Доц. Огнян Минчев, политолог,  в интервю за обзора на деня на Радио "Фокус“ "Това е България“

Нашият първи гост е доц. Огнян Минчев. Защо от 2020 година насам парламентите ни приключват безславно? Най-често не могат да съставят правителство, а единият път когато го направиха, то приключи за няколко месеца. Защо?

Защото общественият конфликт от лятото на 2020 година, който бе призван да инициира обновлението на българското общество и на българската политика, на практика зацикли в невъзможността нито статуквото от преди лятото на 2020 година да бъде запазено, нито алтернативата да бъде създадена и убедително наложена в развитието на българското общество. През тези вече 2 години и половина ние оставаме по средата – между наследеното статукво и разпокъсаната и недостатъчно убедителна алтернатива.

А в какво се състои невъзможността: липса на капацитет, липса на желание, външни фактори?

Невъзможността се състои в поредица от фактори и причини. Бих искал да започна са това, че самото обществено надигане през лятото на 2020 година беше породено от един доста силен вътрешен конфликт между различните крила на българската посткомунистическата олигархия. Господстващото крило на посткомунистическата олигархия около т.нар. "сарайско-библиотекарска групировка“ започна да притиска останалата част от олигархичната инфраструктура, започна да изисква и да налага арести и т.н., преструктуриране на икономическото пространство на олигархичен контрол в България, което доведе до обединение на да кажем алтернативните олигарси, и това обединение на практика беше организационният двигател на протеста, който избухна през лятото на 2020 година. С това изобщо не бих искал да кажа, че другите фактори, които ще спомена след малко, са без значение или с по-малко значение. Но този фактор всъщност изигра ролята на стартер, на запалител на цялата протестна вълна. Вторият фактор, който бих искал да изведа като важен за разбиране на тези протести, за неубедителната промяна, която ги последва, е разделението на българското общество, включително и по демографски признак. Поради олигархичния контрол върху българската политика и общество през първите две десетилетия на XXI век ние попаднахме в една специфична ситуация, в която младите поколения на България, родените през 80-те, 90-те години, началото на XXI век, на практика нямаха нито достъп, нито желание за достъп до политическата система и до участие в политическото управление на страната. Получи се едно изхабяване в политическата система на свръхпредставителство на по-старите поколения от българското общество. Протестите от 2020 година показаха за първи път, всъщност, за първи път беше 2013-2014 година, но не толкова убедително, а през лятото на 2020 година протестите показаха доста по-убедително, че младите поколения на България навлизат активно в обществения живот и имат своите претенции да управляват този обществен живот в потока на своите собствени интереси, които са свързани с радикална промяна на българското общество. Проблемът е обаче в това, че в чисто демографски план, като демографска конструкция тези млади поколения са социологически недостатъчно добре представени, те са по-малобройни отколкото по-многобройните по-възрастни поколения на обърнатата наопаки българска демографка пирамида. Това беше фактор, който доведе до недостатъчна представителност, включително и на политическо равнище, на силите на промяната. Третият основен фактор, който бихме могли да изведем като причина за това неубедително развитие на процеса на обновление в българската политика и общество, е факторът, който е свързан с разпокъсаността и до известна степен пейоративността на известна част от силите на промяната или т.нар. "сили на промяната“ в България. Наред с по-категоричните претенции за политически сили на промяната, каквито бяха самата партия "Продължаваме промяната“, създадена през 2021 година, и основната прозападна опозиционна партия от последните 5-6 години коалиция "Демократична България“, на политическата сцена излязоха доста по-малки, по-шумни, кресливи, но неубедителни в политически план политически формации, които бяха интегрирани в общото понятие за партии на промяната и сили на промяната, но не можаха по никакъв начин да докажат своя потенциал, своята квалификация за каквато и да е сериозна, смислена политическа дейност. Тук на първо място бих посочил партията около чалга шоуто на Слави Трифонов "Има такъв народ“, пейоративната периферия на движения и партии, като тези на Мая Манолова, на "Отровното трио“ и т.н., на "Майки против системата“ или какво беше още там. Това бе политическо поведение на групировки както вътре в парламента, така и извън него, което създава впечатление за хаос, за безсъдържателен радикализъм, зле прикрит индивидуален и групов интерес от влизане в политиката, но не и смислена позиция за осъществяване на значима обществена промяна. Последният фактор, който бих извел, но той може би се оказва в определен смисъл и най-важен, въпреки че е последен споменат, това е факторът на президента Румен Радев, свързан с президента Румен Радев, който използва протестното движение от лятото на 2020 година, за да може убедително и последователно да стимулира разпокъсаността и разпада на парламентарната политическа инфраструктура в полза на утвърждаване на своята еднолична власт в България. Неговата поредна стъпка да връчи третия мандат при последното Народно събрание, което беше разпуснато преди няколко дни, отново на БСП при ясни гаранции, че БСП не може да бъде успешен мандатоносител, е най-доброто доказателство за това, че Румен Радев не иска обикновено нормално парламентарно правителство, той не иска преодоляване на политическата криза, той иска задълбочаване на политическата криза на българската парламентарна република, за да утвърди своята авторитарна еднолична власт било де факто в ситуацията, в която се намираме, било и де юре чрез промяна на конституционното устройство на България.

А външни фактори влияят ли върху вътрешния политически живот и кои са те?

Разбира се, че влияят външни фактори. На първо място бих споменал дълбокия структурен фактор на руското олигархично – корпоративно-олигархично и политико-олигархично – въздействие върху България, което на практика наследи контрола на Съветския съюз, на Съветската империя върху българското общество от втората половина на ХХ век. Руският корпоративен контрол първоначално се разгърна в областта на енергетиката, олигархичната мрежа на постсъветския руски олигархизъм на практика установи много силен контрол върху българските национални институции чрез инфраструктурата на корупцията по високите етажи на властта, която бе поддържана като системен феномен с част от монополно високите цени и печалби на руските енергийни корпорации в България. А хибридната война, която руските специални служби и политически институции водят на българска територия с цел да дестабилизират българското участие и в Европейския съюз, и в структурите на НАТО, и на практика да налагат една абстрактна, тъй като е несъществуваща, алтернатива на нова преориентация на България от Запад към Изток или от Европа към Евразия. Така че руският стратегически корпоративен и политически контрол върху България, върху пропаганден контрол е много важен външен фактор, който на практика и води до тази дълбока криза на българския политико-олигархичен модел, срещу когото се изправиха силите на протеста през 2020 година. Разбира се, върху българската политика, българското общество и българската държава влияят и други фактори, свързани преди всичко със съюзниците на България – европейските страни или българските партньори в Европейския съюз не са безотносителни към това какъв партньор е България в Европейския съюз, а кризисното развитие на България, което води до невъзможност да се прекрачи бариерата "Шенген“, да се прекрачи бариерата на Еврозоната, на практика дълбоката корупция, която води до невъзможност за управление на основата на закона и правопорядъка, всичко това са фактори, които европейските партньори на България оценяват. И макар че деликатно се отнасят към тези дефицити на българската политика, тяхното въздействие върху българската държава и общество не бива и не може да бъде подценявано. Също така партньорите ни в НАТО, преди всичко САЩ, имат ограничени, но значими интереси, свързани с кризата на олигархичното управление на България. За САЩ и за другите партньори в НАТО не е без значение, че руското присъствие в България е не просто икономическо, не просто пропагандно, то е стратегическо, то дестабилизира България от гледна точка на системата за сигурност. То на практика създава предпоставките за овладяване на българската икономика и държава във все по-големи мащаби чрез енергиен монопол, чрез система на корупцията по високите етажи на властта, чрез пропагандна кампания и т.н. Т.е. от тази гледна точка въздействието на фактора съюзници в НАТО, и преди всичко САЩ, върху българската политика е също така доста значимо и нарастващо в последните няколко години. На трето място бих посочил също така и разнопосочните, но значими въздействия, които се оказват върху българската политика и общество и в регионален контекст. Нашият съсед Република Турция е много важен партньор на България, тя има своите интереси в България и тя води активна политика по отношение на България, на етнически отношения в България и т.н., както и другите балкански страни. А кризата в отношенията между България и Македония също демонстрира едно макар и неочевидно, изведено на повърхността, но важно участие на други, на външни сили по отношение на България, които оказват въздействие, и то за съжаление в ущърб на българските и македонските национални интереси.

Доц. Минчев, защо за правителството на четворната коалиция упорито се внушаваше, че е дело на политическото инженерство в американското посолство, а за премиера и финансовия министър, че са направо американски креатури? Ако има доза истина в отговора на този въпрос, как се съвместяват американските интереси с интересите на отделна част от българската олигархия, която стоеше откровено казано зад това правителство?

Преди всичко бих искал да ви кажа, че ако във формирането на правителството на четворната коалиция чрез патронаж върху двамата съпредседатели на партия "Продължаваме промяната“ Кирил Петков и Асен Василев стои натиск от страна на американското правителство или изобщо на фактори, свързани с правителството на САЩ, то това влияние, този натиск не може да се разглежда като пряк, като директен натиск върху партията, върху тези двама нейни лидери и т.н., тъй като за всички ни е известно, че Петков и Василев като политически фигури бяха пряка креатура на президента Румен Радев. Те бяха част от неговото първо служебно правителство през 2021 година, те бяха освободени от служба в поредицата служебни правителства, за да създадат партията "Продължаваме промяната“, която бе разглеждана като определено продължение на политическите и институционалните интереси на Румен Радев като държавен глава, те бяха на практика преки протежета на Румен Радев в българската политика. Необходимо е да попитаме Румен Радев, дали той имал, дали е изпитвал някакъв натиск от страна на американски или други фактори, за да изведе тези двама мъже, вече не на млада, а на средна възраст, в българската политика, но той е техният кръстник в политиката. И да се говори за американски, европейски или какъвто и да е натиск, заобикаляйки ключовата фигура в случая на Румен Радев, според мен е несериозно.

А медийната среда успя ли да се ориентира и да направи своя анализ на събитията или със сляпото си парцелирано обслужването не допълни объркването в обществото?

Медиите се поляризираха около основната разделителна линия, поляризираща самите политически партии и политически позиции в България. Медийната среда в България е в криза от доста време насам, след като в края на първото десетилетие на века ние имахме един много брутален процес на монополизиране на публичните източници на информация от страна на сарайско-библиотекарската групировка и нейния корпоративен лидер. И на практика този монопол, който бе създаден около основните електронни и печатни медии, в кризата от 2020 година се разпадна, но с разпадането си той се поляризира на двете страни. Така че това, което най-много липсва в българския обществен живот понастоящем,  са независими медии, които са в състояние да оценяват политическата, стопанската, гражданската ситуация в България от определена критична дистанция без необходимост да бъдат обвързани с интересите на определени олигархична, икономическа или политическа клика.

А какви тенденции за следващия парламент и за кампанията бяха заложени в 48-ото Народно събрание?

Тенденциите, които бяха заложени, са противоречиви. От една страна бе съхранена тази дълбока разделителна линия, която може да бъде квалифицирана и като пропаст между т.нар. "сили на статуквото“ и "сили на промяната“, колкото и условно да се отнасяме към тези определения. И неспособността както на едната, така и на другата страна да постигне парламентарно мнозинство и да създаде правителство показва, че на практика 48-ото Народно събрание отново се завъртя на празен такт, на безсмислено изпускане на политическата възможност страната да бъде управлявана по силата на нейните конституционни разпоредби, като парламентарното мнозинство да бъде създадено и да излъчи едно правителство, способно да взема и да провежда отговорни политически решения. От друга страна в този парламент наблюдавахме някои тенденции, които показват отслабване на патоса на това противопоставяне, на този радикален конфликт между двете страни. Имаме частична релегитимация на основната сила на статуквото ГЕРБ, както и на втората основна сила на статуквото ДПС, без да имаме обаче потенциал или легитимност силите на статуквото да се обединят около парламентарно мнозинство и да управляват открито като сили на статуквото. От друга страна имаме задълбочаваща се криза на концепцията за партии на промяната след отпадането от патрондаша на промяната на "Има такъв народ“ на Слави Трифонов, и оставането на основната сила на промяната, а именно партията "Продължаваме промяната“ в едно състояние на относителна безпомощност, довело до разпад на четворната коалиция и неспособност на "Продължаваме промяната“ да организира нова структура на парламентарното мнозинство, за да продължи своето управление. Тази задънена улица в политическия лагер на промяната днес се правят опити тя да бъде избегната, да бъде заобиколена чрез едно обединение на двете основни партии на промяната, а именно "Продължаваме промяната“ и "Демократична България“, като те формират някакъв тип предизборна коалиция, която да се бори за първото място на следващите, на 2 април парламентарни избори, и по този начин да получи политическата инициатива за управление на страната. Тук обаче имаме доста сериозни въпросителни пред шансовете за успех на тази стратегия, ако обединението може да бъде наречено стратегия. И накратко тези въпросителни са свързани със следното: на първо място обединението на две политически сили по принцип е нещо позитивно и би следвало да води до повишаване в една или друга степен на подкрепата за тях, вече на обединената подкрепа за тях. Това обаче не е гарантирано в абсолютен план, защото от една страна може да има известно повишаване на подкрепата за обединилите се партии, от друга страна обаче може да има и ерозия на тази подкрепа, в нашия конкретен случай свързана със следното: на първо място части от избирателите на "Продължаваме промяната“ не са особено ентусиазирани в потенциалната си поддръжка за "Демократична България“ като пряк партньор на предстоящите избори. В "Продължаваме промяната“ има едни 10-15% от хора, които са по-скоро русофилски настроени. Знаем, че "Демократична България“ е най-последователно прозападната, проевропейската, проатлантическата политическа сила в България, и това може да откаже някои от тези русофилски избиратели на "Продължаваме промяната“ да подкрепят обединението. В "Продължаваме промяната“ като избирателен корпус има и едни 20-на процента пенсионери, благодарни на тази нова лявоцентристка партия за инициираното повишаване на пенсиите през 7-е месеца на управление на четворната коалиция. Тези пенсионери обаче едва ли също са много ентусиазирани да подкрепят неолибералната по основната си същност позиция на "Демократична България“ в политическия спектър. От друга страна в самата "Демократична България“ има макар и може би неподавляващо мнозинство, но все пак част от нейните избиратели са последователно десни в своите политически разбирания, особено икономически, и те едва ли биха били ентусиазирани да подкрепят едно обединение с партия, като "Продължаваме промяната“, която се прояви като доста просоциална, харчеща много пари за социални нужди, потребности политическа сила. Тук само набелязвам някои от основните възможни канали, през които да изтече частично подкрепата за едната и за другата политическа сила в случай на тяхното обединение. Предстои да видим, дали ефектът на обединението ще се окаже по-силен и ще повиши броя и относителния дял на техните избиратели, или факторите, за които току-що споменах. Във всеки случай, ако трябва да се избегнат тези евентуални ограничения на подкрепата за двете партии, може да се мисли и за следизборна коалиция, т.е. за създаване на нов парламентарен съюз, който при определени обстоятелства също може да се окаже първа политическа сила в следващия парламент, но без да наследи тези ограничения на едно предварително обединение, за което вече споменах.

Каква предизборна кампания очаквате, и по-важното: тя до какъв състав на следващото Народно събрание ще доведе?



Не само поради обединението на двете основни сили на промяната, но и поради задънената улица, в която се намира българската политика, и задълбочаващата се криза на парламентарната система, очаквам тази предизборна кампания да бъде доста радикална, да бъдат използвани неприлични от гледна точка на обществения морал средства за взаимна атака, за взаимно охулване, за взаимно дезавуиране на съперничещите си за гласовете на българските избиратели политически партии, което от своя страна ще създаде тежка атмосфера на политическа ненавист, допълнително смачкваща възможностите за създаване на какъвто и да било компромис в следващото Народно събрание с цел формиране на действащо правителство. Това са предварителните очаквания, предварителната посока, в която сякаш вървят нещата. Още преди да е започнала предизборната кампания наблюдаваме раздвижването на този тип кампанийно мислене и говорене. Така че оставам относителен скептик относно стартовите позиции, от които политическите сили, влезли в следващия парламент, ще трябва да започнат да разговарят и да формират едно ново парламентарно мнозинство. Очаквам партията на Стефан Янев да не успее да премине бариерата от 4%, тъй като нейното присъствие в 48-ото Народно събрание не бе особено убедително, а влизането на партията в 48-ото Народно събрание само по себе си бе изненада. Не очаквам тази изненада да се повтори, нямам  основание да смятам, че ще се повтори. От тази гледна точка смятам, че ще имаме един парламент, в който евентуално бихме очаквали да влязат, да минат прага му 5 политически сили, тъй като не смятам, че и "Има такъв народ“ и някои други по-малки претенденти биха успели да преминат 4-процентовата бариера. По същество по-малкото политически сили биха могли да създадат и една по-различна обстановка, в която да се води политическият дебат, но не е задължително тази нова обстановка да бъде непременно по-положителна от атмосферата, която ние виждахме в 48-ото Народно събрание.

Цоня Събчева