21:55 / 08.09.2025
15046
Кои ще бъдат конфликтните оси в новия политически-парламентарен сезон?
Гост в предаването "Метроном" на Радио "Фокус" е политологът проф. Огнян Минчев.
Добър ден, проф. Минчев.
Здравейте.
Началото на седмицата и на месеца съвпаднаха с началото на политическия сезон. Предопределя ли обществено-политически промени високото напрежение на неговия старт?
Във всички случаи политически промени ще има, въпросът е за това колко бързи ще бъдат те и колко дълбоко ще променят политическата система на България. Основният въпрос в българския политически живот, който беше поставен на дневен ред с протестите от лятото на 2020 година, а именно съотношението между статукво и промяна, в българската политика не беше решен. От една страна силите на промяната се оказаха по-слаби, отколкото бе необходимо, за да бъдат направени определени ключови промени в политическата система, от друга страна, силите на промяната се оказаха твърде разнородни и една съществена част от тях на практика водят страната не по посока на демократична европейска реформа, а по посока на завръщане в авторитарна диктаторска Евразия. И на трето място, силите на статуквото, които управляваха България през първите 20 години на нашия век, на практика се оказаха по-дълбоко вкоренени както в българската икономика, така и в българската политическа система и успяха да вземат частичен реванш и да оглавят отново управлението на страната. Цялата тази ситуация, макар и описана твърде схематично, твърде на едро, показва, че след като не са решени ключови и основни проблеми на развитието на българската демократична политическа система, напреженията ще продължават и промените ще има натиск да се случват, да стават. Друг е въпросът доколко обществените и политическите сили в България ще имат капацитета да ги осъществяват.
Кои ще бъдат конфликтните оси?
Сега, в България имаме две основни конфликтни разделения. Едното от тях е класическото, а то се появява веднага след освобождението, и това е разделението и сблъсъка между Изтока и Запада в българската политика и българското общество. България избра Европа и западния демократичен модел на развитие преди повече от 3 десетилетия, но на практика силите на Изтока, на завръщането в Евразия в авторитарния евразийско-азиатски модел на развитие в България, никога не са преставали да съществуват, и днес те контролират около 1/4 от българските гласоподаватели, от българските граждани и се опитват да ги мобилизират за подобна мащабна промяна, геополитическа промяна на преориентация на България от Запад към Изток.
Не защото имат много голямо влияние в обществото, а защото разчитат на това, че прозападните сили в България са до голяма степен разделени във връзка с втория основен разлом в българската политика, а именно разлома между статукво и промяна, разлома между олигархично-корупционно управление, от една страна, и институционална реформа и адаптация на българската политическа и институционална система към стандартите на европейското развитие, такива, каквито България би трябвало да е приела още с акта на своето встъпване в Европейския съюз.
Как ще продължат колизиите между институциите и до какво могат да доведат – до овладяване или до маргинализиране?
И двата процеса имат своето място във българската политика. Когато става дума за маргинализиране, ние виждаме, че вследствие на този процес на зацикляне в българския политически процес, който споменахме, а именно неспособността на силите на промяната да я осъществят, и от друга страна, от части успешните опити на статуквото да се предефинира и да остане начало на управлението на държавата, на практика разочарова една съществена част от българските гласоподаватели и най-малко 50-60% от гласоподавателите в страната отказват да упражняват своето право на избор. Това стеснява представителността на българското управление, и от тази гледна точка води до частична маргинализация на политическите институции. От друга страна обаче, проблемите пред българското общество трябва да бъдат решавани и именно належащата необходимост да се разрешават тези проблеми създава и това нарастване на конфликтността в българската политическа система.
България е под пряката заплаха да се включи в една тенденция, която наблюдаваме на други места в Централна и Източна Европа, на преход от демократично управление или консолидирано демократично управление към определени форми на повече или по-малко мек авторитаризъм. Имам предвид Унгария, имам предвид Словакия, имам предвид Сърбия. Това, което засега предотвратява пълното обръщане на българската политическа система към авторитарни тенденции, е обстоятелството, че в българската политика имаме три основни и най-силните политически фигури в лицето на Делян Пеевски, Бойко Борисов и Румен Радев, които на практика олицетворяват основни направления в българския партийно-политически живот. За съжаление, засега поне в тази проевропейска демократична опозиция в лицето на ДБ и ПП, ние не виждаме толкова мощна фигура, която да се конкурира със споменатите трима.
И тъй като тези трима се състезават помежду си за това кой ще натрупа по-най-много власт и ще се опита да концентрира политическата система в България около авторитарен вариант около собствената си личност, засега България избягва пряката заплаха от авторитаризъм, но това не е никаква гаранция, че заплахата ще бъде избягната утре или другиден. Така че ние трябва да наблюдаваме добре развитието на състезанието между тези три политически фигури и да се опитваме, ако имаме възможност за това, да включваме в българското политическо състезание нови политически сили, нови политически лидери, които да са в състояние допълнително да разсейват заплахата от авторитаризъм в българската политика.
Откъде ще дойдат тези нови политически сили и нови лидери, проф. Минчев?
Трудно ми е да преценя от къде ще дойдат. Мястото им се предопределя от обстоятелството, че както вече казах, между 50 и 60% от българските гласоподаватели не участват в политическия живот на страната като активни избиратели, което означава, че те не припознават своите интереси в действията на съществуващите политически формации и техните лидери. Това само по себе си е достатъчна предпоставка, за да бъдат извикани на политическата сцена нови лидери, нови формации и т.н. За съжаление, олигархичният контрол върху българската стопанска и политическа система формира порочен кръг, който не допуска лесното или легитимното, нормалното издигане на политическата сцена на нови партийни политически и личности и алтернативи, и това допълнително блокира, задръства българската политическа система.
Това, което в момента се поставя като въпрос, на първо място е дали Румен Радев ще успее след края на мандата си да формира политическа партия, която да промени участието в това статукво. Мненията по този въпрос се разграничават, тъй като дори да има успех Радев в създаването на една нова политическа партия, той ще влезе на един терен, който на практика е зает от доста вече политически сили. Този терен, теренът на произточната евразийска политика, имаме партия "Възраждане“, която е доста силно интегрирана около своето ръководство. Имаме партии, като БСП, като "Величие“, МЕЧ и т.н., политически сили, които до голяма степен изчерпват пространството на тези споменати вече от мен 25% произточно, проевразийски ориентирани български избиратели. Радев ще трябва да влезе в конкуренция с тези партии по някакъв начин, може би в конкуренция и в сътрудничество – моделът все още не е предопределен. От това ще зависи и неговият успех, дали изобщо неговото начинание ще има успех. А че ще има такова начинание е очевидно, като имаме предвид как той се активизира и как се държи като опозиционен политически лидер. Той през по-голямата част от своите мандати се държи по този начин, но сега е особено активен в тази посока. Другото нещо, което трябва да гледаме в политическото статукво, е нарастващото напрежение между другите две големи фигури в българския политически живот, а именно Дилян Пеевски и Бойко Борисов.
Те полагат усилия да представят своите отношения като колегиални, спокойни, кооперативни и т.н., но ние виждаме, че нещата не стоят точно така. Пеевски е политическа фигура, която разполага с ограничена публична легитимна власт, т.е. неговата партия не надвишава по своята популярност отметката от 12-14% от гласуващите най-много, но той разполага с огромна сенчеста институционална власт, и той упражнява тази власт. Последният така очевиден конфликт между него и Борисов беше свързан с акцията по арестуването на варненския кмет по един сензационен, скандален начин, което на практика предотврати процеса на сближаване между ГЕРБ и тази част от ПП-ДБ, "Демократична България“, с която Борисов можеше да влезе в по-задълбочено взаимодействие с оглед излъчване на обща кандидатура за президент на президентските избори догодина.
Скандалното арестуване на варненския кмет на практика бе акция от страна на г-н Пеевски, според мен, с цел да предотврати възможността за сближаване между Борисов и частите от ПП-ДБ, което влиза изцяло в интересите на г-н Пеевски, тъй като колкото по-голямо въздействие има той върху ГЕРБ и върху процеса на излъчване на кандидатура за президент догодина, в толкова по-голяма степен ще засили тези механизми на своята собствена власт, за които стана дума преди малко. Така че там нещата също не са никак розови, съществува състезание за това кой с какви ресурси на политическа власт разполага и по какъв начин ще ги разположи в следващия етап в развитието на политическия процес в България.
Стоят ли като възможност предсрочните парламентарни избори?
Предсрочните парламентарни избори стоят като възможност в случай на навлизане в политическа криза. От една страна, ако настъпят много силни вътрешни напрежения в управляваща коалиция, това могат да бъдат преди всичко напрежения между Борисов и Пеевски, както вече споменах. На този етап не очаквам да има прекалена ескалация на подобни напрежения. От друга страна, ние виждаме също така, че има натрупване на определени международни фактори, които могат да поставят България в допълнителна ескалация на политическото напрежение. Но до голяма степен приоритетът за въвеждането на еврото от 1 януари и необходимите институционални решения това да се случи има задържаща, сплотяваща функция по отношение на функционирането на настоящата коалиция, поради което вече може да изключим до Нова година да има сериозни политически напрежения и катаклизми. Но ако можем да говорим за политическа криза, която евентуално да доведе до предсрочни избори, по-скоро рисковете от това могат да бъдат разположени през пролетта на следващата година, като в оптималния вариант едно подобно преструктуриране на настоящата ситуация може да бъде изнесено по-напред заедно с президентските избори през есента.
Проф. Минчев, през седмицата се случиха събития във вътрешната политика, които обаче имат пряко отношение и във външната на страната. Избухна ехото от заглушения GPS на самолета на председателя на Европейската комисия, премиерът съобщи, че България няма да изпраща свои военнослужещи в Украйна, а делегации от ръководството на БСП начало с нейния лидер и вицепремиера Атанас Зафиров посети Китай и участва в парада на Си Дзинпин, редом Владимир Путин и Ким Чен-ун. Не наблюдаваме ли опити за жонглиране и с Изтока, и със Запада?
Винаги сме наблюдавали такива опити, така че в случая не съм особено изненадан от нещата, които се случват. Що се отнася до позицията на България относно изпращане или не изпращане на военнослужещите за мироопазваща сила в Украйна, тази позиция на България не е уникална в контекста на Централна и Източна Европа. Нямам предвид тези държави, като Унгария и Словакия, които по принцип вземат проруска позиция, имам предвид позициите и на една страна с ключово значение, като Полша, която е непосредствен съсед на Украйна и е пряко заинтересована от развитието на събитията в Украйна.
Но тъй като съседите на практика са най-уязвими от гледна точка на разполагане на своите собствени контингенти на територията на Украйна в случай на примирие или на замразяване на конфликта, тези страни, които са по принцип най-активни в европейските усилия за регулиране на ситуацията в Украйна, прекратяване на руската агресия и постигането на примирие и евентуален мир, тези страни са така неохотни да участват директно със свои въоръжени сили поради простата причина, че това може да доведе още по-лесно до провокации от руската страна. Не бива да разглеждаме тази въздържаност на българското правителство като нещо, което непременно издава проруска позиция.
По-скоро това е една предпазливост, която в случая бих намерил аз лично за разумна. Що се отнася до другите аспекти на опитите за това да бъдем по някакъв начин добре и с едната, и с другата страна, наблюдавахме визитата на вицепремиера Зафиров в Китай, обявена като партийно посещение на председателя на БСП към страна, Китай, която е управлявана от сродна партия, Китайската комунистическа партия. Това обаче е за вътрешна консумация в страната информация, иначе в самия Пекин, доколкото разбрахме, Зафиров е бил представен като вицепремиер. И по този начин България е поставена в списъка на трите европейски страни, които са имали официално представителство на парада в Пекин, а именно Унгария в лицето на Сиярто, на нейния външен министър, Словакия в лицето на премиера й Фицо и вицепремиерът на България Зафиров. Това е политически резултат със съмнителни ползи за България като геополитическа позиция и като доверие от страна на нейните партньори и съюзници.
Очаквате ли значими международни събития през следващите седмици и месеци?
Извън всяко съмнение, значими международни събития ще се случват и нови, и то не само през следващите седмици и месеци. Системата на международните отношения е навлязла в процес на дълбоко вътрешно преобразуване – разпад от една страна, от друга страна, очертаване на нови силови линии. И това преструктуриране на системата на международните отношения е заредено с огромна конфликтност. В Пекин видяхме демонстрация на сътрудничество между авторитарните сили на Китай, Русия, Северна Корея, Иран, списъкът може да бъде продължен, което бе е една много демонстративна, силова заявка за това, че тези страни в обозрима перспектива ще се опитат да определят дневният ред на международните отношения и на новия международен порядък, което означава, че те вече считат САЩ и техните съюзници, като представители на водещите сили в досегашната система на международни отношения, за отслабени в степен, която предполага тяхното частично или пълно изместване от тази роля, която се играли досега.
Това е много съществена промяна, която не може да не води до ескалация на напрежението и на конфликтите. Що се отнася до конкретното развитие на този тип напрежения и конфликти, руската агресия в Украйна продължава да бъде ключовото международно събитие, което създава напрежение в международните отношения, тъй като развитието на този конфликт в непосредствена обозрима перспектива, на практика ще очертае и пътищата, и възможностите за по-нататъшната конкуренция между Запада от една страна, който за съжаление в момента е доста разединен, и тези нови авторитарни сили, които споменахме, от Изтока.
Заплашва ли Русия сигурността на Европа?
Разбира се, че заплашва Русия сигурността на Европа. Геополитическата позиция на Русия след февруари 2007 година, когато Владимир Путин обяви геополитическата еманципация на Русия от Запада и прекратяване на партньорството на Русия със Запада, от този момент нататък ние наблюдаваме ескалация на руските геополитически претенции към Европа. Тя, Русия, няма към кого другиго да упражнява претенции – нито по отношение на Китай, който е много по голяма сила вече от нея, нито по отношение на нейната ислямска периферия, която я прави особено уязвима от една точка на собствените й мюсюлмански общности в Южна Русия. Русия може да експанзира геополитически единствено на Запад по отношение на Европа, и тя го прави системно, повтарям, от 2008 година насам, когато осъществи своята първа агресия след края на Студената война, срещу Украйна. Последва така агресията срещу Крим и Донбас, 2022 година откритата агресия срещу Украйна като цяло. И извън всяко съмнение Русия приведе своята икономика на военни релси, тя мобилизира всичките си ресурси, като съвършено очевидно създава заплаха за сигурността на Източна Европа поне в обозримата перспектива на следващото половин до едно десетилетие. Може би съм прекалено оптимистичен, може и да е по-кратък срокът.
От тая гледна точка да се подценява агресивността на Русия да проектира геополитическа експанзия чрез война в Източна Европа е изключително наивно, ако говорим за позициите на европейските страни. Трябва да очакваме разширяване на руската агресия и аргументът, че Русия е слаба и не може да се го позволи, колкото и странно да звучи, е невалиден аргумент, защото исторически, колкото по-големи вътрешни слабости наблюдаваме в Русия, като империя, като имперско пространство, толкова повече нарастват рисковете от външна експанзия и агресия, която Руската империя на практика упражнява включително и с цел разрешаване на своите вътрешни проблеми и слабости.
Благодаря ви за това, че бяхте наш гост.
