Нели Колева от Фондация “Заедно в час" в интервю за сутрешния блок “Добро утро, България" на Радио “Фокус"

Гост вече при мен в студиото е Нели Колева от Фондация "Заедно в час“, с която ще си говорим за проблемите в училищната среда, за програмите, които има организирани от фондацията. Г-жо Колева, Фондация "Заедно в час“ започна да набира нови участници за програмата "Училища за пример“. Разкажете ни малко повече за тази програма. 

Да, точно така. Вчера открихме програмата, която ще тече до 15 март, и достъп до нея имат всички училища в страната. Наричаме я "Училища за пример“ – понякога хората това малко ги изнервя, казват "Ама как така? Защо са за пример?“. Всъщност това, което е за пример при тях, е желанието на училищата наистина да се подобряват и да бъдат по-ефективни в това да работят с учениците в тях. Една от добрите новини – те са много малко в образованието, е, че понаваксахме с количеството учители. Преди десетина години в България имаше сериозен недостиг на учители по всички предмети и особено в малките населени места. Имаше някои политики, свързани с повишаване на заплащането, пандемията, която лиши доста хора от сигурно работно място, пренасочи обратно към училищната професия доста хора, които бяха излезли от нея за период от 15-20 години. Но това пък отвори друг проблем и това е проблемът с качеството. Често чуваме от училищата, с които работим, че учителите имат нужда от допълнителна подкрепа за това наистина да работят със съвременните ученици и да отговарят на нужди, които са доста различни от това, което са изучавали в университета. Едновременно с това има доста продължаваща квалификация, която се извършва проформа и която на практика не е полезна. И всичко това се опитваме чрез "Училища за пример“ в една програма някак си да го адресираме.  

Т.е. това са част от целите на програмата. 

Точно така. Това, което е уникално за нея, е, че едновременно моите колеги работят с училищните лидерски екипи, с директора, заместник-директорите и с опитните учители, както и с колектива, защото тези групи хора често пъти имат съвсем различни нужди. Т.е. програмата от една страна повишава мениджърските умения, от друга страна се занимава с нещата, които са предизвикателство в ежедневието. Някои от предизвикателствата, които са добре известни – как повишаваме резултатите на учениците, как работим, така че те да имат стабилна мотивация, по какъв начин правим предметното съдържание достъпно, интересно, как работим за развиване на умения за успех, за мислене, за различни видове грамотности, а не просто зазубряме и преповтаряме материал, който вече съществува в учебника. И също така нещо, което ми се струва изключително ценно и е рядкост, и отличава програма "Училище за пример“, е това, че училищата имат възможността да работят с един опитен ментор, който присъства от време на време в училище, наблюдава в часовете и работи с учителите, като им дава обратна връзка за нещо конкретно. Мисля, че този външен поглед, който се осъществява от човек, който има опит в образованието, също е много ценен, защото той е изключително добронамерен. Има цял един екип, който подкрепя училищата в това наистина да работят за това, което на тях им е трудно.  

Понеже говорихме за начина, по който се предава материала, за начина, по който се възприема също така – не са ли изостанали все още част от българските училища във връзка с иновациите, т.е. начина на предаване на учебния материал? И изобщо не е толкова насочено сякаш към учениците, а по-скоро колкото да се каже, да се предаде този материал, не толкова как да се разбере, и по интерактивен и интересен начин, разбира се. 

Точно така. Вие тук обръщате внимание на един много интересен парадокс, защото на  хартия изглежда, като че ли има много иновации. 

Да. 

Една част от училищата в България вече са се окичили с титлата "иновативни“, но иновацията е нещо празно и дрънчи на кухо, ако тя не обслужва конкретен резултат. И да, не съм сигурна дали е въпрос на иновации само или само на интерактивност, или само на преподаване на учебния материал. Мисля, че това е една комбинация, която най-вече обаче е насочена към това все пак учениците да учат, защото проблемът е в това, че за съжаление не наблюдаваме учене и това е видно по резултатите, които българските ученици имат в момента. 

Вие казахте нещо много хубаво – че всъщност иновациите и интерактивността не са обвързани точно с това как се възприема материала, защото иновация са презентациите, да кажем, работата чрез компютър, но като е предадено, просто четейки от един слайд… 

То е същото като да четеш от дъската. 

То е същото като от учебник, да, или от дъска. 

Абсолютно, да, точно така е. 

Какви са основните проблеми в училищната среда, върху които вие имате наблюдения? 

Училищната среда нека да я разделим условно на физическа среда и на тази, която е свързана всъщност с ученето и напредъка. Физическата среда – сега не съм най-големият специалист на нея, но се радвам, че обръщаме поглед и към училищните тоалетни, които са едно ужасно място на тормоз и притеснение за учениците. Сега по някои от програмите, свързани с Плана за възстановяване и устойчивост, все пак училищата изглеждат все по-добре чисто физически и също така се купува много техника. Друг е въпросът, че не сме винаги съвсем сигурни дали тя по най-целесъобразния начин се използва. Така че физическата среда мисля, че се подобрява, и в това се виждат позитиви. Мисля обаче, че много по-важно е да говорим за това как физическата среда се изпълва със смисъл и съдържание. И много настоявам винаги на тази дума – "смисъл“, защото с нея са обвързани всъщност всички неща, които са полезни или не са полезни в образованието. Често обвиняваме учениците за това, че не са мотивирани, но както ние като възрастни хора знаем, мотивацията не е нещо, с което ние се раждаме или което задължително поддържаме през целия си живот и през цялото време. Ето защо ми се струва изключително важно да говорим за това по какъв начин образователният процес реално е полезен и учениците виждат смисъл в това, което учат. И за съжаление, тук има все още какво да се желае. Все още изключително механично е преподаването. Много прилича на това, което аз си спомням от 90-те години, когато аз съм била ученик. Прекарам доста време в класните стаи и за съжаление това, което наблюдавам там, е: стои едни човек отпред, 98% от времето говори само той и очаква безропотно отсреща 26 човека да бъдат концентрирани и съсредоточени. Това няма как да се случи.  

И почти никой не го слуша. 

Абсолютно, да. Както не биха слушали мен и вас, ако ние 38 минути стоим и фронтално говорим неща, които дори не сме обяснили защо са важни и защо е смислено да се чуят.  

И не водим диалог съответно. 

Абсолютно. И затова е важно това, което наричаме "интерактивност“. Аз го наричам класна стая, обърната към ученика, класна стая, в която ученикът всъщност е в центъра – неговите интереси, неговите знания, неговите нужди и неговото смислено участие. Това са класните стаи, в които наистина се наблюдава учене. Всичко друго просто е едно такова рутинно, изключително остаряло предаване. Дори това не е предаване на знания, а възпроизвеждане на нещо, което някой някъде е написал. Другият проблем е, че в крайна сметка, за разлика от килийното училище, когато е имало само един носител на знанието, и това е бил учителят или училището преди десетилетия и даже столетия – там има един носител на знанието, един буквар, един учебник, една книга, вече знанието е навсякъде около нас и ролята тук на учителя и в този смисъл и на училищната среда, ако се върнем към въпроса, е да бъде един фасилитатор и един мост, по който това огромно количество знание да достигне по най-смисления възможен начин така, че ученикът да може да се възползва от него. И не просто да се възползва от него в този момент, а да го има на свое разположение и в бъдеще. Т.е. това, което учи в четвърти, пети, шести клас, не толкова знанията, а уменията, които придобива, са тези, които ще ползва и след 10, 15, 20 години. 

Реално той трябва да ги усвоява дългосрочно. А не само за момента, колкото, както го казваме на разговорен език, да го "назубри“.

Точно так. Разбира се, че е важно да знаем в коя година е основана българската държава, но много по-важно е всичко друго, което идва като историческо знание, аналитично мислене и т.н., около това. 

И за финал искам да обърнем внимание на един въпрос, който смятам, че е много важен, а именно – възможностите за развитие на младите хора, дали след като завършат училище, или след като завършат университет. Всъщност има ли такива в България?  

Разбира се, възможности има. В различните сектори това изглежда по различен начин, но е абсолютен факт, че ние сме длъжници като образователна система на младите хора. Нивата на това, което наричаме "функционална неграмотност“, неспособността, когато прочетем нещо, да го разберем, анализираме, да се справяме с графики, таблици, да разчитаме различните разписания, които се наблюдават при почти половината от 15-годишните, всъщност ги прави много зле подготвени за каквото и да било бъдеще. Тук въпросът дори не е имаме ли ние възможности за развитие, защото ако попитате бизнеса, той ще ви каже, че имаме изключително висока нужда от кадри на всички нива, т.е. и от хора, които извършват сравнително нискоквалифицирана работа, до високотехнологични дейности. Но тъжната истина е, че има или не такива възможности, за съжаление подрастващите не са подготвени за тях. Нивата на подготвеност, които училището трябва да им даде, не са такива, че да им осигурят всъщност устойчиво препитание и работа, която наистина да им осигури достоен живот.  

Може би трябва да се обръща повече внимание на това, по-скоро да ги научат и на трудови навици, да ги подготвят за това, което ги очаква в реалния живот, защото там, каквото и да си говорим, не ги питат коя година е станало това събитие, а искат да се приложи на практика, да приложат на практика знанията си.  

Абсолютно. Но също така интересното във времето, в което живеем, е, че никой не може да ни подготви за това какви ще бъдат изискванията на пазара на труда и на образователния пазар дори след 5 и след 10 години. Животът се променя твърде бързо. Затова ключът според мен и това, в което ние категорично не се справяме на нивото, което дължим на всяко едно дете в България, е развиването на тези универсални умения, които независимо от това как се развива пазарът на труда, какви са нуждите и какъв е животът, реално ще им позволят да се интегрират в тях. Защото много малко от нас вече работят това, което пише, че сме завършили като диплома. Но това, което ни помага да бъдем успешни, тези от нас, които имаме щастието да бъдем, защото сме имали добри учители, реално са другите умения, които сме придобили в течението на своето образование. И това са наистина умения като аргументация, критично, аналитично мислене, способността да предлагаме труда си, способността да работим с другите и т.н. Това са неща, които отиват много отвъд учебното съдържание, и крайно време е училището да започне да им обръща много по-голямо внимание. 

Разбира се. И по този начин ще имаме много повече възможности за развитие, след като завършим училище или пък университет, ако наистина се обърне повече внимание на тези неща, които изброихте до момента. Пък в крайна сметка вие сте фондация, която помага точно това да бъде развито, за което единствено можем да благодарим и да ви пожелаем успех! 

Много благодаря. Само искам да кажа, че това се дължи също така и на труда, и на добронамереността, и на желанието за постоянно учене на стотиците учители, с които ние работим, и всъщност ако ние постигаме някакви успехи, всъщност постигат ги те в името на своите ученици.