През 1867 г. в периода 22 - 26 август Васил Левски пребивава заедно с воеводата Панайот Хитов и Иван Попхристов Кършовски (писар на четата на Панайот Хитов) в Белград в “Хайдут Велковото кафене". Две години по-късно, 1869 г. - Васил Левски се прехвърля във Влашко през Никопол и Турну Мъгуреле. 1877 г. - боевете за връх Шипка приключват с успех за защитниците на върха. Сюлейман паша е принуден временно да преустанови опитите си за преминаване през Шипченския проход. 1886 г. - княз Александър I окончателно абдикира под натиска на Русия и назначава регентство в състав: Петко Каравелов, Стефан Стамболов и подполковник Сава Муткуров. През 1916 г. в хода на Първата световна война настъпателните действия на Българската армия на Солунския фронт са преустановени и войските преминават към позиционни действия. През 1922 г. в България е обнародван Закон за подпомагане на розопроизводството, а през 1923 г. – в Прага Йордан Цицонков (Асен Николов) от ВМРО застрелва Райко Даскалов. На започналия на 13 ноември процес в Прага Цицонков е оправдан. На 22 октомври 1924 г. срещу него започва нов процес в Табор, който го осъжда на 20 години затвор.

1926 г. - българската полиция разбива четата на Дочо Михайлов край с. Никола Козлево и той е убит. На 15 август същата година е сключена декларация на ЦК на Вътрешната добруджанска революционна организация против четническата дейност в Добруджа. На 26 август са родени: Ванче Михайлов, участник в националнореволюционното движение на македонските българи, художникът Александър Жендов, композиторът Лазар Николов.


2005 г.

Народното събрание излъчва наблюдатели в Европейския парламент. Те са 18 – 6 от Коалиция за България, 4 от НДСВ, 3 от ДПС, 2 от ОДС, по един наблюдател излъчват коалиция “Атака", ДСБ и БНС. В текста на Закона е заложено периодично да информират парламента.

2003 г.

Археолози откриват следи от най-старата металургия в Европа при разкопки край димитровградското село Ябълково. Находката представлява парче от медна шлака и датира от шестото хилядолетие преди Христа. Сред другите открити от археолозите предмети има уникален съд във формата на бик, предмет, в който вероятно са били съхранявани опиати, амулети, богата колекция от каменни сечива.

2000 г.

На връх Рожен в Родопите от 26 до 27 август се провежда събор, на който президентът Петър Стоянов кани българи в чужбина на разговор за бъдещето на България.

1996 г.

Върховният съд отменя присъдата на Народния съд по дело № 1 от 1 февруари 1945 г., по която са осъдени на смърт царските регенти, министри и съветници.

1994 г.

Президентът Желю Желев прави изявление във връзка с отказа си да оглави обществен комитет за честване на 50-годишнината от 9 септември 1944 г. Мотивът му е, че тогава законното българско правителство е свалено с преврат и с чужда помощ.

1990 г.

Подпален е Партийният дом на БСП в центъра на София.

Пожарът започва след предупреждение на Пламен Станчев - член на движение "Инициатива за гражданско недоволство", че ще се самозапали, ако от Партийния дом не се махне петолъчката - символ на чужда държава. Преговорите на поета Радой Ралин и депутата Йосиф Петров на площада с него са безрезултатни. Председателят на КТ "Подкрепа" д-р Константин Тренчев дава ултиматум до един час знамето и петолъчката да бъдат свалени, в противен случай сградата ще бъде щурмувана. В 21,30 ч. събралите се хора с крясъци и закани се втурват към входа на клуба на БСП. Радио София излъчва призив на президента Желю Желев до всички политически сили за въздържане от насилие. Към полунощ целият партиен дом е обхванат от пламъци. Долните етажи са опожарени. Напълно опожарени са 40 помещения. Изцяло е унищожено и разграбено имущество в 94 помещения. Жертви няма.

1971 г.

България и Румъния подписват протокол за разширяване на икономическото и научно- техническото сътрудничество до 1975 г.

1978 г.

В метрото в Париж е извършен опит за покушение върху журналиста Владимир Костов. До 1977 г. Костов е офицер от Държавна сигурност, но през същата година търси политическо убежище във Франция. От 1978 г. е коментатор в българската програма на Радио "Свободна Европа". Впоследствие се установява, че при опита за покушение срещу него е използвана малка сачма с отровата рицин, с каквато след броени дни е убит друг български емигрант - Георги Марков.

1977 г.

Тодор Живков изпраща докладна записка до Политбюро на ЦК на БКП за усъвършенстване на организацията на труда и плановото ръководство на икономиката.

1966 г.

От 26 август до 1 септември в София се провежда Първи международен конгрес по балканистика с участието на над 1 170 учени.

1950 г.

Завършва вторият съдебен процес срещу стопански дейци, обвинени в "саботажи" и "вредителство". Седем от тях са бивши заместник-министри (един от тях - Боню Петровски, който е бивш заместник-министър на външната търговия, получава доживотна присъда), а петима са директори на държавни стопански обединения.

1947 г.

Великото народно събрание приема Закон за забрана и разтурване на БЗНС “Никола Петков" и на Земеделския младежки съюз към него. Разтуря се парламентарната група на съюза и имуществата на двете организации се конфискуват. В чл. 5 се предвижда, че "който опита да възстанови под каквато и да е форма организациите", се наказва по Наредбата-закон за защита на народната власт.

1926 г.

Българската полиция разбива четата на Дочо Михайлов край с. Никола Козлево и той е убит. На 15 август същата година е сключена декларация на ЦК на Вътрешната добруджанска революционна организация против четническата дейност в Добруджа.

Дочо Михайлов (Д. М. Драганов) е политически деец, един от ръководителите на добруджанското националноосвободително движение. Роден е на 29 октомври 1895 г. в с. Бабук, Силистренско. Завършва гимназия в Свищов. Участва в Първата световна война (1914–1918 г.), по време на Войнишкото въстание (1918 г.) е избран за председател на войнишки революционен комитет. След войната става учител в с. Ходжакьой (днес Нова Попина), Силистренско. Член е на Румънската комунистическа партия, съдейства за възстановяването на Окръжния комитет на Румънската КП в Силистра и става негов секретар. През 1920 г. е изпратен в Одеса, където завършва курс за пропагандисти. След една година се завръща в България и се установява във Варна. Там заедно с Д. Дончев работи за създаването на Вътрешната добруджанска революционна организация (ВДРО). На учредителния и конгрес през 1923 г. е избран за член на ЦК на организацията и за гл. войвода на четите в Южна Добруджа. Участва в подготовката на Септемврийското въстание (1923 г.) и ръководи бойна група при щурма на казармите във Варна. След разгрома на въстанието продължава да работи за укрепването на добруджанското революционно движение. През 1924 г. е избран за член на Висшия съвет на ВДРО. През 1925 г. взема активно участие в изграждането на Добруджанската революционна организация (ДРО). Загива на 26 август 1926 г. в сражение с полицията при с. Дживел (днес Никола Козлево), Шуменско.

1923 г.

В Прага Йордан Цицонков (Асен Николов) от ВМРО застрелва Райко Даскалов, деец на БЗНС. На започналия на 13 ноември процес в Прага Цицонков е оправдан. На 22 октомври 1924 г. срещу него започва нов процес в Табор, който го осъжда на 20 години затвор.

Умира Райко Даскалов - политически и държавен деец, един от ръководителите на Българския земеделски народен съюз. Роден е на 9 декември 1886 г. в гр. Бяла черква, Великотърновско. Завършва Търговска гимназия в Свищов, Школата за запасни офицери в София и финансови науки - в Берлин. През 1913 г. влиза в редовете на БЗНС и се отдава на активна съюзна дейност. Във връзка с т. нар. Деклозиерова афера, чрез която съглашенските сили се опитват да привлекат България на своя страна в избухналата през 1914 г. Първа световна война, Даскалов е осъден и през 1916 г. върнат от фронта и е затворен в Софийския централен затвор, където остава до есента на 1918 г. Пуснат е на свобода след избухването на Войнишкото въстание (1918 г.). Той е изпратен заедно с други министри и депутати при въстаналите войници със задача да ги уговорят да спрат настъплението си към София. Делегацията стига до Кюстендил. Виждайки безизходността на положението, Райко Даскалов се отделя от делегацията и се отправя за Радомир, където след полученото от Ал. Стамболийски предварително съгласие прокламира Радомирската република (27 септември 1918 г.). Става главнокомандващ на въстаническите войски и поема ръководството на по-нататъшното им настъпление към столицата. В хода на въстанието проявява колебание и нерешителност, което довежда и до неговото бързо потушаване. След поражението на въстанието преминава в лагера на съглашенските войски в Солун. Амнистиран е през декември 1918 г., след което се завръща в страната и се включва активно в дейността на БЗНС. Избран е за член на неговия Управителен съвет и на Постоянното му присъствие. Заедно с Ал. Стамболийски застава начело на лявото течение в съюза, което взема връх в организацията. Избиран е за депутат в XVIII и XIX Народно събрание. Участва и в двата кабинета на Александър Стамболийски като министър на земеделието и държавните имоти (октомври 1919 - май 1922 г.), министър на търговията, промишлеността и труда (май 1920 - януари 1922 г.) и министър на вътрешните работи и народното здраве (януари 1922 - февруари 1923 г.). Има големи заслуги в разработването на най-важните реформи на земеделското правителство - за трудовата повинност и трудовата поземлена собственост. Инициатор е за създаването на Оранжевата гвардия и председател на конгреса на цвеклопроизводителите в Търново (септември 1922 г.), по време на който е разгромена акцията на Конституционния блок, насочена към свалянето на земеделското правителство. След изваждането му от кабинета през февруари 1923 г. е изпратен за български пълномощен министър в Прага, където получава и известието за държавния преврат на 9 юни 1923 г. Предприема незабавни дипломатически стъпки за спасяване на събореното земеделско правителство, но без успех. По негова инициатива се създава Задгранично представителство на БЗНС в Прага и се пристъпва към издаване на печатния му орган в. "Земеделско знаме" (август 1923 г.). Скоро след това пада убит от наемен убиец, изпратен специално в Прага от сговористкото правителство.

1922 г.

В България е обнародван Закон за подпомагане на розопроизводството

1916 г.

В хода на Първата световна война настъпателните действия на Българската армия на Солунския фронт са преустановени и войските преминават към позиционни действия.

1886 г.

Княз Александър I окончателно абдикира под натиска на Русия и назначава регентство в състав: Петко Каравелов, Стефан Стамболов и подполковник Сава Муткуров.

Княз Александър I Батенберг управлява в периода 1879 г. – 1886 г. Племенникът на руската императрица е роден във Верона, Италия на 5 април 1857 г. Батенберг участва като доброволец в Руско-турската освободителна война през 1877-1878 г. 22- годишният кръщелник на император Александър II е избран за български княз от I Велико народно събрание на 17 април 1879 г. Препоръчан е от руския император и е одобрен от Великите сили. Още с качването си на престола Александър I изразява недоволство от ограничените правомощия, които му предоставяла Търновската конституция. Затова той се насочва към съюз с Консервативната партия, чиито водители още по време на Учредителното събрание от 1879 г. се обявяват за олигархично управление. С нейна помощ князът се стреми да засили личната си власт. На 27 април 1881 г., с активното съдействие на ген.-лейтенант П. К. Ернрот, който по това време е военен министър в България, Александър І извършва отдавна замисления държавен преврат. Суспендира (отменя) конституцията и въвежда т.нар. режим на пълномощията, който продължава през периода 1881-1883 г. Но този акт не дава очакваните резултати, напротив, князът изгубва до голяма степен своя престиж в България и се лишава от подкрепата на Русия. Това го принуждава да възстанови конституцията още преди да изтече определеният от него 7-годишен период на пълномощията. Съгласието му да приеме Съединението на Източна Румелия с Княжество България, прокламирано на 6 септември 1885 г. в Пловдив, съдейства до известна степен за закрепване на положението му вътре в страната. Външнополитическите му позиции обаче стават още по-нестабилни. След Сръбско-българската война (1885 г.), в която Александър І е главнокомандващ българската войска, настъпва обтягане на руско-българските отношения. Това създава силни настроения против него сред голяма част от българските политически дейци и сред висшия състав на армията. На 9 август 1886 г. група офицери русофили извършват преврат и свалят Александър І от престола. Въпреки извършения контрапреврат, поради отказа на руския император да одобри завръщането му в България, на 26 август същата година, Батенберг абдикира и напуска завинаги пределите на страната, като се отказва от българската княжеска титла и от привилегиите си на принц. До края на живота си служи в редовете на австро-унгарската армия в Грац. По негово желание е погребан в София, където му е издигнат мавзолей.

1877 г.

В хода на Руско-турската освободителна война боевете за връх Шипка приключват с успех за защитниците на върха. Сюлейман паша е принуден временно да преустанови опитите си за преминаване през Шипченския проход.

Войната между Русия и Османската империя довежда до освобождаването на по-голямата част от българския народ от османско иго и до възстановяването на българската държава. Войната е предизвикана от подема на националноосвободителните движения на Балканите (въстанието в Босна и Херцеговина – 1875 - 1878 г., с което започва т. нар. Източна криза, Старозагорското въстание – 1875 г. и Априлското въстание – 1876 г. в България) и широкото обществено движение в тяхна подкрепа. Целта на Русия е да подпомогне революционното движение в стремежа си да засили своето влияние на Балканите и да премахне някои неблагоприятни за нея последици от Кримската война (1853 - 1856).

1869 г.

Васил Левски се прехвърля във Влашко през Никопол и Турну Мъгуреле.

1867 г.

В периода 22-26 август Васил Левски пребивава заедно с воеводата Панайот Хитов и Иван Попхристов Кършовски (писар на четата на Панайот Хитов) в Белград в “Хайдут Велковото кафене" (където вероятно е имало и хан).

Панайот Иванов Хитов е деец на националноосвободителното движение, спомагателен член на Българската академия на науките (БАН). Роден е през 1830 г в Сливен. През 1858 г. се присъединява към хайдушката дружина на Георги Трънкин, като след смъртта на войводата сам я оглавява. Под въздействието на Георги Стойков (Сава) Раковски възприема четническата тактика. През 1864 г. заедно с Коста войвода организира чета в Сърбия. Преминава в България, но близо до Пирот четата е разгромена от турските власти. Успява да се прехвърли в Сърбия, където е арестуван. След като е освободен, заминава за Румъния. Там е избран за първостепенен войвода в образуваното от Георги Стойков (Сава) Раковски Върховно народно българско тайно гражданско началство. Ръководи чета, която през април 1867 г. преминава река Дунав и навлиза в България. През 1869 г. се установява в Румъния, където поддържа тесни връзки с Васил Левски и Любен Каравелов. На Общото събрание на Българския революционен централен комитет (БРЦК) (април-май 1872 г.) е избран за член на комитета. Участва активно в дейността на БРЦК и след смъртта на Васил Левски. Председател е на Общото събрание на комитета през август 1875 г., когато се взема решение за подготовка на въстание в България. По време на Сръбско-турската война (1876 г.) ръководи голяма чета. През Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) организира чета в Еленско. След Освобождението се връща за кратко в родния си град, а от 1881 г. до 1883 г. е околийски началник на гр. Кула. Включва се в движението за обединяване на Източна Румелия и Княжество България. Провъзгласява Съединението (1885 г.) в Сливен. Участва в Сръбско-българската война (1885 г.). След войната се установява да живее в Русе. Развива активна обществена дейност – депутат в VI Народно събрание (1890-1892 г.), председател на Русенското поборническо-опълченско дружество и на Македоно-одринското дружество в Русе. Публикува спомените си "Моето пътуване по Стара планина и животоописание на некои български стари и нови войводи". Умира на 22 февруари 1918 г.

Иван Попхристов Кършовски е деец на националноосвободителното движение. Роден е на 12 август 1839 г. в гр. Елена. Образование получава в родния си град и в Свищов. Включва се в националнореволюционната борба под влияние на Георги Стойков (Сава) Раковски. Участва в Дядо-Николовото въстание (1856 г.), след което учителства в различни градове – Елена, Елхово, Добрич и др. От 1861 г. до 1878 г. е емигрант във Влашко и в Сърбия. Като участник в Първата българска легия (1862 г.) се сближава с Васил Левски и Панайот Хитов. През 1867 г. влиза в четата на Панайот Хитов, след което участва и във Втората българска легия (1868 г.). През 1876 г. подпомага образуването на четата на Христо Ботев, в която постъпва брат му Йордан. След Освобождението работи като журналист и се занимава с активна обществена дейност. Участва като депутат в работата на Учредителното събрание (1879 г.), става близък другар и съмишленик на Стефан Стамболов и пр. Умира на 1 март 1914 г.

На тази дата са родени:

1939 г.

Роден е актьорът Тодор Колев, създал едни от най-убедителните и зрели образи на ексцентрици в българското кино. Филмография: “Няма нищо по-хубаво от лошото време" (1971 г.), “Козият рог" (1972 г.), “Иван Кондарев" (1974 г.), “Последният ерген" (1974 г.), “Началото на деня" (1975 г.), “Топло" (1978 г.), “Двойникът" (1980 г.), “Неочаквана ваканция" (1981 г.), “Някъде пее авлига" (1982 г.), “Господин за един ден" (1983 г.), “Опасен чар" (ТВ, 1984 г.), “Смъртта може да почака" (1985 г.), “Човек на паважа" (1987 г.), “Поверие за белия вятър" (1990 г.), “Бина" (ТВ, 1991 г.), “Испанска муха" (1997 г.). Участва активно в ТВ шоупрограми - “Добър ден, довиждане!" (1979 г.), “На гости у Константин Коцев" (1980 г.), “Ретро буфофест" (1983 г.), в постановки на ТВ театър - “Над морското равнище" (1977 г.), “Мадам Сан Жен" (1986 г.) и др. От началото на 1995 г. е автор и водещ на ТВ шоу “Как ще ги стигнем… с Тодор Колев", което по-късно преминава във “Вход свободен" (1998-1999 г.). Доцент е в НАТФИЗ. Изявява се и като певец. Албуми: “Тодор Колев" (1983 г.), “Немам нерви" (1990 г.), “Фалшив герой" (1995 г.), “The Best" (1999 г.), “Най-доброто от Тодор Колев." (2002 г.). Автор е на автобиографичната книга “Варненското софиянче от Шумен: житие и страдание грешнаго Тодора" (1999 г.) и др.

1922 г.

Роден е Лазар Костов Николов - български композитор. През 1946 г. завършва Музикалната академия, специалност "Пиано" при проф. Д. Ненов и "Композиция" при проф. П. Владигеров. Преподава в СМУ, София, работи в БНР и в НАТФИЗ. Професор е в Музикалната академия "П. Владигеров" по четене на партитури. В периода 1994-1999 г. е председател на Съюза на българските композитори (СБК). Носител е на награда на СБК и на Международната академия за изкуства в Париж; удостоен е с ордени "Св. св. Кирил и Методий" и "Република България". Автор е на творбите: "Прикованият Прометей", камерна опера оратория по Есхил; "Чичовци", комична опера по Ив. Вазов; 5 симфонии; "Концерт за пиано и оркестър 1 и 2", "Концерт за цигулка и оркестър", "Концертино за виолончело и оркестър", творби за камерен оркестър, вокално-инструментални творби, камерна музика (цикъл "Метаморфози" за различни инструменти), на хорова, филмова и театрална музика.

1901 г.

Роден е художникът Александър Жендов (1901 - 1953). Илюстратор и карикатурист, автор на разкази и фейлетони. Следва в Художествената академия в София в годините между 1923 г. и 1925 г. Учи графика и декоративно изкуство в Германия от 1925 г. до 1927 г. През 1930 г. завършва Висшия художествено-технически институт в Москва. В България той е един от създателите и ръководителите на Съюза на трудово-борческите писатели. Сътрудничи на всички леви издания, редактира в. "Жупел", "Поглед" и "Фронт". Председател е на дружеството на новите художници. Пише хумористични и сатирични разкази и фейлетони, репортажи и статии, илюстрира "Зимни вечери" на Христо Смирненски. Автор е на творбите: "Албум от репродукции" (1959), "Антихрист. Илюстрации от автора" (1962), "Разкази и фейлетони" (1963). Умира на 29 октомври 1953 г. в София.

1896 г.

Роден е Иван (Ванче, Ванчо) Михайлов - участник в националнореволюционното движение на македонските българи, един от ръководните дейци на Вътрешната македонска революционна организация. Първоначално учи в София и Солун, след което завършва сръбска гимназия в Скопие. Още като ученик се включва в борбата на своите сънародници за освобождението им от турска, а после и от сръбска и гръцка власт. След края на Първата световна война (1914-1918 г.) записва право в Софийския университет "Св. Климент Охридски" и участва в основаването на студентското дружество "Вардар". Активно участва и в живота на възстановената ВМРО. Той е близък сподвижник и доверено лице на Тодор Александров. След убийството на Тодор Александров (август 1924 г.) е включен в състава на ЦК и скоро се налага като фактически ръководител на организацията. По негово нареждане се извършва ликвидирането на редица дейци на ВМРО, сред които П. Михайлов, ген. Ал. Протогеров и др. След разцеплението на организацията през лятото на 1928 г. оглавява течението, подкрепяно от тогавашния министър-председател Андрей Ляпчев и военния министър ген. Ив. Вълков, във външната си политика ориентирано към сближение с фашистка Италия. Забраната на ВМРО от режима на деветнадесетомайците (1934 г.) го принуждава да премине в нелегалност, а не много след това и да емигрира заедно със съпругата. Първоначално се установява в Турция, после живее в някои европейски страни. Годините на Втората световна война (1939-1945 г.) прекарва в обкръжението на хърватския поглавник Анте Павелич. В началото на септември 1944 г. е прехвърлен с немски самолет в Скопие с цел да образува правителство, подкрепяно от хитлеристите, но не успява. След Втората световна война се установява трайно в Италия, откъдето направлява дейността на македонските патриотични организации в САЩ и Канада. Като участник в националнореволюционното движение и като ръководен деец на ВМРО Михайлов до края на живота си се придържа към схващането за българската етническа принадлежност на славянското население в Македония. След като застава начело на ВМРО, издига лозунга за независима Македония не вече като тактика, а като стратегия на възглавяваната от него организация. Умира на 5 септември 1990 г. в Италия.

На тази дата умират:

1925 г.

Умира Филип Симидов (1852 - 1925) - историограф, участник в националноосвободителното движение, журналист, публицист. Роден е на 25 май 1852 г. във Велико Търново. Учи в класното училище в родния си град. Като ученик в Земеделското училище в Букурещ установява контакт с българската революционна емиграция в Румъния. Участва в подготовката на Априлското въстание (1876). По време на Руско-турската освободителна война (1877 - 1878) подпомага руските войски като разузнавач. След Освобождението заема административни длъжности в редица градове, служи като училищен инспектор и други. През 1890 г. открива своя фабрика за производство на червен восък и мастило, която обаче скоро след това фалира. Депутат в Народното събрание. Като журналист участва в редактирането на последния Ботев вестник "Нова България" (1876 - 1877), автор е на стихове и мемоарни съчинения.

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse";

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.