Ръководителят на "Аварийно Спасяване - Пловдив" и на първия екип от български доброволци, помогнали след разрушителното земетресение в Турция - Георги Влайков в интервю за "Фокус"

По-голямата част от колегите сме минали обучение специално за земетресение и сме ходили на редица други тренировки. Истината е, че това, което се показва по телевизията и по медиите, не може да ви подготви напълно за обстановката, така да кажа. Много разрушения имаше, навсякъде имаше хора, които бяха настанявани в палатки. Като няма палатки, те, хората, си живеят във входовете на сгради, които все още не са паднали, съответно на дюшеци по земята там. Така че никак не беше приятна гледката и мога да кажа, определено най-мащабното бедствие, което лично аз съм виждал и моите колеги също до момента.  

Оставя ли следа и могат ли да се забравят тези гледки, които видяхте? 

Дали оставят следа – оставят следа, разбира се. Това за нас е първото такова бедствие. Много от нещата, които сме ги учили на теория, сега ги видяхме на практика. Така че да, всеки един от нас е запомнил доста неща от там. Но в крайна сметка това, което коментирахме и с други колеги, това, с което ние ще запомним Турция, не е голямото бедствие, а по-скоро благодарността на хората и тяхната готовност да ни помогнат. Въпреки че те половината са бездомни и няма къде да живеят, роднините им ги няма или се водят безследно изчезнали, тези хора, въпреки всичко, искаха да споделят с нас храната си, искаха да ни помогнат, да ни покажат нещо. Това беше много трогателно, честно казано аз с това ще запомня Турция, а не с разрушените сгради. 

Колко хора успяхте да спасите и имахте ли някаква специфика в организацията на работата? 

Ние се водехме лек екип, въпреки че сме доброволци. Ние нямаме официално регистриран екип в системата INSARAG, но по тяхната система ние се водим лек екип, т.е. ние локализираме в една разрушена сграда, например, в която отива наш екип, разполагахме с един акустичен микрофон и с куче, което дойде на втория ден, спасително куче, което пристигна от Швеция с българин водач, и всъщност ние обследваме сградата и казваме примерно "Тук чуваме шум" или "Тук кучето маркира жив човек", след което идва друг екип, потвърждава това, което ние сме намерили, и след това идва тежък екип, така наречен, който е с механизация, започва да изважда хората. Т.е. ние не ги вадим, ние ги намираме. Потвърдените извадени живи хора, които са локализирани от нас, са 31, като 12 са от кучета.  

Да разбирам, че сте успели да се координирате с останалите екипи, които са били на терен? 

Специално, където бяхме ние, работейки с международните сертифицирани по INSARAG, координацията беше на изключително високо ниво и въпреки че ние бяхме единствената доброволна група там чуждестранна, тези хора ни приеха като равна, въпреки че не сме сертифицирани, въпреки че далеч не разполагаме с тяхната екипировка, оборудване и т.н. Тези хора просто направиха част от организацията и ни третираха като равни, успяхме да работим толкова, смея да кажа, ефективно. 

Успяхте ли да видите какви бяха реакциите на хората, когато спасявахте техен близък?

Реакциите на хората първо, когато отидеш на даден адрес – то адрес е малко силно казано, защото то почти няма здрави сгради и адреси, основно ние работихме с GPS координати по-скоро. Първо, всеки ден хората ходеха на местата, където са им къщи, блокове и т.н., и те просто стоят и чакат. И когато дойде спасителен екип, те започват да гледат с една такава надежда, че ти можеш да кажеш примерно, че там някъде под руините има някой, който все още е жив, или пък да направиш така, че те да стигнат до тялото на някой техен близък, който да погребат. И в двата случая хората бяха много благодарни. Т.е. дори когато ти им кажеш "Обследвахме сградата", т.е. не ти, а нашият преводач – ние ползвахме там преводачи, когато той им обясни – "Обследвана е сградата с кучето и по този начин нищо не се намира", те въпреки всичко бяха благодарни за това, че може би един вид им даваме един завършек на цялото нещо. Там хората бяха доста религиозни, даже имаше напрежение в някакви моменти, когато напредна времето, тъй като те искаха вече просто да си погребат роднините, и съответно се започна един процес на затрудняване на спасителната дейност. Но това са едни стандартни ситуации, които се получават специално при земетресенията и при спасителната дейност от този тип.  

Пред какви трудности бяхте изправени?

Една от трудностите беше ниските температури и това, че нашият лагер беше направен с наша лична екипировка, палатки, които на всеки един от нас му се полага. Тук огромна помощ ни оказа един от нашите приятели, който ни предостави автобус с легла, който дойде един ден по-късно, и всъщност там хората можеха, т.е. шест човека можеха да спят там на топло, особено примерно нощната смяна, която работи, тъй като ние работехме на 24-часов сменен режим, постоянна оперативна готовност. Сега другата трудност беше, че обикновено такъв режим на работа се поддържа с пет екипа, а аз разполагах само с три и съответно трябваше да разчитам на другите ръководители на екипи Росен и Костадин, че те така ще си оперират с хората, че след това ще могат да починат достатъчно време, за да могат да излязат пак, за да не прекъсваме режима. Друг проблем беше, че в лагера в първите няколко дни нямаше течаща вода, нямаше тоалетна, т.е. всичко трябваше през екипите, които са самодостатъчни, така да кажа, с екипировка, оборудване, контейнери, палатки от много висок клас и т.н., те нямаха проблеми, по-скоро проблемът беше за нас. Друг проблем беше предвиждането из града, тъй като имаше страхотни задръствания, по някой път много време се отнемаше достигането до дадена локация, която са ни дали от оперативния център. Така че имаше редица трудности. И съответно най-голямата беше всъщност нивото на екипировка и оборудване, тъй като примерно наш екип трябваше да се прибере примерно, за да предаде оборудването за издирване на следващия екип, за да може той да излезе, нямаше как да работим по друг начин. Докато примерно сега професионалните екипи, които идват от държави като Австрия, Сингапур, Япония и т.н., те разполагат с изключително добро техническо обезпечаване и те имат много по-голяма свобода на действие заради това.  

Когато стъпихте вече на българска земя, когато се върнахте обратно, какво си помислихте и какво почувствахте? 

Лично аз почувствах много голямо удовлетворение, защото аз като ръководител на екипа имах отговорността да спазя най-важното правило в спасителната дейност и то е за равен брой – колкото хора сме отишли, толкова хора да се върнем. Бедствието там беше доста сериозно, имаше постоянно вторични трусове, никой не можеше да даде гаранции за никакъв тип безопасност. Освен за самите разрушени сгради, имаше вариант, в който местни хора стават агресивни, имаше на някои от брифингите, на които ни предупредиха примерно, че ако трябва, в дадени райони с нас по улиците армия да ни пази. Предупредиха ни да няма, т.е. по възможност да няма жени, които да работят нощни смени, и т.н. Ние, разбира се, това не го спазихме, просто защото имахме пет жени в екипа, нямаше как да ги изключим от екипите, за да може те да работят. Така че имаше много рискове и в момента, в който аз се прибрах в България, просто се почувствах удовлетворен, че успяхме живи и здрави да отидем всички и да се върнем всички. И съответно, колкото успяхме, помогнахме, на база ресурсите, с които разполагахме. Имахме много висока лична мотивация да помогнем, тъй като това е първият случай, в който доброволци като нас отиват да помагат на толкова голямо бедствие извън страната, и всъщност бяхме натоварени с доста очаквания и доста отговорности. Така че аз лично почувствах удовлетворение, че всичко приключи добре. 

Може да се каже, че мисията е изпълнена.  

Ами мисията е изпълнена и оттук нататък имаме доста над какво да работим. Затова желаем да създадем един такъв постоянен модул за реакция при бедствия и аварии, който е към Националната асоциация, който надяваме се да успеем да обучим, да екипираме и да оборудваме, за да можем да действаме още по-добре и ефективно, разбира се, на първо място на територията на България, но след това да можем да ходим и в съседни страни, съответно да помагаме там по най-добрия начин.  

Благодаря ви за разказа ви и за този разговор. Надявам се по-рядко да сме част от спасителни акции за такива събития, но все пак не сме застраховани, срещу природата не можем да се борим. 

Никой не е застрахован. Виждате какво се случва в момента – следим и земетресенията в Румъния, имаше и в Хърватска леко земетресение. Така че просто истината е, че човек трябва да е готов и да се обучава, и да не разчита на старата приказка "На мен няма да се случи или тук няма да стане това". Истината е, че се случват такива неща.