Севда Асенова пред ФОКУС: Спортът и учението са най-голямата дисциплина в живота

Едно от най-важните имена в историята на женския бокс на България - Севда Асенова, приключи славната си кариера в края на 2025 г. За своите 25 години на ринга, представителката на БК "Русе" има два златни медала от Европейски първенства, един бронзов медал от Световно, три златни медала от Купа "Странджа" и през 2018 г. печели отличието Купа "Странджа". Доскорошната ни дългогодишна националка даде специално интервю за предаването "Спортът на Фокус".

Добър ден, г-жо Асенова. Малко повече от месец мина, след като сложихте край на бляскавата ви кариера. Първо да ви попитам как се чувствате?

- Добър ден. Благодаря ви. Миналата година, декември месец беше държавното в Стара Загора жени и мъже. Успяхме да завършим кариерата със златен медал. За елитен спортист е много по-добре със златен медал да приключи кариерата. Как да се почувствам? Често казано, все още го преживявам, тъй като ми бе последна година. Трудно го възприемам, тъй като 25 години съм дала за бокса, за България и за бокса в Русе, няма как за месец, два, три да се забрави. Всичко беше емоционално. Имаше и доста треньори, които дали се зарадваха за златния медал, дали че ще загубят една елитна спортистка, тъй като няма да има друга Севда Асенова до 48 кг. Например, сега знаете, тази година февруари месец има "Странджа“, малко или много треньорите го преживяват, също така федерацията, също така боксов клуб "Русе“. Но за съжаление, за всичко си има време. Времето явно ще лекува, но скоро, тези дни няма да е.

На нас, феновете на бокса, все още като че ли не ни е напълно ясно, че повече няма да ви наблюдаваме на ринга. Вие започвате ли да го осъзнавате и да се напасвате към новия си начин на живот?

- Лека-полека, да. По някакъв начин аз трябва да се взема в ръце, колкото и да ми е трудно, че съм прекратила кариерата. Но всеки човек си избира някакъв път. Боксът според мен няма да излезе нито психически, нито физически, но ще го коментираме, защото може и да тренирам профи бокс.

Кога взехте решението, че искате да се сбогувате с бокса и кой бяха хората, с които разговаряхте на тази тема?

- Човекът, с които говорих, той не ми е само личен треньор и не е само президент на боксов клуб "Русе“, той ми е като брат, като баща. Това е Павел Сяров и с него съм споделяла. Той много добре го знае, че няма да е лесно. Освен с него, с друг човек не съм споделяла, защото той е единственият човек, на който мога абсолютно всичко да споделя.

Вие сте може би най-бляскавият представител на боксовата школа в град Русе, поне засега. Как се развива спортът към този момент в града? Има ли наплив от желаещи да тренират?

- Има. Имаме няколко девойки, но не съм сигурна дали ще се задържат колкото аз се задържах. Има, но след мен няма, засега нагоре нямаме. На девойки имаме до 13-14-годишна възраст, но жени няма и не са знае докога ще се задържат. Аз бях мъжко момиче и търпях много например, защото спорта изисква много лишения, много труд и не е за всеки.

Казах засега, защото от там е и Радослав Росенов, който освен че е ваш съотборник, е и ваш комшия, ако не се лъжа. Давате ли му съвети и слуша ли ли ви?

- С Радослав Росенов почти всеки ден се виждаме, тъй като сме в един квартал. Всеки път му говоря, всеки път му давам някакъв стимул да напредва и Радослав Росенов ще издържи, сигурна съм, защото той е един талант. Севда Асенова и Радослав Росенов да ги събудиш, да им сложиш ръкавиците – те ще играят без да тренират.

Кой от двата ви златни европейски медала цените повече: този от 2016-а пред родна публика или този от 2022-ра в Будва?

- И двата са ценни и няма как да ви отговоря на този въпрос. Всеки златен медал е ценен на един елитен спортист, тъй като се качва на стълбичката и с надигната глава с гордост да слуша химна.

През 2022 година вие спечелихте и бронз на Световното първенство в Истанбул, след три победи и една малко спорна загуба на полуфинала. Интересно ми е какви са ви спомените от това състезание?

- Не само 2022-ра, от всяко състезание имаме спомени. Но за емоции ако говоря, бих ви казала, бях най-щастливата в 2022-ра, след като взех медал от Световно първенство и същата година златен медал на Европейското в Будва. Честно казано, не го мислех, че е Световно, защото с националния треньор Борислав Георгиев не сме седели в стаите, за да не мислим, че е Световно. Може би това много ми помогна, да не мисля за състезанието, да не мисля за противниците. Защото един елитен спортист когато се затваря в една стая, той само мисли, мисли... И в момента, в който мислиш, ти ще се гипсираш и не можеш да си направиш играта.

Винаги ми е било изключително интересно как елитните спортисти, всеки сам за себе си трябва да намери това, което го успокоява преди голямо състезание. Ето, че вие сега ми казвате, че предпочитате да не сте сама, да не го мислите толкова много, а просто да излезете и да играете своята игра.

- Да, за да излезеш да си направиш своята игра, ти трябва да се отпуснеш, защото противникът има две ръце, също и ние имаме две ръце – това, което прави противничката ни, ние също може да го направим. Разликата между мен и моите противнички е това, че аз много се движех, докато те търсят боя и явно това при мен е плюс.

На какво ниво, според вас, е боксът в България? Къде имаме да се подобряваме и в кои аспекти вече сме наравно с големите сили?

- В България, първо, нямаме спаринг партньори. Това е голям факт за един спортист. Като нямаш спаринг партньори, тренираш, но не можеш да разбереш дали на 50% тренираш, дали си на 100%. И дори треньорът да застане срещу теб и да ти каже: "Браво, много хубаво, днеска това ми хареса“, от една страна е хубаво да каже треньора това нещо, вдига ти самочувствието да можеш да тренираш, но е по-добре когато имаш спаринг партньор с чужденците, тогава се виждаме на какво ниво сме. Ако се сравним с други чуждестранни боксьори, има огромна разлика, тъй като те на месец имат по два, три, четири лагера, а докато ние имаме преди европейско, преди световно, преди турнири и за месец-месец и половина няма как да влезеш в някаква форма на сто процента. Но благодарение, все пак да не забравяме, на Българска федерация по бокс, г-н Красимир Инински, той откакто е президент, промени много работи. Сега например имат достатъчно лагери. Не отказва, няма значение къде са лагерите, няма значение на мъже или жени – каквото зависи от президента, в момента прави всичко за спортистите си. В момента мъжете са на лагер на Белмекен. Но преди години не знаехме какво е това лагер, не сме се подготвили както трябва. Но както преди малко ви казах, един елитен спортист, който се ограничава от всичко, той си стига целите, рано или късно, няма значение дали ще има лагер. На сегашното поколение им трябва лагер, защото разликата между младша и старша, между ученици и да станеш на мъже, и да имаш успехи, няма как да стане. И затова г-н Красимир Инински прави всичко възможно да събере всичките, да има лагери, да имат спаринг партньори, за да може да си стигнат и те целите, да напредват. Затова съм благодарна на Красимир Инински, защото никога не ни е отказал лагерите. И мога да ти кажа, че аз съм единствената спортистка от 25 години не съм пила никакви възстановителни лекарства или добавки. Само със спане. Дори колежките ми по едно време бяха са обърнали на треньорите: "Искаме като Севда - само да спим и да тренираме."

Помня, че преди година на последното ви участие на Купа "Странджа“ казахте, че не знаете дали ще се впуснете в треньорството. Сега вече имате ли повече яснота, как стои този въпрос?

- Този въпрос все още не сме го решили с личния ми треньор Съби Събев и с президента на клуба Павел Сяров. Все още аз може би не съм готова. Има какво да дам на младите, има какво да им покажа. В момента има много хора, дето ми викат: "Како Севде, да отвориш клуб да тренираме при теб. Ти имаш какво да ни покажеш“. Но това е под въпрос за треньорството. Но аз съм сигурна, че Съби Събев и Павел Сяров ще направят всичко възможно да стана треньор.

По-лесно ли е човек да се боксира на свой терен, така да се каже, или тогава е възможно напрежението да дойде в повече?

- Напрежението е повече. Някои хора говорят: да си домакин е по-добре. Не! Когато си домакин, ти знаеш, че публиката е огромна и ти от самата публика се притесняваш. А когато си извън България, си по-отпусната, по-можеш да си направиш играта, не обръщаш внимание на публиката, знаеш, че не твоят дом. А докато си в собствения дом, напрежението е голямо.

Що за човек е Съби Събев и какво бихте искали хората да разберат за него?

- С него много лесно може да се работи. Той дава максимума от себе си и обръща внимание не само на елитните спортисти, той не дели хората. Той е човек, с който можеш да седнеш да разговаряш, няма значение на каква тема ще е, ако може да ти помогне, ще ти помогне. Но както казах, с него по-лесно се работи и е по-съвременен. Когато един спортист е нервен, той гледа да го успокоява в залата, да го стимулира по някакъв начин. Съби е един от най-готините хора, тъй като той е бил спортист и знае какво означава да се занимаваш с един спортист.

Кое е най-важното нещо, на което този красив спорт ви научи за всички тези години?

- Дисциплиниран си отвсякъде – голяма дисциплина, уважение и респект към хората. Да знаеш как да се държиш с малките, да знаеш как да се държиш с големите. Това е най-хубавото нещо - човек да спортува. Не само да спортува, и да учи, защото учението и спорта са най-голямата дисциплина. Имаш някакъв режим, не се занимаваш с глупости. Гледаш си тренировките, излизаш от тренировките, прибираш се, пускаш си някакъв филм да гледаш, после отиваш на втора тренировка. Ако си един елитен спортист, целият ти живот минава ето така, стига ти да го искаш. При мен и при колежките ми, Стойка Кръстева, Станимира Петрова, Светлана Каменова, Деница Елисеева, ние бяхме от тези хора, които обичахме като се приберем от тренировка, да си поприказваме, да си споделяме, да си помагаме. На сегашното поколение колкото и да му кажеш, че спортът и учението е много хубаво, малко е трудно да го разберат. Най-голямата дисциплина е в спорта, повярвай ми.

И за финал, г-жо Асенова, как според вас може да накараме младите момчета и момичета да отидат в залите и стадионите, вместо да хулиганстват и да безчинстват по улиците ни? Защо ставаме свидетели на все по-голяма агресия сред подрастващите, според вас?

- Агресията ще продължи, както аз виждам нещата в живота. Аз първо обвинявам родителите – не може едно момче на 19 години, и майка му, баща му да му купят, например Mercedes или BMW. И второто, сегашното поколение докато само не поиска, никой не може да ги накара да тренират или да учат. Те трябва да го искат, не може да накараш насила никого, то трябва отвътре да ти дойде. Не трябва да вземат пример от приятелите си. Например, някои от приятелите му се занимават с глупости, той не трябва да го прави. Той сам трябва да седне и да решава в живота какво иска да направи. Не трябва да е любопитен, защото от любопитството много грешки стават. И освен да кажа на сегашното поколение: нека да мислят малко по-позитивно, да учат и да спортуват!