава уважаемата Марина Кискинова беше ли там или после се присъедини към теб?
Тя дойде малко по-късно. Тя мисля, че прави седма година. Имаше един момент, в който дамата, с която водехме тогава – Славена Вътова, трябваше да ражда и съответно не можеше да остане повече на ефир. Марина мина през доста сериозен кастинг, в който участваха много дами. Екипът се спря на нея и тя завоюва своето място.
Спогаждате ли се с нея в ефир, извън ефир?
Мисля, че взаимно израстваме. Все пак преди 7 години тя е била още по-млада и беше трудно в началото, както и на мен ми беше трудно първите тиражи, 3 години преди нея, но винаги сме били един до друг. И ние разчитаме много един на друг. Дори за годишна отпуска – ако единият не е в кондиция, другият не може да си тръгне, няма как тиражът да не се проведе. И всъщност 104 тиража в годината ти трябва да си абсолютно в кондиция и ако нещо стане, не дай боже – за първи път преди няколко месеца ми се наложи за тези 10 години да взема болничен и няма кой да ме замести, освен Марина. Това е, човек сякаш става част от семейството на другия. Сигурно и тя мен така ме приема.
Така е, така е. Део, какво не знаят хората за тотото – нещо, което остава зад кадър, зад гишето на пунктовете?
Аз мога да говоря конкретно за телевизионното студио, тъй като все пак ние имаме много звена, организацията е много голяма и не мога да говоря от името на всички. Знам, че трудно се ръководи подобен огромен механизъм и организъм, и това са страшно много хора из цялата страна, по всички пунктове, всеки един от тях – със своите надежди, със своите проблеми и т.н. Но в студиото сме, какво да ти кажа, като часовников механизъм, който дори когато нещо по-сериозно се случи, успява да се реагира в движение, в рамките на тези минути, които са ни отделени за живия ни ефир, в които ние – живи-умрели, числата от съответния тираж трябва да бъдат изтеглени, дори да имаме някакви проблеми. И съответно имаме хора на терен, директно мога с имена да говоря – това са Валери Цветков, Михаил Владимиров, Станчо Станев, да не пропускам някого, но това са колегите, които могат в много сериозни моменти да успеят да реагират веднага, тъй като ако нещо стане, трябва да се проведат един-два телефонни разговора, за да се одобри и да се каже "Да, действайте, направете това“ или веднага да се реагира на терен, което в рамките на отделеното ни време никак не е лесно. И това са момчетата, които просто прелитат отзад като ракети и успяват да подредят нещата. Това се случва рядко, но когато се случи, те са там.
Имаш ли възможност да се срещаш с някои от тото милионерите или това сега е забранено според закона?
Това беше преди, в началото, когато започвах. Тогава имахме много сериозна конкуренция. Всъщност, аз, като се замисля, донякъде може би трябва да бъда благодарен, защото можеше и никога да не ме беше потърсил Любо Нейков. Тогава, доколкото си спомням, се показваха милионерите. Не доколкото си спомням, а ясно помня, че първият милионер, на който си спомням името му – Ники Младенов, се казваше, той беше от Симитли и се запознах с него. Разказа си историята как си е пуснал фиша. Мисля, че спечели малко над 7 милиона.
Как реагират на печалбата тези хора? Какво изживяват? Когато дойдат там, в централата, страхуват ли се?
Да, сега вече е забранено да се оповестяват имената на милионерите. Според мен това е правилният начин. Аз мога да говоря тук като обикновен човек, освен че съм представител на тотото. Разсъждавал съм, знаеш ли, Бойко, как бих реагирал и какво бих изпитал? Да, прав си, че някои от хората, според мен, са леко изненадани от това, което е станало. Това са страшно много пари, които веднага могат да ти променят живота, и всъщност всички финансови проблеми, които по някакъв начин са ни моделирали като поведение, те изчезват и човек се сблъсква директно със себе си. Поглежда себе си в огледалото и си казва: "Ами сега? Сега вече няма за какво да се оплаквам“. И тогава... Как да кажа, нищо не пречи да опитаме. Аз, честно ти казвам, бих се радвал да получа ей така внезапно едни 2 милиона, да видя дали ще издържа, примерно един начален джакпот при нас. Според мен е изпитание и е хубаво човек да има съответното възпитание и да може да издържи на тези финансови средства и да направи възможно най-добро с тях – за себе си, за семейството си и за близките си.
Део, на какво те учат грешките в ефир? Защото е имало и такива през годините. Излизаш ли по-мъдър, по-силен след тях?
Според мен – като в живота. Обръщайки се назад и в личен план грешките, които съм направил и които – слава богу, благодарен съм на съдбата – не са променили други човешки живота, както и моя, понеже като по-млад съм правил глупости, както може би всеки един млад човек, мъж. Съдбата беше благосклонна към мен. Например се замислям, че късно подкарах автомобил, което също Бог е гледал отгоре и е казал "Не, не е сега моментът“. И всъщност това ме е запазило от много неща. Грешките, които съм правил, по-сериозните, след тях съм гледал да се променя като личност и да успея да направя така, че да не ги повтарям повече. В професионален план грешките ми в течение на годините намаляха. Когато се случват, ме учат. Човек си учи от грешките си, клишета казвам в момента. Признавам си, че трудно ги приемам, искам ми се да не са се случвали, обвинявам себе си, когато станат. Казвам си: аз какво можех да направя в този момент, за да не се случи това нещо, как можех да реагирам по-адекватно? И в тиражите – след това, след някоя по-сериозна грешка, наистина оттам нататък все едно се променям и самото ми състояние, психическо и физическо, особено в последните месеци, е все едно като пред изстрелване на ракета. Ако бях влязъл в някаква инерция преди това и си казвах: не, и този тираж ще мине, вече това е абсолютно зад гърба ми, не мога да си позволя подобно нещо. Въпреки че преди това съм си казвал, че това не мога да си го позволя. И човек, когато е 104 тиража, 10 години, от време на време се отпуска по течението и си казва: е, днес ще мине. Обаче това вече няма как да се случи просто.
Както казват американските пехотинци, "предварителната подготовка предотвратява предизвестения провал“.
Да, в по-голяма част от случаите.
Део, ти си родител. Харесва ли ти България такава, каквато е в момента, и в каква страна искаш да живеят твоите деца?
Ние живеем в Годеч. Децата ми, големият ми син, учи в "Асен Златаров“, в местното училище. Малкият ми син, Теди – в детската градина тук, "Юрий Гагарин“ се казва. Завършва тази година и той започва първи клас. И сме в малък град, много обичано място за мен. Радвам се, че според мен по някакъв начин ще посея това семе и в тях – природата и чистия въздух. Вече как те ще изберат да живеят собствените си животи, ще видим, това ще е вече тяхно решение. Обичам много България. Тук си тежа на мястото. Тук съм постигнал голяма част от нещата, с които се гордея. Това, което казвам, може би е най-големият ми житейски успех – че все още сме заедно с жена ми, 13 години по-късно, имаме брак и две деца. Вече какви неща преживяваме в личните си отношения между нас е отделен въпрос. И това според мен е много сериозен тест за един човек, тъй като човешките отношения не са за пред хората – това ми е една любима мисъл на Джони Пенков. Това е, което искам да ти кажа. Да, естествено, че може България да се превърне в по-хубаво място. Но аз лично съм благодарен и се радвам на това, което имаме в момента. Страхотно място е, само да си го пазим. Пак не искам да влизам в клишета. Просто да не си хвърляме боклуците, да караме внимателно, да не хвърляме фасове и стъклени бутилки, особено сега, в това топло време. България е рай.
Част от този рай, обаче, са и проявите на насилие в обществото и особено от младите хора. Как гледаш на тях? Т.нар. наречените "локални“ – бич за обществото и рана, рана, истинска рана, гнойна рана.
Като се обърна назад, когато бях млад аз, имаше групи, които се отличаваха с подобно поведение. Имаше скинари навремето, йотъри, скейтъри също, метъли. Сега, в днешно време, са тези, за които казваш. За мен като родител – аз го обръщам веднага към моите две момчета и си представям момента, в който в тях заиграят хормоните, какво ще се случи и как аз бих постъпил. Предполагам, че тези момчета, които са част от тези банди, донякъде може би родителите са вдигнали ръце от тях. Не искам да обвинявам тях, но може би донякъде там се таи проблемът. Според мен единственото спасение, разбира се, за тях е спортът. Цялата тази енергия, която я насочват, и тази агресия, спокойно може да се пренесе в боксовата зала. Това беше един от първите спортове, които ме върнаха обратно към движението. Дичо ме заведе при Краси Чолаков в боксовата зала в "Славия“, където треньорът викаше "Абе къде се бият по улиците, бе? Елате първо тук да се научите да се биете, после излизайте по улиците“. Честно да ти кажа, като съм влизал в ринга с човек, който може да се бие, той някак си много по-приятно ме набиваше, отколкото някой, който само идва да си излее гнева. А ако в ринга човек успее да изхвърли всички тези негативни емоции, после в нормалния живот, той се превръща в една любезна и възпитана личност, която е изхвърлила цялото си неудовлетворение – дали ще е на ринга, дали ще е на пътеката, или в гората да тича, просто тази енергия трябва да бъде насочена в тази посока.
И в тази връзка, Део, защо ми се струва, че в България обичаме да се мразим толкова много и да се разделяме? Ето, и от концерта на Guns N' Roses – половината не са доволни, половината са доволни. Това е някаква национална черта, която страшно много ни вреди.
Аз съм си избрал да живея в свят, в който се обичаме повече. Знам за какво говориш точно. Знаеш ли, сега имаме участие "Д2“ – Митака Кърнев ми се обади миналата година и ние вече, 25 години по-късно, тези същите момчета, събрани с Дичо и с това – не че сме Guns N' Roses, но виждам как 25 години по-късно ние вече не сме същите. Но даваме всичко от себе си. И за мен това Guns да дойдат и да стъпят на Националния стадион, и всички тези хора, всички тези емоции, които са свързани с младежките ни години, да ги чуем тези песни – за мен няма никакво значение дали Аксел може все още да пее. Аз го виждам, че той е там, дава всичко от себе си, на което е способен в момента, защото рокендролът е огромна енергия и ти не можеш да си това, което си бил на 25, и изведнъж да дадеш същото на 50. Можеш да дадеш максимума от себе си и да кажеш: ето, все още съм тук. Обаче рокендролът е нещо брутално и трябва да сме благодарни, че тези хора успяха да се вдигнат, всички тези легенди, да дойдат, да застанат и да подарят малко част от тази свобода, която носят. Защото и те са преминали, според мен, през много възходи и падения, и е много лесно да бъдат критикувани. Аз не съм от тези. Радвам се, че Guns бяха тук и че дадоха на публиката, която ги обича, това. И знаеш ли, това е било цял живот. Аз цял живот съм си бил фен. Гледам повече да се радвам на нещо. Затова съм благодарен. Мисля, че такъв мой идол в това отношение е Ники Кънчев. Той първо е един от хората, които са първите, които са ми писали сценариите, той, заедно със Сашо Жеков. И много съм научил от него. Ники Кънчев знае всичко за всеки и той е абсолютен фен на всичко. И се радва на това, независимо че някой може да не е направил чак толкова хубава песен, обаче той знае, че е направил, кога е излязла тази песен. И така. Та, гледам да ходя в неговите стъпки.
В неговите вибрации. Какво би искал да каже и какво би казал днес почти 50-годишният Деян Славчев на хлапака Део от 90-те години?
Няма да се притесняваш, момче! Всичко се движи по план. Може би бих казал на младия себе си наистина да не се вълнувам толкова и да не се притеснявам, защото виждам, че човек, с навъртане на километрите, ако все пак грешките в живота, които направи, не променя радикално неговия живот и живота на някой друг – абсолютно визирам някакви крайни ситуации, – всъщност човек, особено около 50-те, може, ако се е движил честно и с максимума, който може да даде от себе си по собствения си път, може да се порадва на живота. Вече към края му, но може да му се порадва.
И на финала – твоят апел и обръщение към слушателите на "Фокус“?
Да се грижат за здравето си, психическото и физическото, и да се радват на живота. Това е, което мога да им пожелая. От сърце им пожелавам това!
Бойко СЕРАФИМОВ
