Проф.Калин Янакиев - богослов, културолог и политик, преподавател във Философския факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски“ по средновековна култура и християнска философия, специално за Агенция "Фокус" с коментар по темата "Какво оставихме зад гърба си с отминалата 2022 година".

Проф. Янакиев, изпратихме 2022 г. Какво според Вас остана зад гърба ни?

Сякаш нищо особено не е останало зад гърба ни, защото нищо от драматичните неща, които се случиха през изтеклата година, не е приключило. На първо място, не приключи зловещата агресивна война на Русия към Украйна, която продължава с продължаващо ожесточение.

Това, което изпратихме, може би, бяха маниите във връзка с Covid кризата. И онова, което непременно искам да забележа е, че много хора, включително ваши колеги от медиите, които наричам казионни, се опитват да равнопоставят Covid кризата и войната в Украйна като нещо, от което ние, българите страдаме.

В края на краищата тези две явления, тези две събития, тези два травматизма от изминалата година не могат да бъдат равнопоставени.

Covid кризата, с която сякаш се разделихме, бе природно бедствие, а природното бедствие не може да бъде характеризирано като зло в еднозначния смисъл на думата. Докато войната в Украйна е безспорно зло. И много голяма част от българските граждани, моите сънародници, от които съм разочарован, сякаш не могат да дадат точното определение на това зло. За тях то е "нещо, което се отразява на нас" - на нашите цени, на нашите заплати, доходи и т.н.

Нямаме достатъчно съчувствие. Много обичаме да се хвалим, че ние българите сме спасили българските евреи по времето на нацизма, че сме приютили арменците в България още по-рано. Изглежда всичко, с което можем да се похвалим, е винаги в миналото. В настоящето ние сме един обмрънкващ и много нарцистично вгледан в себе си народ, което ме травматизира.

Да. И на мен ми се струва, че като че ли българинът обича много да се оплаква, вместо да обсъди ситуацията, да вземе правилни решения, да направи крачка напред за разрешаване на проблема.

Трудно е ние да разрешим този проблем с войната в Украйна. Но вижте, ако си припомним историята, по времето, в което нацистка Германия е настоявала за изселването на българските евреи, целият Свети Синод, начело с Екзарха, са протестирали решително и до голяма степен са помогнали за спасяването на българските евреи в нашите територии. В днешно време ние виждаме една съвършено друга картина. Виждаме едни абстрактни приказки от страна на нашите архиереи за мир, някакви лицемерни моления за това да се вразумят и двете страни. Как да се вразумят и двете страни, като едната страна е нападната и отбранява своето Отечество, не ми е много ясно? Така че нещата са различни.

Не сме изпратили почти нищо през изминалата година, напротив – то продължава. Нещо повече, както преди време си помислих, само преди 20 г. Франсис Фукуяма ни заяви, че встъпваме в края на историята, защото след завършването на Студената война, изглежда няма какво повече да се случи. Огромна грешка. Историята продължи. Нещо повече, тя направи един огромен завой и сякаш ни върна, представете си, в годините около 1939 г., т.е. в навечерието на Втората световна война, защото ние продължаваме да се намираме в една ситуация на потенциално възможност да избухне Трета световна война. И не бива да си затваряме очите за това.

Точно това и аз имах предвид във въпроса си, че като че ли не правим това, което трябва и не го правим навреме. Като че ли се страхуваме нас да не ни засегне собственото ни решение, каквото й да било то.

Така е, да. Виждате, да речем настоящият български президент, който непрекъснато порицава войнолюбците в българския парламент. Виждате неадекватно държане на цяла парламентарна група, която по времето, когато се гласуваха помощите за Украйна, вдигнаха листчета с надпис "Не на оръжията. Мир", нещо което би било адекватно, ако бе извършено пред посолството на госпожа Митрофанова. Защото само тази страна започна да употребява агресивни оръжия и само тя би могла да спре тази агресия. Да се иска от българския парламент, гласуващ помощ за нападната страна, за жертвата в тази война, означава просто да не смееш да признаеш, че желаеш победата на агресора.

В този смисъл, ние като общество през 2022 г. повече грешки ли направихме, или взехме и някои правилни решения?

Вижте, в 2022 г. стана ясно, че по-голямата част от нашето общество е отвикнало да мисли. Да мисли със собствената си глава. То започна да мисли с топуси, които му бяха насаждани от страна на медиите. Ако върнете лентата малко назад, ще си припомните, например, каква ужасна и студена зима ни очакваше. Зимата почти се преполови, оказа се, че не е нито много страшна, нито много "каверзна". Очакваше ни глад - ресторантите и кафенетата са пълни, хората празнуват, което означава, че това също не е вярно. Намирахме се в безпрецедентна политическа криза, както ни казваха. Тази безпрецедентна политическа криза въобще не е безпрецедентна, разбира се. Подобни ситуации могат да се случат в много от европейските държави и хората ги възприемат спокойно. 

Освен всичко друго, тази ситуация с българския парламент, с невъзможността да се излъчи редовно правителство и т.н., е резултат от вота на българския народ, който така подреди партиите, че те не могат да съставят мнозинство. Опитваха се да ни залъжат, че виновни за това, видите ли, са политиците, много започнаха да обичат тази събирателна дума, които не искали да загърбят егото си, да премахнат червените линии помежду си и т.н.

Това също е един топус, насаден в главите на обществото от казионните медии. Какво означава политиците да загърбят червените си линии? Хората са гласували за определени партии с определени послания, с определени възможности и невъзможности да се коалират с други партии. Така че, аз например, никога не съм гласувал за определена партия, за да загърби тя определени свои червени линии. Напротив, гласувал съм тъкмо заради заявените преди това от нея червени линии. Ето всички тези неща непрекъснато ни биват снасяни от казионните медии и хората започнаха да ги повтарят, което много, много ме разочарова.

В края на краищата човек трябва да мисли със собствената си глава. Във връзка с безпрецедентната криза, не мога да не си припомня, че аз като възрастен човек, вече съм преживял двата от тъй наречените "гладове" в България – Лукановия глад и Виденовия глад, които си бяха действителни кризи и бяха си направо глад. И няма нищо общо днешната ситуация с тогавашната. А тя беше само преди десетина години.

Съвсем скоро беше, да. В този ред на мисли, дали важи българската поговорка, че в края на краищата обществото ни си получи това, което е заслужило – "каквото повикало, такова се обадило"?

Така е. Аз пак Ви казвам, ние все още, слава Богу, сме парламентарна република. Излъчваме онези, които ще ни управляват със собствения си вот. И вотът беше такъв. Именно такъв, че не позволява създаване на едно стабилно управление, както пък пак казионните медии непрекъснато ни внушават, че трябва да желаят. Това избра българският народ, това получи. Което означава, че той най-вероятно ще трябва да упражни правото си на глас, на избор още веднъж в предстоящите близки месеци.

Ако пренебрегнем известната теза, че на българина "умът му идва най-накрая", дали сега влизаме в 2023 г. с някакви поуки от миналата година, или пак ще ги повторим?

Най-вероятно пак ще ги повторим. Отново ще кажа със съжаление, че съм песимист, защото малко преди този мой отговор, аз ви отговорих, че ме безпокои това, че българите са започнали да мислят не със собствените си глави, а с топусите, които им насаждат отвън. Което означава, че не мога да бъда оптимист в осъвестяването на сънародниците си. За да се осъвестят, те трябва да започнат да мислят със собствените си глави, а това е безкрайно трудно. Най-страшното в България е, че е овладяна медийната среда. Съжалявам, че го казвам пред медия. Не го казвам за Вашата медия. Но медийната среда в България е тотално овладяна от олигархични и направо ще си позволя да кажа, проруски кръгове, които внушават онова, което трябва да мисли българското общество. И то, уви, с ентусиазъм мисли това, което му внушават.

В този смисъл, ако мога така да се изразя, пътеводната ни светлина през 2023 г. може би трябва да бъде "да мислим"?

Да мислим, да. Да мислим със собствените си глави, да се оглеждаме в миналото, което сме преживели не чак толкова отдавна. Да сравняваме това минало с настоящето си и да бъдем по-трезви. При всички положения да бъдем по-трезви. А най-важното е да бъдем човечни, да бъдем християни. А на християните е казано: "Да - да. Не - не. Всичко друго е от Лукавого". Сам Исус Христос ни го е казал. Да, Украйна е нападнатата страна. Не, Русия не е добрата страна. Тя е злото. Ние живеем в един свят, в който злото е ясно очертано. То е зло, сравнимо с онова, което е вилняло в Европа между 1939 г. и 1944 г.

Много Ви благодаря за този разговор, проф. Янакиев.

Благодаря и аз. Всичко добро.