През 1205 г. цар Калоян завладява Филипопол (Пловдив). На връщане от Солун българската войска превзема тази най-важна крепост в Тракия, която е в ръцете на местното население. Според изворите, до българската атака се достига, след като местните павликяни и богомили предлагат да предадат града без бой, но ромейските аристократи отказват. Калоян наказва част от съпротивляващите се, а друга част изселва принудително зад Стара планина.

1876 г. - четата на Таньо Стоянов води сражение в района на с. Хайдар (днес Кардам) и Попово.

През 1913 г. българското Главно командване на Действащата армия се премества от Одрин в София за ръководство на евентуални действия срещу Сърбия и Гърция. Битолският пелагонийски митрополит Авксентий уведомява министър-председателя Стоян Данев за извършваните жестокости от страна на сръбските и гръцките военни власти над мирното население в Македония.

През 1918 г. избухва бунт в 27-и Чепински полк.

1929-а - дейци на Западнопокрайнската революционна организация "Въртоп" извършват два бомбени атентата в бързия влак Белград-Цариброд. Трима българи са осъдени на затвор по време на процеса във Враня (6-7 ноември 1929 г.).

2002 г.

Завършва официалното посещение на премиерът Симеон Сакскобургготски в Русия. Там той разговаря с руския президент Владимир Путин и подписва декларация за сътрудничество между двете страни.

1936 г.

Българското правителство приема наредба-закон за запазване материалната и моралната сила на войската, която забранява създаването на политически организации в армията и политическа дейност на офицерите.

1918 г.

Избухва бунт в 27. Чепински полк.

През 1915-1918 г. избухват войнишките бунтове. Въвличането на България във войната през октомври 1915 г. се посреща с недоволство от народните маси. Нежеланието на българските войници да участват във войната проличава още в първите дни след започването на военните действия. Първи се надига 27 пехотен Чепински полк, който се разбунтува на 5 октомври 1915 г. Правителството на д-р В. Радославов декларира, че участието на България във войната ще бъде кратко, но през есента на 1915 г. войната се превръща в окопна. Всичко това предвещава, че краят на войната не е толкова близко и става причина през 1916 г. брожението сред войнишките маси да се засили, като в 11, 21, 25 и 46 пехотен полк прераства във вълнения. В началото на 1917 г. до българските войници достигат известията за станалите събития в Русия - избухването на Февруарската революция и свалянето на император Николай II от трона и Войнишките бунтове вземат по-масов размер. Тогава се образуват и първите войнишки комитети. След излизането на Русия от войната през есента на същата година лозунгът на съветското правителство за незабавен мир активизира още повече антивоенните настроения в българската войска. Така започват да зачестяват отказите на войниците да изпълняват заповедите на своите офицери, както и дезертиранията от фронта. Бунтове избухват в повечето от пехотните полкове.

Най-масов е бунтът на войниците от 27 пехотен Чепински полк, възглавен от запасния подпоручик Б. Николчев. Засилените брожения и бунтове във войската (както и тези в тила) заставят цар Фердинанд I през юни 1918 г. да се раздели с правителството на д-р В. Радославов и да повери управлението на страната на кабинет от демократи и радикали, възглавен от Ал. Малинов. Новия министър-председател обаче издава декларации, че кабинетът му ще следва линията на неговия предшественик до "окончателната" победа над съглашенските войски. Същевременно на фронта войниците търпели лишения по отношение на храна, дрехи и пр. Всичко това става причина за ново разгаряне на бунтове. В разпространяваните нелегални позиви войниците издигат искане за прекратяване на войната до 15 септември 1918 г., като в противен случай заплашват с масово напускане на фронта. Цар Фердинанд I и правителството на Ал. Малинов не предприемат нищо в отговор на техните искания.

1913 г.

Българското Главно командване на Действащата армия се премества от Одрин в София за ръководство на евентуални действия срещу Сърбия и Гърция.

Битолският пелагонийски митрополит Авксентий уведомява министър-председателя Ст. Данев (на снимката) за извършваните жестокости от страна на сръбските и гръцките военни власти над мирното население в Македония.

1876 г.

Четата на Таньо Стоянов води сражение в района на с. Хайдар (днес Кардам) и Попово.

Таньо Стоянов е участник в националнореволюционното движение, войвода. Роден е на 5 април 1846 г. в Сливен. През 1873 г. за революционна дейност е арестуван и заточен в Диарбекир, откъдето успява да избяга и през 1875 г. пристига в Румъния. По време на Априлското въстание 1876 г. организира чета от около 20 души, с която на 16 май се отправя от Олтеница към Тутракан и оттам на юг към Стара планина, за да подпомогне въстаниците от Втори - Сливенски, революционен окръг. Едновременното преминаване на двете емигрантски чети - тази на Таньо Стоянов и тази на Христо Ботев, е предварително съгласувано. Общият замисъл е да се подсили въстанието и в Западна, и в Източна Стара планина и да се разединят силите на турците. Таньо Стоянов слиза на българския бряг на 16 срещу 17 май, а Ботев - по обяд на 17 май.

Пътят на четата на Таньо Стоянов минава през Лудогорието край турски и смесени българо-турски села. Четата скоро е открита и по следите й тръгват потери. На 25 май в района на с. Хайдар (дн. Кардам, Поповско) води тежък бой. Едва се измъква и успява да стигне до гористия хълм Керчан баир край с. Араплар (дн. Априлово, Поповско), където на 26 май води бой през целия ден. На следващия ден, докато четниците почиват след 200-километровия поход и изтощителните битки, са нападнати от многобройна потеря, подсилена от стотина конници редовна войска, и разбити. Таньо Стоянов е убит.

1862 г.

Касиерът на Белградската легия Стефан Ряпов и племенникът на Георги Раковски Киро Стоянов са нападнати и ограбени. Легията остава без необходимите й парични средства.

Българските легии в Белград са военни дружини, образувани от български доброволци - революционни дейци. Те имат за цел да се борят за освобождението на българския народ от османско владичество чрез съгласувани действия със съседните балкански държави. Създадени са две легии. Първата българска легия е сформирана през 1862 г. от Г. С. Раковски с предварителното съгласие на сръбското правителство. Според предварително изготвения план се проектирало в случай на война между Сърбия и Османската империя легията да премине сръбската граница и да навлезе в българските земи, където да вдигне на въстание българското население. За поддържане на непосредствени контакти със сръбското правителство по инициатива на Г. С. Раковски в Белград е създадено т. нар. Привременно българско началство. На неговия апел за създаване на Първата българска легия се отзовават 600 български младежи, по-голямата част от които се намират в емиграция в Румъния. Между тях са В. Левски, Стефан Караджа, В. Друмев, П. Бонев и др. Издръжката на легията е поета изцяло от сръбското правителство. Легистите трябвало да преминат известна военна подготовка, за да могат да участват в бъдещото въстание. Тяхното първо бойно кръщение е сражението между сръбските и турските войски на 15 юни 1862 г. в самия Белград. Вследствие на сбиване между сърби и турци край една чешма в града турската войска, намираща се в крепостта, го бомбардира. В отговор на това сръбската армия обсажда крепостта. В сражението с турските войници се отличили и голям брой от българските легионери, за което са поздравени от сръбското правителство. Скоро обаче отношенията между Сърбия и Османската империя се нормализират и издръжката на българската легия става безпредметна. По искане на сръбските власти на 21 септември 1862 г. тя е разпусната, а нейните участници - прогонени от Белград.

Втората българска легия е образувана през 1867 г., когато отношенията между Сърбия и Османската империя отново се влошават и сръбското правителство започва да се готви за война против нея. Това е използвано от Добродетелната дружина, която сключва договор със сръбското правителство за откриване на българско военно училище в Белград, което да подготви военни ръководители за бъдещото въстание в България. Този път разходите по издръжката на това училище са поети от Русия. Самото обучение на българските доброволци е възложено на сръбски офицери. В новата легия постъпват оцелелите четници от четите на П. Хитов и Филип Тотю, много младежи от България и българската емиграция в Румъния. Очакваната война между двете държави обаче не избухва. През април 1868 г. Втората българска легия е разпусната, а участниците и са прогонени от Сърбия.

1802 г.

Софроний Врачански завършва Втория Видински сборник (439 л.). Сборникът съдържа поучителни слова и разкази, преводи на Езоповите басни и едно слово при ръкополагане на архиерей.

През 1765 г. Софроний Врачански преписва "История славянобългарска", донесена в Котел от Паисий Хилендарски (в бележка към преписа си пише: "Тази история принесе Паисий йеромонах от Света гора Атонска и я преписахме у село Котил"). В средата на 70-те години отива в Света гора (Атон), където престоява шест месеца. През 1781 г. преписва за втори път Паисиевата история.

Софроний Врачански е пръв ученик и последовател на Паисий Хилендарски. Той разпространява българското книжно учение, произнася църковни проповеди на български език. Той преписва на простонароден български език два часослова и дамаскин, съставя два сборника, прави преводи. Бурния си и мъчителен живот описва в своята оригинална творба "Житие и страдания грешнаго Софрония" (написана ок. 1805 г. в Букурещ, днес се намира в Санкт Петербург), дълго време останала в ръкопис. Отпечатана във в. "Дунавски лебед" през 1861г. (бр. 55-61, посмъртно).

1205 г.

Цар Калоян завладява Филипопол (Пловдив). На връщане от Солун българската войска превзема тази най-важна крепост в Тракия, която е в ръцете на местното население. Според изворите, до българската атака се достига, след като местните павликяни и богомили предлагат да предадат града без бой, но ромейските аристократи отказват. Калоян наказва част от съпротивляващите се, а друга част изселва принудително зад Стара планина.

Цар Калоян (Йоаница) е от рода Асеневци, брат на цар Асен I (1187-1196 г.) и на цар Петър II (1196-1197 г.). Той е цар в периода 1197-1207 г., изтъкнат пълководец и дипломат. След победата на въстанието на Петър и Асен (1185-1187 г.), като гарант за миролюбивата политика на България спрямо Византия, Калоян е изпратен като заложник в Цариград, където успява да се запознае с тънкостите на византийската дипломация. Възкачва се на престола след убийството на брат си Петър и предприема незабавни действия за укрепване на централната власт и обуздаване на сепаратистичните стремежи на болярите. Възползвайки се от избухналите по онова време вътрешни борби във Византия, от нея се отделили присъединилите се по-рано български боляри Иванко и Добромир Хриз, както и висшите сановници Мануил Камица (който минал на страната на Добромир Хриз) и Йоан Спиридопаки, управител на Смолянската област. За да се справи с отцепниците, император Алексий III Ангел търси сближение с Калоян и в края на 1201 г. сключва мир с него, по силата на който признава всички териториални придобивки на България, постигнати след 1195 г. През този неколкогодишен период е освободена цяла Северна България, заедно с черноморските градове, а така също и областите около Видин, Белград и Браничево. В началото на 1201 г. в ръцете на българския владетел паднат крепостта Констанция (дн. Кюстенджа) и Варна. След сключването на мира с Византия цар Калоян успява да изтласка и Добромир Хриз от неговите владения. В резултат на това българската държава достига своите териториални граници, които имала преди падането й под византийска власт. Не много след подписването на мирния договор с Византия против България предприема поход унгарският крал Емерих. През 1203 г. той окупира областите около Белград, Браничево и Ниш, в които живеело българско население, и се провъзгласява за "крал на България". Цар Калоян съсредоточава против него своите войски и успява да го прогони от тези области. За да извоюва официално признаване на българската държава, Калоян влиза в преговори с римската курия и през 1204 г. сключва уния с папа Инокентий III. В резултат на това той е провъзгласен за "крал", а архиепископ Василий - главата на българската църква, за "примас". Този акт има чисто формален характер и не позволява на римския папа да разпростре своето влияние над българите, но дава възможност на българския владетел да продължи усилията си за териториално разширение на своята държава. След блестящо разиграна военна операция, на 14 април 1205 г. нанася катастрофално поражение на кръстоносците при Одрин и пленил император Балдуин Фландърски. След тази битка българската държава се утвърждава като първостепенна политическа и военна сила на Балканите. Скоро цар Калоян превзема Пловдив и се насочва на юг към Солунското маркграфство. Освобождава за кратко време редица крепости - Серес, Костур, Битоля, Охрид и др., и стигна до стените на Солун. Убит е от куманския вожд Манастър в резултат на заговор, в който участват и някои български боляри, недоволни от прекомерното засилване на централната власт.

На тази дата са родени:

1964 г.

Роден е български политик Стойчо Кацаров. Той завършва политехническа гимназия Христо Ботев в родния си град Дупница през 1982 г. и медицина в Медицински университет - София. Специализира местно управление и здравен мениджмънт. Председател е на Общинския съвет на Дупница през 1995-1996 г.

Кацаров е народен представител в 38-то и 39-тото Народно събрание от листата на Обединените демократични сили (ОДС). От април 1999 до 2001 г. е заместник-министър на здравеопазването.

През 2004 г. след оттеглянето на група депутати начело с Иван Костов от Съюза на демократичните сили (СДС), е сред основателите на Демократи за силна България (ДСБ) и е избран за член на Националното ръководство на партията.

1963 г.

Роден е българският актьор Николай Урумов. Той е част от трупата на Народния театър "Иван Вазов“. На щат е и в Драматичния театър "София“, Сатиричния театър и Младежкия театър "Николай Бинев“. През театрален сезон 2014/2015 участва в спектакли на Народния театър "Иван Вазов“, Младежкия театър, Театър "Българска армия“, Сатиричния театър, както и в спектакли на Добричкия, Плевенския и Хасковския театър.

1903 г.

Роден е Петко Тихолов – български поет и журналист.

Завършва гимназия в Плевен през 1923 г. и политически науки в Свободния университет в София през 1931 г. Занимава се с журналистика. Редактор е на списание “Чайка" и на “Читалищно слово". Сътрудничи на вестник “Народ", “Дъга", “Дневник", “Кооперативна България". Редактор е във вестник “Отечествен фронт". Един от основателите на Съюза на българските журналисти след 9 септември 1944 г. Член на СБП. Дебютира със стихотворение в списание “Ученическа мисъл" (Русе) през 1920 г. Обнародва интервюта с видни писатели, художници, артисти, общественици.

Автор е на съчиненията “Робство" (1929 г.), “Разговор със 72 бълг. писатели" (1941 г.), “Кръстьо Сарафов" (1946 г.), “Николай Райнов" (1948 г.), “Стефан Македонски" (1956 г.), “Елин Пелин" (1959 г.), “Николай Лилиев" (1962 г.), “Срещи с три поколения" (1973 г.) и други.

1886 г.

Роден е Никола Ракитин – български писател. Завършва славянска филология в Софийски Университет през 1908 г. Работи като учител в Плевен от 1908 до1933 г. Участва в Първата световна война. От 1933 до1934 г. е директор на Военно-историческия музей в Плевен. Несправедливо обвинен в злоупотреба с държавни пари и оклеветен, на 2 май 1934 г. Ракитин се самоубива. За пръв път печата през 1906 г. в списание "Демократически преглед". Поезията му е предимно пейзажна.

Стихосбирката "Размирни години" е протест срещу войната и насилието над човека.

Някои негови съчинения: "Под цъфналите вишни" (1909 г.), "Животът може би е сън" (1911 г.), "Беглец" (1914 г.), "Размирни години" (1919 г.), "Преди да съмне" (1920 г.), "Златните нишки" (1922 г.), "Родното село" (1922 г.), "В тишината на далечния град" (1923 г.), "Васил Левски" (1923 г., съавтор със Ст. Георгиев), "Жената и морето" (1923 г.), "Мургаш" (1923 г.), "На една струна" (1923 г.), "Освободеният Прометей" (1923 г.), "Лес" (1924 г.), "Дарове на Балкана" (1932 г.), "Капят листата" (1933 г.), "Русалска поляна" (разкази, 1938 г.) и други.

На тази дата умират:

1999 г.

В София умира Дамян Петров Дамянов – български поет. През 1961 г. завършва Българска филология в СУ “Климент Охридски". Работи като литературен консултант във вестник "Народна младеж". От 1968 г. е към писателската група при ЦС на българските профсъюзи, редактор в отдел "Поезия" на списание "Пламък".

Първата му публикация е от 1949 г. във вестник "Сливенско дело". През 1997 г. получава наградата "Ив. Вазов" за цялостното си литературно творчество.

Някои от най-известните му съчинения са: "Ако нямаше огън" (1958 г.), "Очакване" (1960 г.), "Лирика" (1962 г.), "Стени" (1964 г.), "Живей така, че … Есета, силуети, импресии" (1969 г.), "Тетрадка по всичко" (1980 г.), "Отворен кръг" (1983 г.), "Таванът" (1983 г.), "Любовна лирика" (1990 г.; 2. изд. 1992 г.), "Още съм жив" (1993 г.). Автор е на пиеси, есета, пътни бележки и други.

1922 г.

Умира българският учител, революционер и държавник, виден деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация Павел Христов.

През Балканските войни Павел Христов е доброволец в Македоно-одринското опълчение.

През Междусъюзническата война е в Сборната партизанска рота. През септември 1913 година Христов е един от основните организатори и ръководители на българо-албанското Охридско-дебърско въстание. На 12 септември 1913 г. неговата чета заедно с четата на Петър Чаулев влизат тържествено в освободения Охрид. Павел Христов влиза в ръководното тяло на временното българско управление. След погрома на въстанието Христов се оттегля в Албания, където се свързва с албанските революционери за ново сътрудничество.

След войната Христов е в редиците на левицата и влиза във Временното представителството на обединената бивша ВМОРО.

1921 г.

Умира Никола Янев – български поет и журналист.

Завършва гимназия в Солун през 1906 г. Следва Българска филология в Софийски Университет. Работи като редактор в Дирекция по печата към Министерството на външните работи, секретар в консулството в Женева (1917-1920 г.). Печата за пръв път през 1909 г. във вестник “Балканска трибуна". Участва в редактирането на списание “Звено" (1914 г.). Стихосбирката му “Любов" излиза през 1930 г.



За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse";

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.;