Д-р Цветеслава Гълъбова, директор на Държавната психиатрична болница "Св. Иван Рилски" - гр. Нови Искър, в интервю за предаването "Здравето на фокус" на Радио "Фокус", за някои от най-сериозните предизвикателства пред психичното здраве – зависимостите. Какво предизвиква тези състояния, как се проявяват, има ли лечение и каква е ролята на близките и обществото?   

Д-р Гълъбова, какво представлява зависимостта – къде е границата между навик, нужда и болест?

Границата е много тънка и се преминава много лесно. И най-лошото в цялата работа е, че когато бъде премината, човекът не го осъзнава. Да, наистина в Международния класификатор на болестите разграничаваме "вредна употреба" от "зависимост", има си съвсем характерни клинични разлики, но когато един човек системно употребява – дали е вещество, дали е алкохол, дали играе хазарт или така модерната сега дигитална зависимост, или употребява системно някакви лекарства, които имат потенциал да създадат зависимост, той не усеща кога тази вредна употреба се е превърнала до такава степен в навик, че става приоритет за живота му.

Ето това е границата – когато всички цели се съберат около целта да се снабдим с веществото, да изпитаме удоволствието, да се разтушим, защото хората със зависимост винаги имат някакво социално приемливо обяснение защо го правят. Това е тънката граница, която се преминава много лесно: Да, днес ми беше много напрегнато, ще изпия една водка или три бири, ще отида малко за разтуха или за добро настроение да врътна един хазарт. Абе боли ме много главата – ще изпия поредния аналгин, защото има и зависимост към нестероидните кортикостероиди. 

А пък вече за скролването в телефона, там няма вредна употреба, там има направо зависимост и нещата наистина изглеждат много страшни.

Зависимостта се характеризира с няколко симптома. На първо място, чисто клинично, симптомите на абстиненция, които се развиват при внезапно спиране на употребата, по какъвто и повод да е спирането.   Най-тежка е алкохолната и хероиновата абстиненция, но днеска кой употребява хероин, това е тежко демоде.

На второ място това, към което човек има зависимост, става приоритет в живота му и той започва на първо място да отделя време и пари да задоволи тази нужда, а след това всичко останало. Затова зависимите губят работа, губят семейство, губят официалния си кръг и се стига наистина до много тежка десоциализация.  

Зависимостта се характеризира и с още едно основно качество – че веднъж зависим, оставаш за цял живот зависим. Няма бивши зависими, защото завинаги се губи контролът върху употребата. Винаги обясняваме на пациентите, които  да речем 3, 4, 5 месеца или 10 години, откакто са спрели да употребяват или да играят хазарт,  че по никакъв начин не трябва да опитват отново, за да видят какво ще стане. Ще стане това, че ще се "закачат" отново.

По правило, зависимите отричат своята пристрастеност. Те смятат, че всеки един момент могат да спрат.  

Да.

Каква е ролята на семейството в таз ситуация, как и доколко то може да повлияе на подобен човек?  

Ако човекът все още има някакъв респект от семейството и желае да го съхрани, може да повлияе. Но ако употребата е придобила приоритетно значение, на човека спира да му пука, казано много грубо, какво ще каже семейството.

Трябва да отбележим, че зависимостите водят до личностна деградация, т.е. до един разпад на личността, но не по модела на шизофренния разпад на личността, а по модела на социалния разпад на личността. Затова казвам, че зависимите – това го има и по статистика, не само у нас, а и по света – губят работа, губят семейство, губят социалния си живот, защото те се вторачват, за тях става от първостепенно значение сдобиването с това, към което са зависими и неговата употреба.

Семейството може да изиграе огромна роля, ако издържи, защото, когато има зависим вкъщи, наистина е много тежко. 

За тези над 30 години, откакто практикувам, съм виждала немалко случаи, в които даже родителите вдигат ръце и казват "Да става каквото ще". Даже в момента имаме такъв случай в болницата. Човекът е с дългогодишна употреба на алкохол, в следствие на това е отключил сериозно психично заболяване и от осем месеца е при нас в болницата. Майка му категорично отказва да го приеме вкъщи. Успяла е през съда да си издаде ограничителна заповед и този човек, ако сега го изпишем, остава на улицата. В разговор с мен тя го нарече "изрод". До там може да стигне проблемът със зависимостта – семейството напълно да се отрече, да вдигне ръце. Обикновено първи са брачните партньори, след това са децата, ако ги има, и най-накрая са и родителите, които казват: "Не мога, наистина не се издържа". Големият проблем в България е, че почти липсват държавни програми за лекуване на зависимостите. Казвам почти, защото тук-таме има колеги, които на доброволен принцип го правят. 

Стана дума, че зависимите не осъзнават капана, в който са,  семейството също ли си "затваря очите" и отказва в самото начало да признае, че има проблем?  

Да, да, има го и това и за съжаление също се среща често. Това е свързано с нашата културна особеност. Казвам нашата, тук, в България, но ми се струва, че вече и в Европа започва да се развива същата толерантност към ежедневната употреба на алкохол. 

Много често близките казват, особено когато пациентите стигнат до нас с делир – това е най-тежкото усложнение на алкохолната зависимост, най-тежкият вид абстиненция. При внезапно спиране на алкохола по някакъв повод – например заболяване, има огромен риск да се развие делир, а от делир смъртността е 20% - много висока.  Те умират не от това, че виждат мишки по тавана, а от тежка сърдечно-съдова и дихателна недостатъчност. Много често ни се е случвало – докарват пациента с делир, стига се до екзита, близките казват: Ама какво му направихте? Той си дойде здрав-прав и тук умря. Какво стана? Вие бихте ли го? 

Не, не сме го били, само че алкохолът е универсална протоплазмена отрова, тя разрушава всички тъкани и органи. Организмът има наистина много голяма компенсаторна способност, много възможности, особено черният дроб, но те не са безкрайни. И когато настъпи този срив, всъщност настъпва много бърза декомпенсация, която води до смърт. 

Така че, на вашия въпрос отговорът ми е положителен – нерядко и близките не осъзнават, че има проблем. Много често съм чувала те да казват, че той всъщност не пие много, не пие често, не пие всеки ден. Само по 3-4 пъти в седмицата, ама нещо започва да не е както трябва.

Няма я тази остра критичност към ежедневната употреба на алкохол, към това, че младежите пият. В България младежите много пият. Този маниер да се даде на малкото момче една бира или да си топне пръстчето в концентрата, за да станело мъж, това е потресаващо!  

Вие казахте, че зависимостта не може да бъде трайно излекувана, ако правилно съм разбрала. Все пак какви са методите на лечение? Какво се прилага у нас?  

Трайно – да. В смисъл, когато кажем "трайно излекуване", в медицината имаме предвид, че няма остатъчни последствия и заболяването не е хронифицирало. Като пример ще дам нещо абсолютно елементарно. Имате пневмония - пиете 10 дни антибиотици и вече няма пневмонични огнища, белият ви дроб е чист. Ето това е трайно излекуване. Може отново да се разболеете от друга пневмония, но след време. Това е трайното излекуване.

При зависимостите това го няма. Да, зависимият човек може да бъде в ремисия, т.е. да няма никакви симптоми, да не употребява, каквото употребява, да не взема медикаменти, защото ремисията може да бъде и медикаментозно поддържана, да се чувства добре и това да продължава 5, 10, 15 години. Но под трайно излекуване имаме предвид това, че ако този човек отново започне да употребява, той ще се "закачи" много бързо, много по-бързо, отколкото когато е било в началото.   

Що се отнася до методите – те са основно психотерапия. Ние, психиатрите, се включваме в началото на лечението, ако има по-мъчителна абстиненция или ако се развият депресивни симптоми, или някое невротично разстройство след спирането на употребата, защото задължително първата стъпка при лечение, на каквато и да е зависимост, е спиране на употребата. Не можем да смятаме, че лекуваме зависимост, ако употребата не е спряла.

Намаляване на дозите?

Не!  

Много пушачи се опитват да откажат цигарите, намалявайки ги от 10 на 5.  

Нищо не правят. Спирането на употребата е първата стъпка. Т.е. първата стъпка е осъзнаването – аз имам проблем, изправянето срещу проблема, вземането на решение да се води битка, защото това е битка на и за живота. Аз така казвам на моите пациенти: Започваш една битка. Това е битката на и за твоя живот в повечето случаи, защото има и кръстосани зависимости. Т.е. това, че като играеш хазарт, не ти се поврежда сърцето, нищо не означава, защото покрай хазарта се въртят и наркотици, и алкохол.

Та, първо е осъзнаването, след това е взимането на решение, спиране на употребата задължително и ако има абстиненция, тя се лекува. Зависимостта има два основни компонента – физическа и психическа. Абстиненцията се лекува.  Ако се развият някакви депресивни или невротични състояния, ние лекарите ги  овладяваме медикаментозно. Но всъщност основната работа е много, много упорита, задълбочена, продължителна, систематична психотерапия със зависимия и с неговото обкръжение.

Преди време в интервю по друг повод вие казахте, че през последните години тези зависимости много са нараснали. Какво е вашето обяснение? На какво се дължи това?  

За себе си имам обяснение, което не претендирам да е научно. То по-скоро се базира на опита, че съвременният човек, по най-различни причини, по света, но и у нас, е изключително невротичен. Обобщавам съвременния човек като събирателен образ. Не казвам, че няма хора, които са без зависимости. За щастие, има и такива хора. Съвременният човек е невротичен, той бърза да живее. Живее с някакво апокалиптично усещане за свършека на света и  "о, боже мой – аз не съм изпитал всички радости". Тук има значение издигането в култ на индивидуализма, на консуматорството, на комерсиализма. Това, което медиите правят с нас – да ни заливат непрекъснато с информация кой е успешният модел, кой е щастливият човек, някак си ни се набива в главите, че ние непременно трябва да сме щастливи. И хората стават тревожни и невротични, че не са щастливи.  

Непрекъснато някой ни говори за позитивно мислене, за предизвикателства, за проекти. Изчезна онова нормално общуване на вдигане на жичния телефон  с поканата да излезем да пием по една бира или по едно кафе, да се видим. Общува се основно в мрежите, седи се там, живее се там. Та, съвременният невротичен човек иска да изпита много бързо всякакви удоволствия. Наркотиците, алкохолът и хазартът правят именно това – те водят до бързо доставяне на удоволствие и лека-полека тръгваш по наклонената плоскост. 

И сега, ако ми позволите, да преминем и към една друга тема, която също е свързана с поражение върху психиката. Темата за т.нар. параноидна шизофрения е по идея, молба, настояване на наши слушатели. Какво представлява този вид заболяване, какви са основните симптоми?  

Параноидната шизофрения е най-тежкото от медицинска и социална гледна точка психично заболяване. Това е ендогенна психоза, т.е. произхождаща отвътре, не е свързана с външни фактори като стрес, напрежение, умора, лични или някакви други неблагополучия. Тя не е наследствено заболяване в медицинския смисъл на думата. Не е задължително, ако майка ти или баща ти, или някой от близките кръвни роднини е болен във възходящия ред, непременно и ти да се разболееш. Но има риск при заболявания във възходящия ред на кръвните роднини – колкото са по-близки, толкова по-висок е рискът да се разболее съответния човек, но не е задължително.  

Това означава ли, че по правило човек не се ражда с това заболяване, той го придобива в последствие?

Да, то е придобито заболяване. Сега, може да има някакви отговорни гени за неговото отключване, но те все още не са известни на науката, макар че се работи много, много сериозно в тази посока, защото става дума за наистина много тежко заболяване. На този етап категорично не можем да твърдим, че заболяването е вродено, то е придобито. 

Най-често заболяването започва във възрастта между 18 и 25-26 години, по-рядко във възрастта между 15 и 18. След 30 е много рядко, след 40 и 50 пък да не говорим. Ако човек се разболее от някаква психоза, тя не е шизофренна психоза, т.е. това е заболяване на младите хора, при което страдат най-много емоциите, волята и мисленето. При това заболяване не страда интелектът. От това заболяване боледува 1% от населението на света, без значение от раса, пол, социално положение, образование и т.н. 1% - това е много висок процент за заболяване, което има хроничен характер и остава за целия живот.

Кои са най-характерните проявления? Как може да бъде забелязано от близките? 

От близките може да бъде забелязано със странното поведение, което започва да има психично болният човек. Обикновено близките си дават сметка, че нещо е било странно, ретроспективно.  Примерно, когато става дума за юношеството: "Абе, набиха го в училище, тормозеха го заради еди-какво си, той стана по-затворен, по-странен, започна да не може да спи". И чак след това идват странните твърдения, защото налудообразувателният процес си има определени етапи.   

Последният етап е кристализацията на налудностите, когато те вече се вербализират и се казва "Мен еди-кой си ме гледа странно", започват да се дърпат завесите, че отвън имало камери, по телевизията "говорят за мен", започват да не се хранят, защото в храната има нещо, или да твърдят, че органите им не работят.  Преди това има един период, който може да бъде много дълъг – месеци, даже години, в който се споделя за по-особени усещания, за неясни страхове, за напрегнатост. Може да има натрапливости като мисли, като действия, като ритуали. Даже понякога и психиатрите започват лечение за ОКР – обсесивно-компулсивно разстройство, което след това вече се вижда, че не е било това, била е една шизофренна психоза

Шизофренните психози са различни видове, но общото е наистина странното поведение, странните мисли, странните чувства. Има т.нар. "първорангови шизофренни симптоми", т.е. има ли ги тях, психиатърът трябва да постави тази диагноза. 

Агресията, държа да подчертая, че при шизофренната психоза не е задължителен симптом и  има защитен характер. Тя не е за да нападне човека, да го нарани, а за да се предпази от това, което той си мисли, че тези хора могат да му причинят. Много често в България съм го чувала това нещо: "Той нищо не прави, седи си по цял ден вкъщи, не е агресивен, не ни посяга". 

Е, добре, не се е къпал два месеца, не си е рязал ноктите три месеца, не общува от една година, ама щом няма агресия или щом не се е съблякъл гол на центъра на София, значи не е шизофрения. Не. Шизофренията не се характеризира с агресия. Агресията е характерна за психопатите, а не за психично болните. 

Стресът ли е основният фактор, който би могъл да отключи едно такова състояние? 

Не, категорично не. Стресът може да отключи паническо разстройство, някои от невротичните разстройства, депресия и т.н., но към шизофренната психоза той почти няма отношение. Което не означава, че е хубаво да го има, разбира се,  по-точно дистресът. Стресът е нещо хубаво, дистресът не е. Външните фактори не играят съществена роля.Неслучайно тази психоза по старите класификации е ендогенна, т.е. идваща отвътре, от вътрешните фактори, от биологията на човека. И това, че не знаем какво се случва в тази биология, кое причинява промяната в биологията, не означава, че тя не е водеща. 

Може ли медикаментозното лечение да поддържа човека така, че той да запази сравнително добро качество на живот, като работа, като общуване, като социализация?  

Да, може. Ние имаме включително инжекция, която се поставя веднъж на 3 месец. Съвременните медикаменти наистина доведоха до бум в лечението на тези заболявания и много подобриха дългосрочната прогноза, включително и по отношение на социалното функциониране. Ето по този повод ще кажа, че момчето, което за съжаление причини тези проблеми на Мургаш, е с отлична социална реализация, отлична – финансов анализатор в Люксембург. Значи въпросът е не дали може, а защо у нас не може. И не е въпросът защо пациентите с психози ходели сред нас. Ами защото мястото им е сред нас. Проблемът е защо са в такъв вид сред нас.  

Какъв е отговорът?  

Ами отговорът е безхаберието на държавата и на институциите, а институциите са наше производно. Забелязала съм, че ние много обичаме да казваме "Институциите са виновни". Чакайте, институциите са наша функция, на нашето общество. И в това общество сме всички ние. В институциите са хора, които са от нашите среди, това сме ние.  

Ако правилно ви разбирам, всъщност животът, лечението на тези хора изцяло е оставено "върху раменете" на болничните заведения, които обаче не могат да поддържат тези хора постоянно, ежедневно. 

Не е и работа това на една болница. Диабетиците нима живеят в болницата? Това е проблемът – че я няма  извънболничната грижа на рехабилитация на психично болните. Ние имаме само биологичната компонента, медикаментите. Всичко най-добро в света, създадено за лечение на тези болести, го има у нас и то е безплатно за здравноосигурените пациенти, които са над 95% от хората с психози. Т.е. осигурен е достъпът до лекарства. Обаче, психосоциалната компонента я няма. Няма ги дневните центрове. По един трябва да има във всяка община, значи в България трябва да са 269. В София, мисля – 24. Там има арт терапия, трудотерапия, занимателна терапия, подходящи игри, туризъм, плуване, спорт.  

А някога въобще имало ли ги е тези центрове у нас?  

Не, у нас не ги е имало. В болниците имаше трудово-лечебни стопанства, защото навремето концепцията е била да се създаде една нова среда за живеене на психично болните хора и веднъж влезли, те си остават там. Тази концепция се промени преди 40-50 години в Европа и хората направиха каквото е нужно, а ние продължаваме да не го правим. И психично болните, които не могат да работят, вместо да прекарват в дневния център от 9.00 до 18.00 часа, а неговите близки да идат спокойно на работа, те обикалят по улиците.

Ние, българите, много обичаме да казваме "Това може да се случи на всеки", обаче не го вярваме. Чукаме на дърво и продължаваме. Хора, наистина на всеки може да се случи! Един на всеки 100 души означава, че във всяко българско семейство, в разширения му вариант - род, има поне един болен.

Росица АНГЕЛОВА