Мира Радева, социолог, в интервю за обзора на деня на Радио "Фокус“ "Това е България“

Началото на парламентарния сезон след ваканцията изведе на преден план прелюбопитен феномен: традиционните декларации на партиите бяха посветени на третия мандат. С изключение на "Възраждане“, за него говориха всички останали – от ГЕРБ до "Български възход“. Говореха като за последен шанс да се преодолее политическата криза. Говореха, но и друг път се е случвало разминаването между пожеланията от парламентарната трибуна с последващите партийни сметки. Ще се сбъднат ли сега заклинанията на политиците за правителство с третия мандат? Анализът е на социолога Мира Радева.

Не ми се иска да започваме новата 2023 г. с негативни прогнози, но за съжаление сценариите са по-скоро песимистични и според мен заклинанията, това, което казвате – вричането едва ли не в третия мандат е по-скоро, за да може всяка от партиите да си създаде алиби от типа "Виждате ли – ние не бяхме против, обаче другите бяха“. Причината е, че всички допитвания до общественото мнение показват много категорично, че хората искат да има стабилност, да има управление. За съжаление разпределението на политическите сили, това, което се случи, въобще опитът от последните години показва, че съгласието е последното, с което разполагаме в този парламент. Като че ли им е много по-лесно да се разделят, понякога дори за нас, обикновените наблюдатели по неясни за нас причини, по-лесно им е да се разделят, отколкото да се обединяват. Даже понякога е трудно да се открият тези разделителни линии, защото както виждаме, доста партии се кълнат в евроатлантическата ориентация, в принадлежността към Западния свят, но когато стигнат до това реално да си сътрудничат, всичко се взривява отвътре.

Кой взривява?

Според мен личните сметки и интереси. Моето убеждение е, че става дума за това, че не могат да се разберат, как в крайна сметка ще се дели баницата. Мисля, че всеки очаква да надделее над другия с претенцията си за повече участие във властта, разбирай за повече от същото, което имахме до момента. Но не могат някак си да намерят съгласие. Очакват, че следващите избори ще дадат по-голям превес на някого и заради това очакване само имитират движение към някакво съгласие, а реално нямат абсолютно никакви такива намерения. За мен шансовете на третия мандат са почти нищожни. Дай Боже да не съм права, но като гледам, и другите наблюдатели не са особени оптимисти. И аз, дори когато си говорихме в предходния разговор, аз ви казах – имам чувството, че това е някаква окопна война, всеки се е заровил в неговата дупчица, казва "Аз от тук не мърдам, нищо няма да правя, защото всяко действие ще ме изложи на някакъв риск пред избирателите ми“ и като че ли не желаят да рискуват. Обаче всъщност седенето в окопите е най-големият риск, защото колкото повече седим в окопите и нищо не правим, толкова повече се трупат проблемите, толкова повече се трупа недоверието на избирателите, отвращението бих казала на избирателите. Според мен тук се допуска една основна грешка, че избори се печелят от твърди електорати. И въобще се чудя, тия хора кой ги съветва? Избори се печелят не от твърди електорати. Т.е. идеята, че колкото по-малко са избирателите, токова по-голям е шансът да получим превес, това е абсолютно фалшива, глупава стратегия. Всъщност изборите винаги се печелят от партията, която в най-голяма степен успява да спечели доверието на т.нар. плаващ, мобилен електорат, т.е. онези избиратели, които действат моментно, ситуативно и които в настоящата ситуация, бих казала в последните поне година и половина са направо в опозиция на целия политически елит. Т.е. ако има избори през пролетта, каквито са очакванията в най-голяма степен, най-голям шанс да излезе начело е онзи лидер и онази партия, които успеят да вдъхнат на избирателите сигурност, че могат да създадат стабилно управление, защото това, което се търси вече, е стабилното управление, усещането за сигурност, та дори и с цената на преглъщане за съжаление на корупционни модели, с които толкова сме свикнали, че както каза един анализатор – Николай Михайлов, народът вече ги възприема като "Човещинка е, какво да правим? Това е положението“. И така онова знаме, което мотивираше и протестите преди две години, всичко, което се случваше, вече почва да изглежда избледняло, отишло в миналото и сме изправени пред абсолютна неуправляемост на политическата ситуация. За мен най-драматичното е липсата на харизматично лидерство, защото каквото и да си говорим, гласуването, даването на глас винаги е въпрос на доверие, а доверието е емоционална категория. Тя не се описва с никаква рационалност. Точно така, както се влюбваме, харесваме си някого за приятел просто защото го харесваме, просто защото изпитваме доверие към него – точно така и гласуваме. Търсенето на каквато и да било рационалност е просто неразбиране на човешката психика. И в този смисъл трудно ми е да кажа, но наистина онази партия, която излъчва най-сериозно чувство на стабилност, е като че ли с най-големи шансове на предстоящите избори.

Вие коя от партиите виждате, че излъчва такова чувство за стабилност?

Аз не мога да кажа, аз нищо не виждам, защото за съжаление вече не съм толкова активна на терена на проучванията на общественото мнение, но другите изследователи твърдят, че ГЕРБ увеличава подкрепата си. Моето усещане специално за "Продължаваме промяната“ е, че те за съжаление като че ли не вдъхват достатъчно доверие, най-малко на средната и по-висока възрастова група избиратели, защото не успяха да създадат именно стабилно управление. Те имаха шанса в тази четворна коалиция, но се провалиха. Сега, разбира се, те искат да прехвалят провала върху другите – върху "Има такъв народ“, върху ГЕРБ, такива са обвиненията, които обаче не решават въпроса. Това, че ще обвиниш някого, не означава, че хората ще изпитват към тебе спонтанна любов и доверие, че следващия път ще ти се получи по-добре. Като цяло ми се струва, че отново казвам, харизматичният лидер, увличащият лидер, човекът или групата хора, които ни внушават усещане за стабилност и умение за управление, като че ли отсъстват и най-вероятно отново на следващите избори първа политическа сила ще бъдат ГЕРБ. Не е ясно обаче, дали това ще бъде основата за стабилно управление, защото в крайна сметка всичко зависи от това, колко хора ще гласуват, как ще гласуват. Допуснаха, аз смятам, допуснаха онези политически сили, които бяха Отечествения фронт, както аз ги наричам, анти-ГЕРБ, те не можаха да изградят единен образ, не можаха да изградят единна концепция.

А защо се провалиха?

Според мен заради начина, по който разбират политическия процес, защото те, освен сплотяващата  анти-ГЕРБ идеология, нямаше нищо друго, което да ги свързва. Погледнете – те са в непрекъсната вътрешна конкуренция. Най-елементарното – ако те наистина искаха да бъдат едно цяло с "Демократична България“, "Продължаваме промяната“, те трябваше да се явят заедно на изборите, което неизбежно щеше да им донесе кумулативен резултат. Това винаги се случва. Всички социолози го знаем. Когато ти тръгваш, обединиш така да се каже избирателите, ти прилепваш ето от тази периферия, за която говорих, прилепват се нови и нови избиратели и това ти дава така наречения "кумулативен ефект“ – ние го наричаме "на снежната топка“. Те не го направиха. От друга страна между "Продължаваме промяната“, "Демократична България“ и БСП пък стои много сериозна разделителна линия в отношението към Русия. И тези разделителни линии особено станаха ясни, изпъкнаха на фона на войната в Украйна, която за съжаление не само не върви към приключване, ами и обратно, даже и много се коментира, че новогодишното обръщение на Путин носи още по-неприятен тон на заплаха за продължаваща война и продължаващ военен конфликт. Така че ето там – друга разделителна линия. Колкото до разделенията с "Има такъв народ“ – аз имам чувството, че всъщност цялото това правителство на четворната коалиция беше малко съшито с бели конци. На всеки уж му трябваше да управлява някакво министерство, да разполага с него, но после се оказа, че не е точно така и те започнаха пак да се карат за някакви порции. Да не говорим за това, че специално за мен "Продължаваме промяната“, те не ми стоят като политически проект. Те ми стоят като бизнес проект – дайте тук сега да видим да оправим някакви неща. Те имат и такъв имидж тези хора в общественото мнение. Младите хора са по-склонни като че ли да ги възприемат, защото ги усещат по-близо.

Защо ги харесват? Само защото ги усещат по-близо или?

Ами има си генерационни напрежения в българското общество, няма какво да се лъжем. И те са естествени. Затова в развитите демокрации се опитва всеки един преход, всяка една смяна на генерации да става по-плавно, с подготовка на кадри, с по-бърза ротация дори ако щете, докато при нас все още ние сме много пристрастени към монополните структури – да имаме цялата власт, да имаме всичко, да вземем всички. И се натрупват такъв тип генерационни напрежения. Проблемът обаче на младите хора не само в политиката, но и в България и в целия развит свят, е, че генерационните съотношения не са в полза на младите. Защото знаете, че имаме много висока средна възраст на хората, а пък по-възрастните хора са по-консервативни, предпочитат да им е подсигурен живота, предпочитат усещане за стабилност, не са склонни да правят резки преходи. Има и една друга особеност – вече като социолог мога да го кажа: ГЕРБ именно защото са партия на средната и по-висока възраст поколение, те имат и по-твърда подкрепа, защото 12 години са били в управлението. И виждате как техните твърди избиратели, те там си стоят, те не мърдат. Само могат да привличат малко, да намаляват малко, но те си стоят. Нещо подобно има и при "Демократична България“. Градската десница, тя също е много консервативна и вкопчена в представите си. Това си тръгна още от времето на Иван Костов. А "Продължаваме промяната“, те са много зависими от един флуиден електорат, от едни хора, които днес мислят едно, утре си променят позициите, склонни са бързо да вземат решение, ако нещо ги разочарова. И най-вече според мен тези хора често се чувстват объркани и вземат решения в последния момент. В този смисъл от целия този процес ми се струва, че повече губят "Продължаваме промяната“, отколкото ГЕРБ. Така ми се струва, пък ще видим.

А защо все изпускаме напоследък "Движението за права и свободи“?

Ами защото самите те много ясно се изказаха в полза на едно по-устойчиво, по-умерено управление и някак си естествено ги пришиваме към ГЕРБ. Ясно е, че те не харесват "Продължаваме промяната“, а и "Продължаваме промяната“ също не им отговарят с много симпатия. Така че съвсем естествено… Те и не вземат политическата инициатива. Никой не очаква например на ДПС да бъде връчен мандат. Очаква се или на БСП, или на "Демократична България“, което заяви и Бойко Борисов, което може и да е клин – тук имам съмнение, но все едно, или евентуално на "Български възход“. Обаче аз от опит знам, че когато много, много се спряга едно нещо, както в случая с "Български възход“, то обикновено не се случва.

При БСП ли ще отиде третият мандат?

Ами понеже имаме такъв опит – опирам се на това, което се е случвало преди. Ако обаче отиде при БСП, откровено казано, не знам какво ще се случи.

Всички заклинания ще отидат на кино – можем да го прогнозираме съвсем спокойно, без да обиждаме политическата сила.

Така ми се струва, защото в крайна сметка те отказаха на ГЕРБ да ги подкрепят при първия мандат, и то по много категоричен начин. А това някак си се помни. То се помни в политиката. Много обида, много лична неприязън, много лично стана всичко. Всички са скарани с всички и затова и не може да се постигне управление. В крайна сметка управлението е умение за търсене на възможности, умение за търсене на компромиси, докато тук виждам едни хора, вкопчени в себе си. Българите имаме един израз – гледат само в пъпа си, и като че ли всичко приключва дотам, което е много жалко, много жалко. Много жалко, че за толкова години – вече 30 години и повече, ние стигнахме до подобна задънена улица.

Мнозина са склонни, г-жо Радева, да обвинят за съществуващото положение и президента Радев.

Е да, то е неизбежно.

Той изкупителната жертва ли е или е неуспелият демиург?

Много са причините. Първо, че в крайна сметка той оглави протестите, т.е. той се обяви за сваляне на ГЕРБ от власт с вдигнатия юмрук, с възгласа "Мутри вън!“ и т.н. После припозна тези хора, които първо бяха в служебното правителство. Ако те не бяха там и ако не бяха припознати от президента, кой щеше да знае за Кирил Петков и Асен Василев? Никой. Т.е. на практика той се оказа техен създател.

За да ги нарече накрая "шарлатани“.

Да, и в следващия момент се оказва… Те вече бяха доста тиражирани корупционни сделки, съмнения и т.н., но когато президентът те нарече "шарлатанин“ – Господи, това е, ако не най-важната, но може би понеже е в лично качество, може би и най-важната институция, защото тя е облечена в личен авторитет. И най-важният човек в държавата, особено в този момент, те нарича "шарлатанин“. Добре, президентът като каза "А“, "шарлатани“, би трябвало да каже "Б“, нали? Би трябвало да каже, защо ги смята за такива.

И кой му ги натресе, защо ги избра.

И защо ги избра. Той единствено каза, мисля, че каза, че е сбъркал, както и Нинова каза, че е сбъркала за машинното гласуване, че е осъзнала, че е направила грешка, което пак е достойно – да си признаеш грешките. Обаче това решава ли проблемите ни оттук нататък? Т.е. бъркотията е пълна.

И най-вече, което прави допълнително впечатление – че от брауновото движение на политическите партии не се вижда ефективност, не става ясно кой, защо го прави, какво в крайна сметка иска да постигне, постига ли го.

Не, не, изпаднахме в ситуация на пълно безсилие, на пълно безсилие. Вижте, ние дори след едни избори през март ние не знаем какво да прогнозираме. Ние не знаем, дали ще ни донесат нещо повече. Аз мисля, че всичко това е провокирано и от тежките разделителни линии в българското общество.

Ама те, партиите, ги наложиха, г-жо Радева, от там тръгнаха нещата. Те ги инициираха. Тези разделителни линии бяха заспали. Изведнъж се извисиха като Рила и Пирин.

Да, не се вслушваме, не се разбираме. Мен това, което най-много ме тревожи и ме засяга, е липсата на уважение един към друг. Без уважение не може да градиш каквото и да било, каквато и да била общност. Изключително важно е от най-ранна възраст у децата ние да формираме отношение на уважение към всеки един човек. Докато – извинявайте, че ще го кажа така, но у българското общество има силна възрастова сегрегация. Младите казват "Остави го тоя“…

Пенсионера.

Да, "Той вече е стар“. А всъщност не се възползват от това, което възрастта дава като огромно предимство, а именно опита, ситуациите, през които тези хора са преминали, уважението към техния жизнен път. Т.е. трябва както по-възрастните да изпитват уважение заради уменията на младите, защото те имат и сила, и умения, и воля, и енергия, обаче трябва да има и обратното. За мен най-логично да ви кажа беше да се търси някакъв вид съюз с цел структурна промяна, защото ясно беше, че този политически модел не работи и че той има много слаби страни. И аз откровено казано на 4-ти април, когато бяха изборите, очаквах "Има такъв народ“, които толкова сериозно прокламираха идеята за мажоритарна система, да се възползват от ситуацията, защото беше ясно, че ГЕРБ са за мажоритарна система, да се промени системата на гласуване, защото аз смятам, че България в настоящата ситуация – не сега, преди 10 години трябваше да въведе мажоритарен избирателен модел  по ред причини, включително защото се създават по-стабилни и по-устойчиви мнозинства, и по-лесно се управляват такива мнозинства.

Видяхме го във Великото народно събрание – там имахме мажоритарен избор.

Да, но само на 50%.

Да, на 50%, което пак беше нещо.

Да, да.

И помогна за преодоляване на разделението.

Ама вижте, какви личности влизаха тогава. Сега всички се гнусят да се занимават с политика, защото реално имиджът на политиката, както и уважението към политиците пропадна по същия начин, както не се уважава вече нито една професионална общност. Извинявайте, аз съм ужасена от факта, че ние не уважаваме лекарите, не уважаваме учителите, не уважаваме по-възрастните, не уважаваме адвокатите. Всичко е оцапано, целият терен е оцапан, а без уважение общност няма как да изградиш, нямаш основа. И за мен това беше пропуснат шанс. "Има такъв народ“ тогава решиха, че ще спечелят едва ли не още повече на следващите избори, допуснаха груба грешка и ето, виждаме ги – те са извън парламента, вече никой и не говори за промяна на избирателния модел, никой не говори. И това според мен са и кьорфишеци за тази президентска република. Няма да се случи това нещо и не знам дори дали е и решение,  честно казано.

Тя е удобна дъвка, удобна дъвка, за да се прехвърлят отговорностите.

Да.

Не е ли много лесно да се каже – около президента има едни хора, които искат президентска република за повече власт?

Не, не това е точно, както се говори сега как на третия мандат, видите ли, щели да се съберат. Отчайващо е това, че ние очакваме от тези хора да проявяват лидерско мислене, да са отговорни пред нас, да ни научат ако щете как решават въпросите и как ще ги решат. Извинявайте, ама помните ли кризата с хляба? В каква тежка ситуация беше страната 1996-1997 г. и как буквално за дни трябваше да се решат някакви неща за месец и се решиха. Докато сега виждаме, че тези хора разглеждат властта само като кокал, кой ще отскубне по-големия пай и това е.

Виждате ли изход?

Много ми е трудно. И въпреки всичко, понеже единственото решение в крайна сметка е в ръцете на избирателите, нека да кажем, че ако продължаваме с негативизъм, песимизъм, ако продължаваме да не гласуваме, нещата ще вървят по-зле. Така че все пак единственото решение е в ръцете на избирателите.

Цоня Събчева