19:28 / 06.08.2026
142
Деян Славчев - Део, в интервю за съвместната рубрика на Радио "ФОКУС“ и Български спортен тотализатор
Део, здравей! Вече близо 11 години си неразделна част от тиражите на Тото 2 и Втори тото шанс. За тези години каква промяна виждаш ти в партньорството между Българския спортен тотализатор и родния спорт във всичките му аспекти?
- Доста сериозен въпрос ми задаваш, Лъче. 11 години, поне от моя гледна точка, чисто човешка, си е маратонско разстояние за мен като водещ, като професионалист. Мога само да благодаря на колегите в тотализатора, че така се отнасят към мен и че се грижат за мен. По отношение на спорта – това, което попита – смятам, че 11 години, откакто съм там, виждам само хора, които имат желание да си вършат работата по възможно най-добрия начин и мисията на тотализатора да продължи да се изпълнява, вече в рамките на близо 70 години. Благодарен съм, че съм част от подобна огромна организация, която върши тази работа, с помощта на хората, разбира се, защото всъщност това го правят участниците в игрите на тотализатора. Трябва да благодарим на тях, че толкова време не губят доверие в Българския спортен тотализатор.
Българският спортен тотализатор издържа директно родния спорт. Как се чувстваш ти като своеобразен мост между участниците и успехите на нашите шампиони?
– В началото, да ти кажа, някак си не разбирах точно какво се случва. Тъй като Любо Нейков, когато ми предложи да започна работа там, аз в началото малко се двоумих. "Не знам, не мога да реша“. Не бях сигурен дали да поема подобна отговорност, но с течение на времето се зарадвах и съм благодарен на съдбата. Още веднъж да кажа – щастлив съм, че съм част от тази мисия, въпреки критиките, които има към нас, и похвалите, разбира се. Всички хора си вършат работата с желание и се стараят на максимума от възможностите си. И така, благодарен съм на съдбата. Мисля, че за втори път го казвам от началото на интервюто. Аз го виждам пак през хората, които участват в игрите на тотализатора. Баща ми едно време си пускаше една и съща комбинация дълги години, в едно тефтерче му беше записана. За съжаление, единственият път, в който не я пусна, тя се падна! Това са ми първите спомени от Българския спортен тотализатор – баща ми с тефтерчето отива и пуска, това е било преди повече от 30 години, най-вероятно 35. И това си става нещо като част от живота на хората. И това е много готино.
Покрай работата си в тотото ти се срещаш с големи български атлети – ето, например, тук се сещам за Карлос Насар. Коя спортна история от рубриките на тотото те вдъхновява най-много?
– През годините наистина имахме възможност с колегите, които сме там в студиото, да се видим с невероятни личности. Сега, Карлос Насар е просто от това ново поколение български спортисти, както и музикални изпълнители, например, и въобще всякакви творци и спортисти. Все пак тотализаторът вече и културата подпомага от няколко години. Но Карлос Насар за мен... Сещам се за Никола Цолов, за Божидар Саръбоюков, за Тервел и Малена Замфирови, за цялото това страхотно ново поколение… Алберт Попов, които влизат и ти показват... Сещаш ли се, че има едно такова тип поведение: "Абе, нашето поколение, ние навремето бяхме много яки, сега новото поколение...“, а то всъщност въобще не е така. Всяко едно поколение, според мен, ражда своите и спортни, и културни, и музикални идоли. Съответно се чувствам пак щастлив, че мога да се докосна до тях. До Карлос бяхме по време на неговия тренировъчен процес – целият му екип ни посрещна в спортната зала, в която тренира. Тя се намира на Околовръстното и имахме възможност да изкараме час и половина с него, супер готин човек! Аз тогава още му казах, че аурата му е към 10 хиляди. Тук децата ми играят електронни игри и ми обясняват за аурата, нали – неговата беше… просто виждаш една скала, която правеше непонятни неща. Спомням си един от най-простите въпроси, които исках да му задам и успях: "Абе имаш ли моменти по време на тренировка, в които правиш нещо и така се поглеждате с колегите, с твоите треньори, нали – поглеждате се и само поклащате глава и си казвате: "Спокойно, нали, леле какво се случи току-що“ и той вика: "Да, има такива моменти“. Как само си мълчат и се споглеждат, разбира се, как той прави нещо невероятно, което ние после виждаме на състезание, крещим вкъщи, чупим, не знам, от кеф някоя чаша.
Део, ти самият си изключително активен човек – доколкото разбрах, се занимаваш с уиндсърф, сноуборд, футболът и баскетболът също не са ти непознати. Кой е спортът, който ти дава най-много спокойствие и къде ти е по-комфортно – в отборните дисциплини или там, където си сам?
– Признавам си, с баскетбола най-близката ми среща беше в Big Brother. Имахме баскетболен кош и в рамките на 3 месеца, като в затвор... Аз и Ицо Хазарта! И в един момент, да ти кажа, на третия месец успяхме от всякакви точки на двора на къщата да уцелим коша. Абсолютно затворническа работа, разбираш ли? Само едно нещо имаш. Имаше и боксова круша, и с нея си имахме своето отношение. Но с баскетбола беше това най-близкото. Иначе футболът – това е нещо, което едно време там в 21-во училище ни беше най-близкото и на неговия терен се събирахме. И знаеш ли, всичките ми отношения с момчетата от моя блок всъщност преминаваха през отношенията ми на терена. Кой как играеше, кой как си пасвахме по време на мачовете, кои ни бяха най-големите конкуренти... С някой от тях работим заедно и сме работили заедно, и си ги спомняме тия мигове на терена. Футболът при всички положения от младостта ми беше най… Това ми беше животът! Ние друго нямахме, общо взето. Топката там от шест и десет, дето запържваше жестоко. Сещаш ли се за гуменките?
Абсолютно, за по 5 лева.
– За по 5 лева, да. Мачове до късно, до гол. Да ти кажа, за съжаление, с футбола някъде, може би преди около 20 и няколко години – 25 – се спогледахме и си казах: "Приятелю, или аз ще трябва да продължа, защото тогава се занимавах и с танци. Човек е човек, когато играе...“ И по време на тия квартални мачове, ти казвам, стигахме до такива... Бяхме се разбрали, че по време на мач и 10 минути след него всичко, което сме си казали, не важи, защото човек почва да се пали. Повечето ми съкварталци всичките преминаха през много сериозни травми, през патерици и си казах: "Аз, ако искам да продължа примерно да танцувам или... както казах – тогава все още не се бях докоснал до уиндсърфа, но да карам сноуборд, аз трябва да си кажа "чао“ с футбола. И според мен това ме запази да нямам някакви по-сериозни травми досега, до 50-ата си годишнина. Мисля, че имам едни скъсани връзки, но за спортовете, които практикувам в момента, мога и без тях, защото кракът ми се движи общо само напред, сгъва се коляното и… Малко задълбах в тая страница...
А, няма нищо лошо, много хора са така...
– Да, за съжаление, футболът... значи и досега просто виждам и знам, че ако тръгна на тия години на някакъв квартален мач да вляза и почна, просто ще ме изнесат на пета-шеста минута с някакво по-рядко движение и край. Докато сега основното ми спасение, да ти кажа, е бягане, лицеви опори и си чакам момента за годишната отпуска, която сега предстои, докато си говорим с теб. Колегите ме пускат към края на август, началото на септември – отивам първо на един турски остров, се научих, след това в Гърция, и ходим там, духа вятър. Има една българска диаспора – уиндсърфисти, кайтсърфисти се събираме там. Много магични са водните спортове, да ти кажа! За мен уиндсърфът наистина ми дава усещане за много сериозна свобода, докато практикувам този спорт. Забравяш всичко, близко до медитативно състояние. Интересното там е, че в началото ти не знаеш, почваш да учиш нещо, то е изключително трудно, защото има вятър и вода – две стихии, които много странно се комбинират, особено ако условията са хубави за каране. Вятърът е много силен – около 15–16 метра в секунда за 5-квадратно платно, примерно. И всъщност човек въобще не би излязъл от вкъщи, а той не само че излиза, а отиваш, влизаш във водата и изпитваш невероятни емоции – цялото ти тяло просто ще експлодира от адреналин! И е много магично. И много често там, по тия спотове, където се кара, има много хора, които са зарязали сериозни професии – банкери и така нататък. Аз се занимавам с уиндсърф от около 15 години, може би повече, не знам – филмът "Прогноза“ на Зорница София, ако видим кога е излязъл, горе-долотогава. Като първите 3 години само се учих и не знаех защо го правя. Да, и ти почваш с една екипировка, като се развиваш в този спорт, тя започва да се олекотява, да става все по-такава чувствителна и нервна. Защото в началото си с голяма тежка дъска, докато се научиш на основните стъпки, след това лека-полека това нещо става супер лекичко по тебе – от 200-литрова става 100-литрова дъска, 90-литрова (това е водоизместимост) и влизаш на много силни ветрове. Сега имам един мой приятел – Сашко Авджиев, който ме е набутвал във водата и на 30 метра в секунда! Това беше при щурмови условия. Там още правиш един тегел и ако си жив, нали, излизаш. Но пак – направил си един тегел и е пълна лудница, ти казвам! Почват да се гледат прогнози кога духа. Тук се следи в България като няма дъжд. Сега примерно, както е топло, не знам кога ще излезе точно нашият разговор, но в момента е топло, там надолу по Егейско море започва да духа и всички захвърлят всичко там – всякакви ангажименти, семейства се оставят, хвърля се човек на прогноза, купуват се билети за ферибот, нещо страшно е. Като една хубава зависимост е това!
Усещам те, че нямаш търпение.
– Преди, да ти кажа, като бях по-млад и като нямах отговорности към тотото, общо взето изкарах много дълго време там. Сега отговорности и семейство... но тук можех по два месеца... Просто забравяш времето, спира! Не гледаш новини, няма устройства, няма телевизия, няма нищо – ти си просто абсолютно друг човек.
Звучи райско.
– Звучи райско. И е!
Део, не мога да се сетя някога да не си бил във форма. Колко важно е за теб да намираш време за спорт в ежедневието си и какво би казал на хората, които винаги намират някакво оправдание, за да не отидат до залата или до стадиона?
– За съжаление, имах и едни десетина години, малко по-палави в живота ми. Тогава се бях леко изтървал, но слава Богу, благодарение на генетиката ми и на това, че бях по-млад, успях да премина този период, надявам се, без сериозни щети. Сега в момента спортът... Наскоро попаднах на един цитат или мисъл от доста по-умна личност от мен, което всъщност не е много трудно човек да намери. Той казва: "Свободата се намира от другата страна на дисциплината“. Изградиш ли дисциплина и си подредиш нещата, точно от другата страна вече идва свободата. Спортът ми помага да премина достойно през отговорностите, които имам в живота. Това е в общи линии. Да мога да си изведа ефира на достатъчно над средното професионално ниво. Да мога като се кача в автомобила, като шофирам, когато има някаква критична ситуация, да не си изпускам нервите, нали, в по-голямата част от пътите. Не казвам, че не се е случвало. Но наистина спортът ти помага да запазиш едно хладнокръвие в такива по-критични ситуации. Помага на тялото ти да функционира по друг начин. Пак казвам – не е човек да не се изпуска, но в пъти намаляват моментите, в които човек губи самообладание, сравнено с това, ако не спортува. И мисля, че бягането е най-лесният спорт за практикуване – слагаш едни обувки, отваряш вратата на апартамента, излизаш, правиш една обиколка. Дори да няма парк наблизо... преди живеехме до Южния парк, нали, беше ми супер удобно, но винаги човек може да обиколи, да направи едно кръгче за 35–40 минути, изпотява се, прибира се, къпе се, завършва със студена вода и е готов! А за лицевите опори въобще не коментирам! Там просто лягаш, колко пространство ти трябва? И, да ти кажа, лицевите опори... отношенията ми с тях са от преди 4–5 месеца. Като бях малък, правех много в първи клас – тогава ги правех добре, но след това ги бях занемарил и почнах да се занимавам само с бягане, и долната част на тялото ми се разви. И си казах тука последните 5–6 месеца: "Абе, дай, имаш време, пробвай с лицеви опори“. Почнах с 5, 10, 15, серии по 30, след това сериите се увеличиха по 50. И така, за последните месеци вече... Лицеви опори, колко ти трябва? Два квадрата долу да легнеш! И всъщност човек, ако направи 50 лицеви опори, те стават за колко – в рамките на минута може да ги направи човек. Тоест, и време наистина. Стига да има желание, но много е лесно така. И, да ти кажа, преди какви ли не глупости съм правил и сега, като се обърна назад, си казвам: "Боже, добре, как по-рано не съм се взел в ръце!“, но явно хората си преминаваме през някакви етапи. И сега, като го говоря това, хората сигурно си казват: "Този човек сега какво ме занимава, неговият живот какъв е, моят какъв е, аз имам толкова проблеми, той ще ми обяснява.“ Интересно е това. Хубаво е да говорим, пък според мен всеки да си вземе лично решение. И понякога животът ни притиска и нямаме избор, освен да се вземем в ръце, иначе по-бързо да напускаме този свят.
Део, преди няколко дни излезе най-новото ти парче с Д2. Общо взето, върнахте ни 15–20 години назад към едни малко по-романтични времена!
– Абе, моля ти се!
Ти няколко пъти каза думата "свобода“. Интересно ми е как се спряхте точно на това име – толкова красиво и като че ли все по-недооценявано чувство в наши дни?
– Идеята е на Сашето – басиста. Митака преди може би малко повече от година ми прати демото и вика: "Имаш ли желание?“. Викам: "Митак, ти луд ли си?“. Д2 се събраха отново 2024-та година, май месец, в Зала 1 на НДК имаше концерт за 25 години Д2 и тогава Митака ни събра пак. Та се видяхме, изпитахме някакви невероятни емоции, все едно никога не сме се разделяли, да ти кажа! Поне те, нали, защото аз съм някаква допълнителна добавка към тях. Прати ми демото, мен само това ми трябваше. Почнах да нахвърлям някакви текстове, всичко, записахме ги. След това той подреди според неговата гледна точка това, което съм изпратил. Сашето добави някакви неща. И като стигнахме до името на песента, Сашето вика: "Тя трябва да е "Свобода“ да се казва тази песен“. Така че това е абсолютно негова идея! Просто почнахме да мислим и да си задаваме тия въпроси, които сега ми задаваш. Спомням си как като съм бил по-млад и примерно в училище, като другарката Станева ни е казвала някакви неща за Левски, за борбата за свобода, и човек тогава имам чувството, че не осъзнава. Сега вече е в абсолютно друга посока – с отговорности и със семейство, и вече разбираш много добре какво е свобода.
Точно така!
– Извинявай, че така битово, от Левски до това. Той е в далеч по-голям мащаб… Не знам, в някакви много редки моменти сега изпитвам свобода – като сме щастливи с децата, като караме колелета – за една-две секунди изпитвам свобода; като тичам в гората, също изпитвам тази свобода; като се кача с Д2 на сцената, въпреки всички вълнения и страхове преди да стъпя на сцена с тях – как ще се случат нещата, сега ще са доволни ли хората отпред, че няма ли да се изложим с нещо – като тръгнат нещата, там също изпитвам свобода! На уиндсърфа я изпитвам... Може би тя е някакво такова мимолетно чувство, което тук-там можем да се докоснем до него и то така да ни вдъхновява. Знам ли…
Как се роди идеята за клипа? Той е заснет на автомобилна писта – кой е човекът в екипа с афинитет към автомобилизма?
– Пак идея на Сашето е – на Александър Обретенов. Той я сподели с Митака. Оттам-нататък Митака Кърнев е като доста сериозен двигател на всичко, нали – ние с Дичмана, Дичо, разбира се, сърцето и гласа, но Митака Кърнев е един изключителен двигател! И дълъг период беше на подготовка. След това снимахме на 6 юли. Млади момчета бяха, Митака ги намери – съжалявам, че в момента не мога да си спомня името, но Митака всъщност държеше организацията през цялото време. Много симпатични, вдъхновени такива младежи! Идеята беше Дичо и Митака да се състезават и накрая да завършват на финала заедно, защото, нали, леко намигване към техните отношения и това, че се бяха разделили, и че всъщност на финала всички ще завършим заедно. И така – виждате там тия мощни автомобили, нашите приятели от... то се вижда марката коя е, но те подадоха ръка, Митака има отношение с тях. Тази дама – мадам Андреева, която танцува в клипа – нашата муза! Да ти кажа, значи, преди ми е правило впечатление: като се говори за снимки на клип, винаги или е много топло, или е много студено. Сега този ден беше някакъв вълшебен! Облаци имаше, духаше много приятен вятър и си изкарахме страхотно! Рано бяхме на терен, а пък тия снимки там бяха към 5–6 следобед. Един залез чакахме. Всичко се случи всъщност много бързо.
Какво е общото между музикалната сцена и спорта, освен че и в двете се изисква много остър ум и спокойствие в най-напечените мигове?
– Изисква се и дисциплина, това, което виждам. И те, особено... Знаеш момчетата, ги наблюдавам от бандата, преди не ми е правело впечатление, когато бях по-млад, сега много по-осъзнато го виждам от тяхна страна. Ако аз влизам с тях и спринтирам в рамките на три песни или четири, което са 15 минути, те изкарват един брутален маратон с инструментите в ръка – аз и Дичо като вокали, и Радо. И това всъщност си е един час и половина, понякога два часа на една музикална програма, което си е абсолютен маратон или полумаратон! И трябва човек да спазва, особено вече и с тия навъртяни километри и годинки, които имаме, за да може като стъпи на сцената, да зарадва хората. И те в рамките на това време, което го наблюдават, да си забравят проблемите, доколкото е възможно, и да се почувстват малко над нещата.
Део, лятото е в разгара си. Ако не се лъжа, съвсем скоро започва лятно турне на Д2, в което и ти ще имаш доста дейно участие. Може ли да ни разкриеш подробности за дати и градове?
– Сега, тази, която се сещам първата, е на 15 август в Бургас, Летния театър. Следващата дата е на 9 септември в Пловдив, след това на 10-и в Стара Загора, на 12-и във Варна и на 22 октомври в София. Това са датите през август, септември, октомври. Мисля, че има и още една допълнителна дата в Русе, обаче хората, които ни слушат в момента – поздрави на тях! – спокойно да влязат на страничката на Д2 и да открият къде са датите им! В момента тече сериозна подготовка, репетираме и новата песен се надяваме да я изпеем. Д2 работят върху изцяло нов албум, който нямам търпение да го чуя. И аз много се вълнувам, но да видим сега – това вече с тях да е висшата сила и може и някоя нова песен, освен тази нашата сега, да се представи по време на турнето, ще видим. Те освен това, доколкото знам, тръгват и на европейско турне, което ще бъде в комбинация с това, което се случва в България – там са 13 дати! Т.е. при всички положения хората, които се кефят на бандата, могат да отидат в страничката, да погледнат и да получат пълна информация за това къде могат да се срещнат с тях – и в Европа, и в България.
Део, редица музиканти съм чувал в интервюта да казват, че турнетата са едно от най-уморителните неща. Как се справяш ти с умората и с постоянните репетиции, с подготовките, от място на място?
– Това е малко като с децата. Тук вече, откакто имам две момчета – те хем те изпиват, хем те и зареждат! Хем ти иде да хвърлиш всичко и да кажеш: "Край, приключих!“, хем следващата секунда нещо се случва и изведнъж двигателите ти отново са заредени. Мисля, че с турнетата и с репетициите, особено ако хората са с такива музиканти и изпълнители като Д2, които са топ професионалисти и си вършат с любов работата... Може би към тях е този въпрос, но аз наблюдавам, че те хем може да трупат някаква умора, но веднага… Сашето като стъпи на сцената... Дичо като се появи, като погледна Митака, Васето или Радо… те колкото и да са уморени и да идват отнякъде – в момента, в който се стъпи на сцената, очите им светват! Не знам как става, магия е някаква, но явно е взаимен процес – такъв на отдаване на енергия и на вземане.
Део, и за финал: ако можеше да се върнеш 30 години назад във времето, какъв съвет би дал на младия Деян Славчев?
– Щях да му кажа да не се вълнува толкова, да не се притеснява толкова, общо взето нещата се подредиха! Че наистина няма за какво да се вълнува толкова и да се притеснява за някои неща – по-спокойно! Има си някакъв план, той си се движи. Абе, имам си една философия за живота: старая се през повечето време да съм възпитан и да се държа добре! И някой път дори продуцентът ми е казвал: "Бе, стига бе! Стига си прегръщал толкова и целувал...“, аз понеже втория ми баща Серьожата прегръщаше и целуваше всичко при първа среща! И аз така. И той вика: "Стига сега, моля те…“ Обаче времето минава и тази моя философия донякъде ме доведе... И това нещо явно работи!
Останал си верен.
– Останал съм си верен, да, на моята си гледна точка и съм се старал. Сигурно съм прецаквал някой и съм наранявал през живота си, но мисля, че са на пръстите на едната ми ръка тия хора и не се е случвало целенасочено това нещо. И смятам, че достойно до този момент, въпреки грешки, изпитания, си се движа по пътя и се надявам така и да продължа. И това нещо си работи вече над 50! Явно човек може и да е относително нормален, любезен и възпитан, и пак да му се подредят нещата, и да води някакъв смислен живот, въпреки грешките, които прави.
Изключително красиво като за финал, Део. Много ти благодаря за отделеното време! Пожелавам ти ударно лято, пожелавам ти ударна почивка, да се изкараш топ, топ, топ! И следващия път отново ще си говорим за спорт и за красиви мигове.
– Благодаря, майка! Прегръщам те, благодаря за разговора! Дано съм разказал някакви свързани неща! И на теб хубаво лято ти пожелавам. Дръж фронта!
Благодаря, благодаря!
