Проф. Ана Кочева от Института за български език към БАН, в интервю за обзора на деня на Радио "Фокус" "Това е България".   

Доживяхме да ни кажат, че българите не са българи, а сърби. Ето как: според Милорад Вукашинович, заместник-председател на Съвета за регулиране на електронните медии – РЕМ, аналог на българския СЕМ, няма никакво съмнение, че е съществувал някакъв праисторически народ, който се наричал сръбски, и от него са произлезли славяните, включително и българите. Те хапват шопска салата, твърди г-н Вукашинович, а не знаят, че тя е сръбска. В същото интервю той изтъква, че е привърженик на създаването на нови балкански съюзи под покровителството на Русия. Вукашинович поставя като първостепенен въпроса за излаз на Сърбия на море и стигането й до пристанището в Скадар в Албания. Според него, в рамките на последните 50 години от Сърбия са създадени пет нации: хърватите, бошняците, черногорците, македонците и жителите на Войводина, които според него все още на са се били определили, като какви са. С такива твърдения Вукашинович призовава за промяна на границите на Сърбия, като тръгва, забележете, от езика. И няма как да не предизвиква тревога. Проблемите с Македония също тръгнаха от езика, закотвиха се в историята и завършиха с искане за македонско малцинство в България. Колко му е от Сърбия с искрата на национализма да предизвикат поредния конфликт на Балканите? И защо от езика започват претенциите между държавите в региона? Наш гост е проф. Ана Кочева – специалист по диалектология и лингвистична география от Института за български език към БАН. Проф. Кочева, защо дори езиково не можем да бъдем сърби?

Знаете ли, аз слушах вашето въведение – това е по-скоро поредното артикулиране на една подобна теза за това, че вече и ние, българите сме "праве сърбе“, както обичат да наричат своите съседи в Белград. Това впрочем не е нещо ново. Аз веднага, докато ви слушах, се върнах назад към далечната 1844 година. Към тази година, защото тогава се появява онова прословуто начертание на Илия Гарашанин, който приобщава всъщност всички наречени от него "сръбски народи“. И това са хървати, словенци, босненци, черногорци, естествено българите от Вардарската Македония. Като гледам сега толкова време след Гарашанин се е развила тази идея, защото не само българите от Вардарска Македония, които тогава са били наречени "южни сърби“, но днес и всички ние очевидно ставаме южни сърби, т.е. тази гарашанинска теория е придобила своя развой в ново време. И какво се получава? Тук в кръга на шегата, разбира се, отново ние и македонците се оказваме едни и същи, е сърби този път, но във всеки случай едни и същи. Но това е на практика сръбската национална доктрина, която трябва да отчетем, разбира се тук в полза на Сърбия, че тя национална доктрина има отдавна за разлика от липсващата българска национална доктрина, чийто елемент, разбира се, трябва да бъде и езика. Сърбите са си дали ясна сметка на това още тогава, когато са създавали националната си доктрина. Та, тази национална доктрина на Сърбия е как тя ще се превърне или как трябва да се превърне, това е още след разпада на Австро-Унгарската и на Отоманска империя, в крепост на южното славянство. И точно поради тази причина и ние сме "праве сърбе“, които говорят сръбски език. И както вие цитирахте, всъщност сръбския език е един праславянски първообраз на всички останали славянски езици. И тук пак донякъде в кръга на шегата, но колкото на шега, толкова и наистина ще попитам: а къде е руския език, защото те имаха претенции да са майки и бащи на славянското? Тук независимо от съюзите, които очевидно се очертават, те и съществуват естествено, по езиковите въпроси няма голямо единство, защото всеки иска да е прародител. Това го казвам отчасти на шега, но то до голяма степен е и факт.

Домогванията на Сърбия към България имат богато историческо минало. И тук с чувство за хумор, но и без, можем да отбележим, че още през 1330 година сръбският крал Стефан Душан се титулува цар на "сърби и българи“. Защо българи? Само защото майка му и съпругата му са от българските царски родове.

Да, разбира се, и поради земите, които тогава е владеел Душан и Душановото кралство. Но тези попълзновения по отношение на езика специално, тъй като казах, че не са от вчера и от днес, са обаче една много последователно проведена езикова политика. И в това отношение нашите съседи са много по-устойчиви, много по-последователни от нас – нещо, от което ние би трябвало да се поучим. Разбира се, не с цената на подменяне на историческите факти и на невярно тълкуване на лингвистичните факти. Но във всеки случай тази тиха дипломация, която като че ли водим и ние напоследък, аз я наричам така, просто защото не съм чула за дипломация въобще, може би е тъкмо това отсъствие на всякаква дипломация.  Не знам дали в подобни случаи трябва някоя от нашите институции да реагира, според мен, по-скоро да, още повече, че напоследък в Сърбия се разработват едни езикови проекти, които са колкото езикови, толкова и политически, свързани с особения статут, който те дават на шопските и турлашките говори. Нищо чудно да чуем за шопски и турлашки език, отделни гласове в това отношение има. Тук всъщност под шопски турлашки диалекти, които са нито сръбски, нито български според сръбската лингвистика, а напоследък са повече сръбски, се включват редица български говори в Годечко и към Видин нагоре Берковско, Монтанско. Всичко това националната сръбска диалектология интерпретира като турлашки, т.е. разбирайте сръбски говори. Така че на всички тези проекти, които разглеждат и наличието на шопски народ, шопски нация, също така ни отвеждат към тези последователни опити на Сърбия посредством езика, посредством езикознанието да налага и своята експанзионистична и доста шовинистична политика тук, на Балканите, нещо, което пак повтарям, не е ново.

От интервюто на Вукашинович откроих два притеснителни акцента: за създаването на нови балкански съюзи под покровителството на Русия и за излаза на Сърбия на море като първостепенен въпрос. Какви геополитически претенции прозират зад подобни съвсем ясни намерения?

Излазът на море, който Сърбия загуби, и сега се е насочила в малко по-различна посока – насочила се е всъщност към Албания, защото доколкото разбирам Вукашинович интерпретира излаза до море да стигане до пристанището в Скадар. Притеснителни са всички тези попълзновения. Аз, разбира се, не допускам, че това ще се артикулира като официална сръбска политика, по-скоро като тестване на общественото мнение. Но то няма и кой знае каква нужда от тестване, защото в това отношение в Сърбия има абсолютна консолидация на мнението, че те са загубили след разпада на Югославия техни територии, техни народи, и сега по някакъв начин трябва да бъдат компенсирани за това, или сами трябва да си отвоюват тези компенсации. И всичко това, разбира се, звучи като подрънкване на оръжия, което вече е притеснително. А пък идеята за нови балкански съюзи под егидата на Русия също така не е нова, и тук ми се струва, че има балкански страни, които определено гравитират към подобно пространство, в това число и нашата югозападна съседка Република Северна Македония, чийто политически елит гледа с едното око към Белград, с другото сигурно гледа към Москва – това са едни неразривно свързани оси. И тази заявка за европейска интеграция, за съжаление, аз никога не съм разчитала като абсолютно чистосърдечна. Затова бихме могли наистина да се притесняваме от всичко, което се артикулира в тази посока, защото знаем, че има ли в първо действие пушка, тя на финала гръмва.

Защо от езика започват претенциите между държавите в региона?

Ами точно поради тази причина – защото той е елемент от националната идентичност, от националните доктрини на съседни нам държави, и предполагам, че тъй като все пак винаги езиковите територии са по-големи отколкото политическите, това е съвсем естествено, защото в резултат на различни войни всяка държава е губила и територии, и население, но териториите се включват в рамките на съседна, а пък езикът продължава да е същият. Аз тук визирам българската езикова територия, която е многократно по-голяма отколкото политическата, което никога ние не сме интерпретирали като някакъв повод с късна дата да си връщаме някакви територии. В това отношение мисля, че е изключително цивилизовано, ние изповядваме европейските ценности за ненарушимите граници, ненакърнимите граници. Но очевидно това на запад от нас не е точно така, и то също така поставя известни въпросителни пред европейското бъдеще и европейските преговори на Сърбия, защото с подобен род заявки надали може да се върви към Европа.

Проф. Кочева, прави ли се национална политика без да се включи значимостта на езика?

Аз лично не мога да си представя подобен тип национална политика. И това го подсказват всички национални политики на нашите съседи и в миналото, и мисля че и днес. Защото вие знаете, че националните доктрини и на Гърция са били свързани с възстановяването на Византия на Балканите, на Сърбия както казах с превръщането й в крепост на южното славянство. Всички те са свързани и с езиковите политики. Като че ли ние не си даваме съвсем ясна сметка, колко важна е езиковата ни политика и колко важни са всички тези проучвания, които Институтът за български език например извършва по цялата българска езикова територия. Но те си остават в рамките на института, за съжаление, в рамките на науката, а според мен, би трябвало да излязат извън тези рамки, защото както посочихме и се съгласихме с вас, няма национална политика без езикова политика.

Какво следва да се направи? Какво трябва да адресираме към политиците?

Ние мисля, че достатъчно казахме. Аз все пак предполагам, че нашите полици или поне Външно министерство по-скоро, за политиците наистина смея да се съмнявам, разчитат достатъчно адекватно всички тези сигнали, и най-вероятно имат механизмите да реагират на тях. Преди малко казах, че най-ефективна е тихата дипломация – дано да имаме такава тиха дипломация. Защото наистина аз понякога се колебая, дали изобщо съществува такава, дори по отношение на терминологията понякога виждам грешки, които се правят, включително и от политици, за тези български диалекти, които те определят неправилно и в посока на едни стари езиковедски разбирания, които отдавна са надраснати като преходни говори, преходни между български и сръбски. Те са всъщност погранични български говори, носещи всички общи особености на останалата езикова територия. Така че може би трябва повечко да се вслушват в езика на науката нашите политици и повече да се интересуват от тези въпроси. Защото ако с вас, разбира се, тук говоря съвсем имагинерно, направим едно допитване в Народното събрание по тези въпроси, може да се окаже, че едно 50% от депутатите не са много наясно как стоят те.

Вие сте много дипломатична – давате твърде висок процент.

Възможно е, но така ми се иска и така би било редно. Така или иначе тук става дума за въпроси, които ние се опитваме да отбутаме, и по този начин сами да си затворим очите като че ли те не съществуват, а те са много сериозни, както вие посочихте, и затова надявам се нашият глас да не остане в пустиня.

Проф. Кочева, тези дни се завърнахте от Полша, където преподавахте в Ягелонския университет. Как изглежда съпоставката между двете държави?

Поставяте ми труден въпрос, защото аз винаги съм се опитвала да откроя позитивите на нашата държава. Тук ми е малко по-трудно да го направя, защото аз лично след тези месеци престой в Краков и въобще в Полша изпитах известна горчивина, която се дължи на факта, че ние тръгнахме относително от една и съща стартова линия, но в момента диспропорциите са толкова големи, че ми се струва, обичайно казваме как ще стигнем тези или онези, че дори и поляците трудно ще настигнем, всъщност почти невъзможно е да го направим. Да, разбира се, полският пазар е огромен и всичко това има своето значение, но и полското общество е като че ли по-консолидирано и следва своите стратегически национални цели. И полската наука се развива по по-здравословен начин, ако щете  полските студенти ми направиха изключително добро впечатление. Не мога да ги сравня с българските, защото отдавна не съм влизала в наша аудитория да преподавам, но бяха много мотивирани и много сериозно учиха филологиите, защото аз преподавах на филолози, много нефеминизирани се оказаха тези специалности, също така драстична разлика със ситуацията у нас. Така че това е много, много различна и много прилична държава, от която ние можем да взимаме много примери.

Дали има политически турбуленции подобни на нашите за поляците?

Имат, разбира се, политически турбуленции, но не са изпаднали в нашата ситуация на невъзможност за формиране на правителства и циклични избори. Струва ми се, че особено в тези драматични времена, в които живеем, поляците са възприели украинската кауза като своя, впрочем изключително много полската държава инвестира в поддържането на много добър стандарт на живот на украинските бежанци там, а там са милиони, не ни дава повод да сравним политическата обстановка тук и там.

Много ви благодаря, че приехте да бъдете наш гост.

Благодаря ви и аз. И надявам се това със сръбския език да се окаже буря в чаша вода, защото в противен случай ще имаме нови големи проблеми тук, на Балканите.

Цоня Събчева