Таня и Яна Димитрови в интервю за дневния информационен блог "Добър ден, България" в ефира на Радио "Фокус"  

Днес ще ви разкажа за мисията на едно семейство. Тук, при мен, са майка и дъщеря с мисия да се грижат по специален начин за специалните деца. Казвам добър ден и добре дошли в ефира на Радио "Фокус“ на Таня и Яна Димитрови. 

 

Таня Димитрова: Здравейте.  

 

Яна Димитрова: Здравейте.  

 

Всъщност, да конкретизирам за нашите слушатели, освен Таня и Яна в това смятам да го нарека приключение се впускат и сестрата на Яна – Катерина, както и нейния баща Димитър. Всъщност, в този семеен формат започвате своята мисия. Нали така? А сега, ако не се лъжа 14 години по-късно… 

 

Таня Димитрова: Тази година ще станат 15.  

 

О, супер. Вие продължавате тази мисия сега с един много по-голям формат със задружен екип. Аз съм запозната, но моля разкажете на слушателите ни каква всъщност е вашата мисия и с какво се занимавате?  

 

Таня Димитрова: Преди 15 години вече създадохме, аз първоначално създадох едно малко пространство, имах идеята и намерението това да бъде едно малко пространство, което да посреща нуждите на семействата, чули диагнозата глухота за своето дете. Във времето годините някак си всичко това се разрасна и се увеличаваше се пространството, увеличаваха се хората, семействата, на които помагахме. Нашата мисия конкретно е идвайки семейството при нас, посрещнало тази нелека новина, да научи всички онези възможности, които детето има пред себе си, то да се развие, да стане една пълноценна образована личност. Дали това ще бъде чрез кохлеарен имплант, чрез слухови апарати, с помощта на жестов език, ние заедно го решаваме по пътя. Т.е. целта ни е първо да ги информираме, след това да им помогнем да направят своя избор, да бъдем тяхното звено преди да поемат по пътя си към масовото училище и детска градина. Нашата цел е да бъдем като едно място, в което те да бъдат подкрепени с много интензивна работа от специалисти, да могат наистина да служат с техническите средства или пък да научат добре жестов език, и след това да ги видим заедно с нашите деца в училищата, учейки наравно с всички останали, да бъдат наши колеги, наши съседи, изобщо едни добре реализирани личности.  

 

Всъщност, вие им помагате да се реализират в обществото пълноценно.  

 

Таня Димитрова: Идеята на центъра е не ние да бъдем някаква капсула за тях, не ние да бъдем едно средище, а напротив, ние да бъдем мястото, да бъдем един трамплин, където те да намерят своя талант, своите умения, и така по-добре подготвени да могат наравно с всички останали чуващи деца да бъдат в масовите училища.  

 

Тази мисия е прекрасна. Вие се занимавате с нея от дълго време, както споменах. А , как започна всичко, как се роди тази идея?  

 

Таня Димитрова: Ами аз самата съм дете на глухи родители. Това не е предпоставка за моя избор, в никакъв случай, може би донякъде, тъй като дълги години в тийнейджърските си години аз исках да стана моделиер, виждах себе си по ревюта, изобщо не виждах себе си като рехабилитатор и преводач, какъвто съм днешна дата. Но някак си животът беше решил, че друга е посоката ми. Така или иначе, криволичейки по пътя си, решавайки къде ще уча, Художествената академия ми се размина, не станах великия моделиер, и така реших наистина, че моята сила е да общувам, да вдъхновявам, и то конкретно глухи деца. Израствайки в глухата общност, просто те бяха мое семейство, не само моето семейство, а и всичките приятели на моите родители, въобще цялата тази общност. И така по много естествен начин в един момент вместо да изпадна в дупка, че не ме приеха в Академията, аз кандидатствах в Софийския университет и станах слухово-речеви рехабилитатор. Жестовият език той е майчин език за мен, той беше естествен, разбира се, за да бъда преводач трябваше да го развия допълнително, защото едно е да знаеш един език, друго е да бъдеш преводач. Така всъщност се роди, аз доста време работих лутайки се в различни пространства. Винаги мечта ми е било да направя нещо свое, но не просто свое по смисъла на лично мое, а така, както аз го виждам – място, което да е много топло, много домашно, много уютно, където не мирише на институция. Обикновено нашите деца казват: "Харесваме да ходим там, при Таня и всички останали, защото не мирише на детска градина“. Не че нещо лошо за градините, но нали разбирате, просто онези коридори, онези столчета. Докато при нас наистина си е много у дома, и те се чувстват много окей.  

 

Имате един уют.  

 

Таня Димитрова: Да.  

 

И всъщност, една мечта успя да бъде реализирана съвсем успешно. Искам да ви попитам какво ви вдъхновява да продължавате това дело вече толкова години и да помагате на тези специални дечица?  

 

Таня Димитрова: Лично мен изключително много ми дава вдъхновение, сили, защото са необходими в ежедневието, то не е никак леко, мисълта за перспективата, мисълта, че един ден те наистина ще станат пълноценни, ще имат своите семейства, ще имат своите реални предизвикателства, такива, каквито имаме и ние чуващите хора, ще имат големия избор на различни професии, няма да имат ограничения. Това, че наистина виждам, ние се борим за всяка една дума. Много е вдъхновяващо например на това, че в началото се радваме и подскачат всички колеги, излиза някой, изважда детето от кабинета и казва: "Кажи сега на всички как каза хубаво "мама“!“, и това е празник за всички нас. А след това после се хвалим на родителите, те се просълзяват, а след 2-3 години обикновено родителите ги чуваме да казват: "Млъкни нещо да кажа на баща ти“. И аз всеки път им казвам всъщност, когато водят малките си дечица при нас: "Вижте, наистина ще дойде този момент“, и те всеки път ме гледат с недоверие. Така че няма причина, глухите деца нямат бариери. Пак казвам, дали те ще ползват жестов език, дали ще четат по устни, дали ще бъдат ползват техническо средство, това е много индивидуално и се преценява лично както от специалист, така и от родители в своя избор. Но наистина важното е да ги накараме да мечтая, да повярват, че няма бариери.  

 

А във връзка с това, което спомена, за ролята на родителите – каква е тя, когато става въпрос за тяхното развитие на техния слух, и на говора им, и на интегрирането в обществото?  

 

Таня Димитрова: Тя е базисна. Както ние, родителите, които имаме деца, нямащи никакви сензорни нарушения, родителите тук, ако ние нещо правим за 35-40 минути с децата им, те това същото упражнение трябва да го повторят минимум 7-8 пъти в къщи, за да има резултати. И това нещо трябва да се случва много интензивно във възрастта до 7-годишна възраст. Затова всъщност и нашето пространство и специалистите, и екипът, който съм поканила, и с който работим и борим ежедневно с предизвикателствата, се фокусираме главно и най-вече в тази ранна възраст. Защото поставени едни добри езикови основи, след това вече може много по-лесно да се гради нататък. Затова без партньорството на родителите не може да се случат резултатите, които ние искаме. Така че ние настина работим в много тясно взаимодействие с тях. И разбира се, много е важно да вдъхновим родителите и да вярват на децата си. Звучи много утопично, но родители, вярващи в успеха на децата си, работещи с тях, даващи им тази позитивна енергия, със сигурност гарантирано децата им постигат резултати.  

 

Точно това исках да кажа – че позитивната енергия се пренася и просто вярвайки като един родител, че твоето дете ще успее, и детето започва да го вярва.  

 

Таня Димитрова: Ами да, то дори в малкото… Знаете ли, дори когато ние застанем – много често работим пред огледало, един терапевт, езиково-говорен, работи пред огледало, защото детето подражава. Работейки пред огледало, ако нашият лицеизраз е един такъв – ох, сега дали ще ти се получи тоя сложен звук, или по някакъв начин издаваме, че то не е успяло, няма как да ни се случи. Но ако ние всеки път сме с една експресия – добре, сега не стана, обаче сега ще се получи по-добре, и това е наистина като на спортно състезание. В един момент просто избухва и резултатът е гарантиран.  

 

Има хъс.  

 

Таня Димитрова: Категорично. 

 

А какви дечица идват при вас? Вероятно, поне по мое предположение, връзката ви е много специална с децата, но знам, че не само нечуващи дечица идват. 

 

Таня Димитрова: Да, напоследък все повече има деца в общи линии с най-различни езиково-говорни нарушения – деца от широкия аутистичен спектър, не те не са нашият основен приоритет. Обикновено ние работим малко с тях и след това ги насочваме към колеги, които имат и базата, и необходимия опит. Но главният ни фокус е деца с нарушения. Но напоследък работим много с деца и в абсолютна така наречена норма, защото се получава една много приятна интеграция още в този малък обем от деца. Ние работим с групи деца, които са не повече от 6-7 групи.  

 

Този уют става все по-привлекателен за всякакви посетители, не само за нечуващи дечица.  

 

Таня Димитрова: Категорично, да. 

 

Яна, един въпрос към теб. Във вашия образователен център, освен да помагате на малките посетители, правите и много благотворителни инициативи. 

 

Яна Димитрова: Да, абсолютно. 

 

Моля, разкажи ни малко. 

 

Яна Димитрова: Нонстоп правим благотворителни инициативи. Стараем се да бъдем по-инициативни и да помагаме на другите хора, също както те помагат на нас. И Коледа, декември месец беше един много интересен месец, защото решихме да организираме коледно тържество за нашите деца, което да бъде една точка, в която родители на малките деца и родители на по-големите деца, които идват при нас, се срещат и се вдъхновяват взаимно. Та покрай това коледно тържество всъщност срещнахме много хора, които искат да ни помогнат, много благотворителни инициативи, които също помагат на нашата благотворителна инициатива. Та, стараем се да бъдем инициативни и ние.  

 

Имаше една много приятна инициатива с коледни картички. 

 

Яна Димитрова: Да, всяка година правим коледни картички, които подаряваме и продаваме също, и така хората могат да закупят нашите коледни картички, които всъщност ние изработваме лично, и те са с кауза. 

 

Страхотно! И децата помагат, предполагам? 

 

Яна Димитрова: Помагат, разбира се, как да не помагат?! 

 

Добре. Предполагам предстоят много хубави инициативи занапред. 

 

Яна Димитрова: Да. 

 

Бих искала да ви попитам един въпрос, който интересува обществото, а именно – могат ли тези хора да живеят нормално в нашия общ свят и как се приемат те от обществото? 

 

Таня Димитрова: Категорично могат да живеят съвсем, съвсем нормално. Даже бих казала, че много често ние, чуващите хора, се изненадваме от професиите, които те си избират. Почти няма професия, която да е недостъпна за глухите хора. Особено практиките от света показват, че дори професии като адвокат, лекар, все повече медицината някак си се достъпва от глухите хора все пак като наука, която е доста трудна и е свързана с комуникация. Може би единствено професиите, които са свързани с много пряка комуникация, са им някак малко по-трудни. Но пък ето пример давам, конкретен и директен с моята майка. Тя е фризьор – вече не, защото е на 72, но цял живот е правила това, да прави прически, а тя е с тотална загуба на слуха. И начинът, по който тя разбира клиентите си, е като чете по устните им в огледалото, при това обратно четене прави. И независимо от това, за нейния стол идваха хора от крайните квартали. Тя работеше в центъра на града ни. Така че няма нещо, което да спира. В момента няколко младежи, които аз познавам, израснаха пред очите ми. Едно момиче, което сега, в момента, завършва Медицинския университет във Варна, скоро се видяхме и тя ми сподели как вече дори работи като сестра. Особено с техническите възможности по отношение на кохлеарния имплант, който позволява до голяма степен глухите да разбират речта, още повече се разширяват възможностите. А пък по отношение на това ние как ги възприемаме –  аз лично съм категорично за това, че напоследък ние, хората, все повече ги приемаме, особено младите хора, които имат много повече информация. Така че моята надежда е във вас, младите, че покрай това, че някак си сте много по-технически грамотни, че "Гугъл“, който ви е в джоба, че енциклопедията, която ви е в джоба, веднагически може да проверите що е то глух човек, що е то имплант. Това някак си дава възможност много повече да ги чувствате близки и да ги допускате до себе си. 

 

Знаете ли, скоро наши гости бяха представители на едно Сдружение на творци с увреждания и с тях си говорихме, че слепите хора се занимават със сетивна фотография – има такава инициатива, и разказаха какво точно означава това. Има ли други някакви такива специфични занимания, които са присъщи за чуващите хора, които обаче успешно са приспособени към глухите – например танцуване, пеене? 

 

Таня Димитрова: Да. Ами знаете ли, преди години един цял клас завърши НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов“. Те бяха клас пантомима, осем глухи човека. Разбира се, те бяха придружени с трима преводачи, единият от тях беше моя милост – беше голямо удоволствие. И те наравно с чуващите си колеги – разбира се, актьорите са едни много широко скроени хора и те много лесно ги приеха по коридорите да се движат заедно с тях, дори те участваха в техните дипломни спектакли, които са изцяло вербални, разбира се, техните роли бяха невербални, по-скоро свързани с пантомимата. Но знаете, че един актьор учи и танци, музика, те от нищо не бяха освободени. В този ред на мисли, глухите хора, противно на нашите очаквания, изключително много обичат музиката. Тя присъства на техните празненства и тържества, тъй като… Разбира се, те я чуват в различна степен, по по-различен начин. Хората, които нямат възможност чрез технически пособия да си подобряват слуха, а са напълно глухи, я чуват чисто вибрационно, например чрез вибрации, тъй като ние чуваме не само звукопровод, но и костнопроводимо. В този ред на мисли те са много по-ритмични от нас. Аз например съм учена, когато трябваше да се омъжвам, на хора ме научиха глухи хора и всичките хора, които знам, са благодарение на глухи хора. Наистина изключително добър ритъм, обожават инструментала, ударния инструментал, защото той е водещ. И в този ред на мисли, българската народна музика е една от любимите им, защото там има, освен тази специфика, която все пак българското у нас събужда, но и типичните ударни инструменти. Рокът, изобщо музиката – да… 

 

По-ритмичната музика се харесва повече. 

 

Таня Димитрова: По-ритмичната. И разбира се, те са си я нагласили например, за да могат пък да се докосват за текста, те я изпълняват, думите ги пресъздават с жестове всяка една дума и наистина става много красиво. 

 

Много благодарим за този разговор. Благодаря за това гостуване. Очаквам с нетърпение някой друг път да ни дойдете на гости.