Димана Иванова: На два пъти бях близо до отказване от волейбола

Димана Иванова, световен шампион по волейбол с националния отбор за девойки до 19 години, номер 6 в анкетата за най-добър млад спортист за 2025 г., в интервю за съвместната рубрика на Радио "ФОКУС“ и Български спортен тотализатор 

 

Здравей, Димана! Добре дошла в нашия ефир!

Здравейте!

Как оценяваш присъствието на три волейболистки от вашия отбор в челната десетка на анкетата за най-добър млад спортист за 2025 г.?

Смятам, че сме достатъчно оценени, много се радвам, че и трите попаднахме вътре, но не съм аз човекът, който избира. Но пък се радвам, че ние трите сме в тази класация.

Няколко месеци след първенството, каква е оценката, която си даваш? Осъзнаваш ли през какво преминахте и какво постигнахте?

Да, осъзнавам и много се радвам. Не знам, бих казала, че хем е много стресиращо да повярваш, че се случва нещо толкова голямо, хем си мисля, че аз и всички останали вече сме го осъзнали. Щастливи сме и се наслаждаваме на всичко на момента.

Как го приеха вашите близки, познати, роднини? Защото за тях ти си малката Димана, която познават от дете, но в същото време си и световен шампион.

Всички много се радваха. Много дълго време моята майка ми повтаряше: "Маме, знаеш ли какво стана, знаеш ли какво стана? Леле, моето трето дете стана световен шампион“. Постоянно ми го повтаряше. И до ден-днешен много се радват, гледат медалите, гледат наградите и се разчувстват понякога. Припомням си определени моменти и какво да ви кажа? Наистина много се радвам.

Родителите инвестират много време, отдаденост и енергия за тренировките на своите деца – водене и взимане от тренировки, престой, средства, логистика поне 4 пъти седмично. Как оценяваш това сега, години по-късно? Какво искаш да кажеш на своите родители? Защото без тях Димана Иванова нямаш да е Димана Иванова сега.

Огромна благодарност, защото те са ми посветили много време, безценни разговори, подкрепа за тренировките, кураж след лошите тренировки, които съм имала, търпение и разбиране след загубите, които съм претърпявала. Аз се гордея с тях, защото след като аз съм световен шампион, това означава, то те също са шампиони. Радвам се, че стоят рамо до рамо с мен всеки ден, постоянно, дори след такива трудни моменти, защото не всичко е цветя и рози, не всичко е перфектно и прекрасно. Ще съм им благодарна до живот.

Идвало ли ти е да се откажеш от волейбола през годините?

Да, идвало ми е наистина, може би два пъти съм имала такова намерение. Не си спомням точните моменти, но знаех, че не трябва да се отказвам, знаех, че отказът от този спорт е неразумно действие, 9 години по-късно си мисля, щеше да е голяма грешка. Винаги по-лесният път трябва да го откажеш, да минеш по този път не е правилно, защото съм отделила много време, средства и емоции и да се откажа ей така, защото ми е примерно скучно или много трудно, категорично не е правилно със сигурност.  

Кой ти помогна тогава – училището или родителите ?

Да ви кажа честно, не съм много сигурна. Според мен аз сама съм си помогнала, въпреки че родителите ми също казаха, че не е правилно, че това е нещо моментно, което е напълно нормално. Но аз застанах пред себе си и се запитах: какво си мисля, какво се случва, какъв е този момент, емоция ли е. Слава Богу, доста бързо замина.

В един отбор от 12 души, не може всички да са на игрището едновременно. Как преодолявате тази разлика между това едните да са титуляри, а другите не? Резервите приемат ли своята роля, стремят ли се да станат титуляри?

Да. Всъщност сме повече от 12 човека, защото броим и тези, които не идват с нас на състезания. Всички сме едно, никой не се е оплаквал, никой не е казал абсолютно нищо. Много се радваме, че те ни подкрепят постоянно. Когато имат възможността да влязат на игрището, дават всичко от себе си и не съм чула нещо лошо да са казали по наш адрес. Заради това ние успяхме, защото сме един отбор.

Оттук нататък амбициите за женския тим на България, първия отбор?

Имам амбиции, но не решавам аз. Аз само се трудя, от мен се изисква много работа и постоянство. Ще видим.

Сеньор Абонданца вече има ли поглед върху вашата селекция?

Има, надявам се. Не знам, не съм говорила с него, не съм се виждала с него.

Вие сте млади хора. Не ви ли се иска понякога, виждайки вашите връстници как живеят и се забавляват, и вие да бъдете там, или преценявате, че едното е за сметка на другото? Каква е цената на успеха?

Ами да ви кажа честно, аз съм такъв човек, който не желае да е част от безгрижния живот, малко бяга от тези неща, така че не ми е проблем. Не мисля, че го искам, но и не мисля, че завиждам на другите. По-сладко ми е да бъда във и около моята сфера, около волейбола, около спорта, а не около груповите излизания по заведения и молове.

Мислите ли, че вашите връстници са пропилели своето време или просто те са избрали другия път, лесния път, пътя на удоволствията и на по-лежерното ежедневие?

Не, не са пропилели нито времето си, нито живота си, абсолютно нищо. Това е техен избор, и мисля, че не им е лесно. По-нормалното сякаш е те постоянно да ходят на училище. За разлика от мен, която наблягам на спорта, те наблягат на по-трудното, защото доста дълго време, едни 12 години откарват в училище и не знаят точно какво искат. След като завършат гимназия, трябва да започнат работа или следване в университет, т.е. те трябва да мислят в съвсем друга посока.Докато аз знам какво искам да правя още от 14-15-годишна и съм убедена в решението си да се посветя на волейбола.

Мислиш ли да стартираш следването си в НСА веднага след завършване на средно образование, за да вървят паралелно спортът и учението?

Още не съм решила дали искам да е точно НСА, може би НСА ще бъде стъпка към някоя магистратура, която наистина искам да уча и ще бъде добро начало, но на този етап не съм много сигурна какво точно искам . Има много други специалности, които са ми интересни  и любопитни, но не всичко мога да уча заради спорта.

Елитният волейбол е дисциплина, труд, непрестанни тренировки и много старание. Вие сте млади хора, изкушенията обаче са навсякъде. Как се спасявате от тях или просто  ги дозирате?

Изкушенията? Аз пак казвам, че не съм такъв човек, който се поддава на изкушения. В двете ситуации, в които исках да се откажа от волейбола, те нямаха нищо общо с някакви изкушения или забавления. Тях дори не ги забелязвам, просто ги пренебрегвам. Все пак аз знам какво искам и знам, че така съм възпитана. Да не мисля за тази страна на живота, а да наблягам на спорта.

Какво прави за вас президента на федерацията Любомир Ганев извън камерите, извън медиите?

Той прави много за нас. Бих казала, че не мога да изброя нещата, с които ни помага, но когато се видим на живо, особено след Световното първенство и след Европейския шампионат, винаги ни поздравява с усмивка, винаги използва много сърцераздирателни думи, винаги е много усмихнат и ни се радва. Държа да кажа, че когато се срещнем, винаги е малко насълзен и много се радва за нас.

Не казахме нищо за треньора Атанас Петров. Все пак той е идеологът на целия успех.

Аз не го познавах, докато не се срещнахме. Веднага се учудих на неговото спокойствие, защото досега не съм виждала такъв треньор - толкова спокоен, толкова мил, отделя внимание на малките неща, дава ти поле за изява, винаги е до теб. Мога да му кажа и на него много голямо благодаря.

Вашият огромен успех има своята стойност не само като пот, тренировки и много усилия , но и като финанси. Как се отнасяте към спонсорите на федерацията?

Оценяваме усилията и на Спортния тотализатор и на останалите фирми , които ни подкрепят. Без тяхната помощ съвременния професионален спорт в нашата страна на практика не е възможен.

Какво е твоето пожелание за читателите и слушателите на ФОКУС?

Надявам се годината ви да ви бъде много заредена с емоции, да бъде щастлива, успешна и да продължавате да ни подкрепяте!