Проф. Михаил Неделчев, председател на Сдружението на български писатели и почетен професор на Нов български университет, в интервю за обзора на деня на Радио "Фокус" "Това е България".     

Тази година Михаил Неделчев стана на 80 – невероятно, но факт, като казва клишето. По този повод има и премиера – "Персоналистът: Михаил Неделчев“. Това е заглавието на книгата, събрала изследвания на литературния историк. Дали времето, в което живеем, е съизмеримо с друг период от нашата история? Разходка из селенията на българската култура ще направим с проф. Михаил Неделчев – председател на Сдружението на български писатели, почетен професор на Нов български университет. Проф. Неделчев, тази година е щастлива за вас явно, не можете да се оплачете. Бяхте удостоен със званието "Почетен гражданин на София“, с наградата "Златен век“ с огърлие на Министерството на културата, с Голямата награда на Портал "Култура“. Признанието удовлетворява ли ви?

Да, удовлетворява ме напълно. Аз няма да крия, че обичам наградите, защото наградите всъщност са награди за цялата литературоведска общност по някакъв начин, аз така ги схващам. И разбира се, най-голямата награда за мен е точно този том, който вие споменахте, който излезе точно преди три дни – "Персоналистът: Михаил Неделчев“. Това е том с 450 страници, който съдържа текстовете на моите колеги, които са написани още от… някои от тях са написани още в далечната 1988 г., докато другите са съвсем нови. Това са текстове, които се публикувани в различни периодични издания и т.н. Изключително съм благодарен на проф. Пламен Дойнов – ректора на Нов български университет, за съставянето на тази книга, за издирването на текстовете, за начина, по който той ги подреди, а разбира се и за неговите лични текстове, които също са сред най-значителните в тази книга.

Кои сред поместените статии за вашата личност ви правят най-голямо впечатлени, кои бихте вие откроили, кои ви топлят душата?

Аз не искам да фаворизирам един или друг текст. Всички текстове са важни за мен, дори и тези съвсем малки текстове – примерно на Георги Чапкънов или съвсем късички на мои близки приятели, като Пламен Джуров и т.н. Но разбира се, много важни за мен са тези текстове, които са цялостни интерпретации на насоки в моите занимания, да кажем на проф. Иван Станков, който се занимава с моята втора книга "Социални стилове, критически сюжети“, излязла именно през 1988 г. Той я разглежда като манифест за бъдещи изследвания и аз наистина така я мисля също тази книга – изключително умен текст. Както разбира се и текстът на великотърновския професор Димитър Михайлов, който е посветен на моите теми за Яворов, и въобще в начина, по който аз мисля Яворов. И още много други текстове. Споменах вече самите текстове на професор Пламен Дойнов. Текстовете на още много, много, много други колеги. Текстовете са някъде около стотина, ако не и повече.

Вие сте литературен историк. Дали времето, в което живеем, е съизмеримо с друг период от нашата история?

О, времето е драматично. Самият факт, че в момента се води война съвсем близо до нас, мен лично изключително ме вълнува тази война, изключително с голямо съпричастие се отнасям към братския украински народ. Той е братският всъщност – трябва да го кажем съвсем ясно, защото и през 1878 г. именно голямата част от хората, които идват тук, в България, и ни освобождават, са украинци, не са руснаци, те са украинци. Естествено, това се укрива дълго време. Както и разбира се през 1944 г. – идва Трети украински фронт в България. Т.е. за да не задълбаваме в тази историческа проблематика, в момента аз изпитвам усещането за застрашена Европа. Ние сега в момента работим с една голяма група колеги, работим над един проект – "Усещане за застрашена Европа – 1939 г.“, начина, по който са се разгърнали тези трагически сюжети на Втората световна война, като започнем с аншлуса между Германия и Австрия и редица други сюжети, включително прогонването на големите интелектуалци – слава Богу, че част от тях се спасяват наистина – от Виена. И още много, много, много други сюжети. Та, мен лично ме вълнува това, че ние през 2022 г. преживяхме общо взето същото усещане за застрашена Европа, застрашена от една безумна агресия на един безумен диктатор и, разбира се, най-драматичното за мен е това, че част от българското население – няма да казвам народ, от българското население всъщност някак си не знае за каква война, за каква агресия става въпрос и поддържа Путин, поддържа путинофилията, поддържа включително и тези абсолютно лишени от църковна свяст призиви на т.нар. Руска православна църква. Тя се компрометира изцяло напоследък, най-вече с този патриарх и с нейния висш клир.

Проф. Неделчев, ще ползвам случая да ви разкажа една история с Томас Ман. Когато той успява да се спаси от нацизма и пристига в Америка, колегите в Ню Йорк го питат, как е усетил, че идва фашизмът. Големият писател отговаря: "Заглавията на вестниците започнаха да си приличат“. Какво започна да си прилича днес?

О, слава Богу, че не сме достигнали до тази фаза, когато в България заглавията започват да си приличат. Но разбира се, прилича си точно това поляризиране на българското общество. Ето това е усещането за тази заплаха, защото аз усещам как в българското общество дремят мрачни сили. Нямам предвид наивното путинофилство и наивната русофилия на част от нашите сънародници, на по-обикновените хора. Имам предвид перфидното, префинено преклонение на путинофилите, което се изповядва и от интелектуалци, и от най-различни хора, които са включително уж въцърковени, а всъщност са облъчени точно от руската православна църква.

Била ли е България друг път толкова полярно разделена?

О, България е била няколко пъти полярно разделена, но сега действиетлно това разделение е доста драматично, доста конфликтно наистина. Това са две различни Българии. Аз се надявам, че с хода на войната и надявам се с победния ход на войната за нашите братя украинци ще се обърне, в някаква степен ще се обърне това настроение, защото сега тази подкрепа, която се оказва, тази морална подкрепа, разбира се, не друга, която се оказва, е действително нещо, което разрушава самата тъкан на българската национална общност, разрушава нашия облик на истински член на НАТО, след Европейския съюз и т.н. Т.е. това са хора, които не са приели, те все още една голяма част от българите, разбира се не преобладаваща, все още някак си мислят, че НАТО е някаква игра, някаква такава игра, която кой знае защо елитът играе. И разбира се, че също така Съветският съюз не се е разпаднал. А бе, няма го Светският съюз, разпаднал се е много отдавна Съветският съюз. И разбира се, Русия днес е съвсем друга. Русия е една увълчена, една жестока страна. Естествено, тук веднага трябва да мислим и за нашите братя в Русия, които са несъгласни с този режим, за начина, по който са тормозени тези хора – по затвори.

Лагери.

По лагери, разбира се. Трябва да мислим за всички тези хора, също така със съпричастие.

Каква е мисията на твореца днес? В българската история той винаги е бил духовният водач на нацията.

Една от най-важните задачи днес на твореца, на истинския творец е точно да отстоява евроатлантическата същност, евроатлантическата ориентация на България, но да я отстоява разбира се с художествени текстове, не само с лозунги, а действително с текстове, които носят послание, носят значимо послание. Аз мога да се възхищавам на няколко украински писатели – на Серхий Жадан, на Юрий Андрухович. Това са истински представители на своя народ, на украинския народ. Техните книги са невероятно силни, мощни книги и разбира се, възхищавам се и на лидерите, които там някак си неусетно възникнаха. Включително разбира се на президента Володимир Зеленски. Той се утвърди като истински лидер не само на Украйна, а бих казал на свободния свят. 

Проф. Неделчев, какво е посланието на вашите текстове?

Посланието на моите текстове е разнопосочно, няма единно послание. Но естествено посланието на моите текстове, основното може би е това, че българската литературна култура и въобще българската литература излъчват много висока духовност. Аз лично съм се занимавал десетилетия с творчеството на трагическия поет на България Пейо Крачолов Яворов и изпитвам абсолютно преклонение пред неговото дело, пред неговата личност, пред неговите текстове, но разбира се, Пенчо Славейков, естествено напоследък се занимавам доста и с Теодор Траянов, за когото преди някак си бях писал, ако не критично, то оставяйки го в сянката на Яворов. Сега и особено покрай този проект, за който споменах, някак си вникнах в по-голяма степен в творчеството на Теодор Траянов. Т.е. десетки, десетки са тези големи български писатели и интелектуалци, които са прозападно настроени, които са примерно по времената, в навечерието на Втората световна война и по време на самата Втора световна война. Техният антифашизъм не е този войнстващ кървав антифашизъм, сталиновия антифашизъм. Това е антифашизъм, който е съвсем различен, който е прозападен, който е… няма да кажа англофилски или пък франкофилски. Той е антифашизмът на западната цивилизация, която се опитва да се съхрани от кафявата чума.

И за което ние трябва да бъдем горди, че това са наши сънародници.

Да, абсолютно. Такива писатели като Атанас Белчев, като Константин Константинов, като Константин Петканов, Магда и Константин Петканова, като Асен Разцветников – това са големи писатели, които отстояват именно българската кауза в един демократичен дух.

Много ви благодаря за това, че приехте да бъдете наш гост. Благодаря ви за времето, което ни отделихте.

Аз ви благодаря за вниманието към моята личност в последните дни на моята юбилейна година.

Щастлива, още по-щастлива, успешна и спорна 2023 г., проф. Неделчев.

Цоня Събчева