15:03 / 02.09.2026
264
Интервю за предаването "Цветовете на Пловдив" по Радио "Фокус" с актрисата Ели Скорчева. На 17 септември пловдивчани и гости на града ще могат да гледат спектакъла "Деца на света" по текст на Стефан Цанев, на Камерна сцена от 19.30 ч., в който Ели Скорчева играе главната роля. Партнират и Димитър Маринов и Симона Ангелова.
Пиесата ще бъде представена на 30-тото издание на Международния есенен театрален фестивал "Сцена на кръстопът", от 10 до 21 септември в Драматичния театър Пловдив.
Това е една пиеса за взаимоотношенията между деца и родители. Писана е през 2011 година, но става все по-болезнена, защото Стефан Цанев има 4 деца и 4-те са по света. Реално това е неговата изповед болка. Пиесата е винаги актуална.
Ели Скорчева обясни, че най-вече личността на Стефан Цанев я убеждава да приеме ролята в този спектакъл. Тя се възхищава на таланта му. Влиза в пиесата и заради личността на Катя, на която много се доверява. Не на последно място причина за приемането на ролята е Димитър Маринов, защото ще е любопитно публиката да го види и на театралната сцена.
За Скорчева текстът на пиесата трябва да бъде чут от всеки българин по света. В него има много теми, които вълнуват. Пиесата е написана на болезнено откровен и вълнуващ език. Това е трагикомедия и затова всичко се случва през смях.
Има ли във Вашата актьорска кариера роля, която Ви преследва и в живота, като Ваша съдба?
Не, нямам такива роли? Когато приема една роля, това е обмислено решение, харесва ми автора, героя, винаги с любов правя ролите. Но съм се научила много бързо да се отървавам от героите, които правя. 10 минути след като сляза от сцената, вече съм се отървала от героя.
Има ли сте и различни други професии, въпреки това винаги се връщате към актьорството? Защо?
Да, върнах се заради Стефан Командарев, той ми се обади и каза, че ме иска за своя проект. А той ме поиска заради моето куче.
Разкажете ни тази история!
Аз живея много близо до Кучешкия парк в София. Това е долната част на Южния парк, откъм музея "Земята и хората". И си разхождам животните там, винаги съм имала, 40 години имам животни, и си разхождам там кучетата. Последното ми кученце беше френски булдог. За съжаление то почина през март месец, на преклонната 13-годишна възраст. Разхождам го там и се запознахме с един човек, който си разхождаше неговия дакел. Оказа се, че той ме е разпознал. Говорехме си много за кино, за нещата в актьорския бизнес, културния, свързано с изкуство и така. Но това продължи много дълго време, може би година, две. Оказа се, че той е кастинг-режисьор на Стефан Командарев и когато Стефан Командарев му е поискал мнението за актриса за ролята на Блага, защото не си я намирал дълго време, той му е казал, разбира се Ели Скорчева.
И така, той казал "как да не се сетя, тя ми беше любимка" и така нататък. Така се е случило и аз затова много често казвам на хората "осиновявайте животни, защото осиновените животни носят късмет". А всички наши животни са осиновени. И не само късмет, животното по принцип е психолог, доктор, любов. То е всичко.
Казахте, че Блага не е Ваш типаж, но въпреки това изиграхте перфектно тази роля и дори спечелихте голямата награда на фестивала в Карлови Вари.
Аз спечелих някъде около 15-17 награди с тази роля, много. И това не е единствената награда на фестивала в категория А.
Какво Ви даде тази роля и какво Ви отне, ако нещо Ви е отнела? Като цяло, в човешки план, какво Ви даде тази роля?
Не знам. Нещата, които получих като познание покрай тази роля, аз си ги знам определено. Просто съм ги приложила във филма. Нищо не ми е отнела.. Абсолютно. Нито една роля не ми отнема нищо. Така че поначало, във всеки един от нас, без изключение, има една човешка черта. Просто във всеки един от нас те са в различна пропорция. И това ни прави различни. И когато работя върху една роля, аз променям пропорциите, ставам друг човек.
Като стана въпрос за пророчеството на Баба Ванга, открихте ли вече къде се проявява ти при Вас? Дойде ли моментът да разберете какво е искала да Ви каже със златния ключ?
Не знам. Още не?
Значи предстои да разберете?
Надявам се. Аз поначало съм ангросист. Аз искам всичко, по много и веднага. Така че, все се надявам, че има още да взимам.
А, какво е да си партнирате с Димитър Маринов? Все пак той е работил в една система, която е коренно различна от българската. Това усеща ли се в партньорската игра?
Не. Той се е учил да бъде актьор тук. Така че, не, няма големи различия.
Тяхната система се отличава много повече по начина, по който използваме професията си.
В този смисъл, научихте ли нещо ценно като съвети?
Не, защото аз живея в тази система.
Вие бяхте активист на СДС, защо решихте така? Подговорихте за вашите родители, може би е имало репресия спрямо семейството Ви?
Аз съм била много малка. Аз съм родена 10 години след 44-та година, когато вече на тях им е бил отнет бизнеса. Аз не съм усетила репресия. Или не са ми позволили да усетя.
А защо станахте активист на СДС и какво очаквахте да се случи?
Винаги съм била демократ като убеждения и като разбиране. При това аз мисля, че разбирам демокрацията по адекватен начин. Не като свободия, не като разпищолване, а като уважение към правото на всеки един.
Какво мислите за политическата обстановка днес? Има ли надежда за България? И какво се случи след цялата тази еуфория, която ние всички изпитахме, когато дойде демокрацията?
Ами, изхабена енергия, за съжаление. Неподходящи хора, малко познания. Ние самите знаехме малко. Знаехме малко за света, който искаме да строим. Ние работехме по представи. Ние не знаехме как всъщност изглежда този свят. Освен това, оказа се, че в кацата с мед имаше повече от една лъжица. Просто имаше предатели, които просто изтърбушиха идеята. Имаше неподготвено ниво.
Аз се включих там много по-рано, много преди 1989. И се включих под влиянието на Петър Слабаков, светла му памет. Работехме с него по една пиеса заедно.
Той ме слушаше как мисля и по какъв начин разсъждавам. И ми каза, че има един клуб, в който прават едни неща. аз дотогава не съм била член на никаква групировка, освен задължителните пионерска и комсомолска организация по онова време. И казах, че повече не желая да бъда член на никаква група, каквато и да е тя. Но ще ги подкрепям по всякакъв начин. И оттогава има записи и досега в Свободна Европа, в Дойче Веле. Гладувахме за Хавел - драматург, дисидент и първи президент на Чехия, за един пловдивски поет. Подписах декларацията срещу "Възродителния процес" на турците.Знаете ли колко души от турците бяха подписали общо декларацията? 124, нещо между 120 и 130 бяха, като една част от тях бяха подписали с особено мнение.
И когато СДС започнаха изявите си, след 1989, аз им казвам хора, вас никой не ви познава, ви имате нужда от физиономия. Имидж може да получите чрез хора като мен, като Васко Найденов, като Богдана Карадочева, такива хора ви трябват. Защото те ще ви дадат физиономия и имидж, който ще носи определена емоция, определен модел, определен морал.
Не ми казахте има ли надежда за България сега?
Има, има. В цялата човешка история само помислете през какво е минал света.
Ами тъмните векове? А всичко това, през което сме минали, винаги, рано или късно си е заминавало, за да дойде нещо ново. Защото цялата човешка история се развива на принципа на махалото. Ние стигаме дъното, заораваме, изкопаваме го и после тръгваме да се изкачваме към другия връх и когато стигнем много високо и много си повярваме, почваме отново да слизаме надолу. Така че, надежда има.
Имате ли чувството, че сегашните родители абдикират от възпитанието на децата им?
Не, не е това проблемът. Проблемът е, че традиционното семейство, в неговата форма, каквото го познавахме до преди 30-40 години, просто вече не съществува. Когато аз растях, аз живеех в махала, аз живеех в къща, с баба си, дядо си, вуйчо си, вуйна си, братовчедка ми, мама, татко, брат ми, със съседите, с приятелите ми от съседните дворове. И всички, цялата тази общност, се грижеше за нашето възпитание. Волно или неволно, кой както може.
Сега родителите вървят след по-добрата работа, след по-добрата кариера, след по-добрите възможности, илюзорни за тях или за детето им. По-добро училище на по-добро място. И така, тази връзка се разрушава. Няма я вече. Те остават сами с детето си, но те са заети. И детето остава само.
Така че, ако ще се промени, а според мен генерално трябва да се промени цялата учебна система, то трябва възпитанието в по-голяма степен да попадне върху плещите на училището. Със съответните специалисти, със съответния график на обучение, със съответните програми на обучение.
Така че имаше едно нещо, през което всички ние минавахме едно време и то се наричаше "опитно поле". Това опитно поле както учи на емпатия, нищо друго не може да ги научи. Защото ти вземаш едно семенце и се грижиш за него докато израсне. После се налага да го обереш, да сготвиш нещо с него. И знаеш каква е цената на това, което е на масата ти.
Така че училищата имат прекрасни дворове. Защо не ги ползват за опитни полета? Защо не се кооперират с няколко училища и да имат едно? Ние така бяхме едно време. Две-три училища имахме едно опитно поле.
Доколкото разбирам, Вие имате възгледи за развитието на образованието и културата заедно.
За мен тези две неща са свързани. Министерството на културата не би трябвало да съществува самостоятелно, то трябва да е Министерство на културата и образованието. Тази част, която се занимава с паметниците на културата, тя може да остане в отделно някакво звено, комитет. Няма значение как ще се нарича. Министерството трябва да е Мега Министерство и то трябва да е на културата и образованието. Трябва да са много взаимосвързани. Имам идеи, защото не е достатъчно да критикуваш. Когато критикуваш нещо, трябва да предлагаш решения. За мен това е почтеното поведение.
В този смисъл, за всичките гадости, които се случват на нашите деца, са виновни не само родителите, а и образователната система?
Естествено, защото тя казва "ние сме тук за да ги учим, не да ги възпитаваме". Което не е правилно. Ако някога отгоре е било семейството, което да ги възпитава, сега няма семейство, което да ги възпитава. Много често. И освен това, учите ги, ама как и на какво? Какво познание им давате? Те адекватни ли са? Полезни ли ще им бъдат? Истината ли ги учите? Защото те учат една много измислена история българска, в която няма нищо истинско. Така че не е въпросът просто да си предадем уроците. А освен това, в този нов закон за образованието, което рано или късно ще се случи, трябва родителите да нямат толкова много право на участие. Тяхната работа е вкъщи и на родителските среща. И ако обичат в останалото време да не се месят. Защото всички знаем, че 85% от хората са, да речем, по-просто устроени, по-семплични. Не могат те да дават акъл. Трябва компетентна намеса.
И накрая, кажете ни, какво е Пловдив за Вас?
Голяма любов. Това е едно от любимите ми места, след югозападните Родопи. Това ми е най-любимото нещо. Аз съм от Пловдив. Пловдивчани прекарват детството си в Родопите. Цялото детство ми е минало там. Затова много обичам и Родопите.
