Мая Вапцарова, кинорежисьор, племеница на Никола Вапцаров, в интервю за обзора на деня на Радио "Фокус" "Това е България".  

Министерството на културата предлага да бъде създадена награда за поезия на името на Никола Вапцаров. Наградата "Никола Вапцаров“ ще се връчва за високи творчески резултати в поезията веднъж на три години. Припомням, че Международната литературна награда "Никола Вапцаров“ е учредена през 1979 г. и присъждана на всеки пет години на чуждестранни автори за цялостното литературно творчество и за принос в изследването и популяризирането на Вапцаровата поезия. Връчена е за първо път на честване на 70-годишнината от рождението на поета, а след това – през 1984 и 1989 г. Обаче след като не е била връчвана 20 години, наградата е възстановена през 2009 г. по инициатива на Съюза на българските писатели и Община Банско. И въпреки ангажимента занапред тя да се връчва на всеки пет години, не е известно до днес да е станало. Може би културното ни министерство е било подсетено, след като в Благоевград в края на октомври миналата година македонски културен клуб под името на поета Никола Вапцаров отвори врати. Пак ли ще политизираме творчеството на големия наш поет? Пак ли ще го регионализираме? Наш гост е неговата племенница, кинорежисьорът Мая Вапцарова.

Много хубав въпрос задавате. Най-после и временното правителство на България успя нещо да направи, да създаде. Само че тази награда, тя е международна, искам да ви кажа, и тя трябва да бъде възстановена точно в този вид – като международна награда за поезия. Иначе е много хубаво, че ще бъде връчена. Това е много голяма радост и нещо светло, дето се казва, защото Вапцаров казва: "Учеше ме, майко, ти с притчи да обичам всички като теб. Бих обичал, майко, бих обичал, но ми трябва свобода и хляб“. Тази поезия изгражда човека, и аз затова много се радвам… Освен това искам да ви кажа, че днес, когато душите ни се превръщат в костници, един такъв светъл лъч много, много интересно се чува и блести.

Да ни ориентирате в наградите. Това е идеята на Министерството на културата за един вид награда. А другата е международната ни награда "Никола Вапцаров“. Тя е била възстановена 2009 г. след 20-годишно прекъсване.

Да.

Обаче по-нататък не е продължена.

Е, точно така. Аз затова искам да бъде продължена все пак международната награда. Извинявайте, на нея са носители един Салваторе Куазимодо, който веднага след наградата на Вапцаров получава Нобелова награда. Носители са Янис Рицос от Гърция, носители са наистина големите поети, изградили пътя към поезията.

Тръгва дебат, обсъждане за възстановяване на наградата на името на Никола Вапцаров. Започва ли нашият голям поет след един известен неясен период от време да получи своята обществена, гражданска реабилитация? Наслушахме се много през годините поет ли е, не е ли Вапцаров, но това, че стиховете му живеят, живеят в душите ни, е най-ясният отговор. Въпросът е дали и обществото ще го усети.

Аз мисля, че това нещо се усеща, защото след като държавният съвет е дал първата награда, а сега отново се поставя този въпрос, ние просто трябва да приветстваме такова решение, защото наистина не само Вапцаров, ами Христо Ботев, ами колко заслужили, велики имена има в българската поезия. Не е ли така?

Така е, така е. Можем ли да видим явлението "Вапцаров“ и извън контекста на социалистическата епоха? Ако ми позволите и ако ми простите, злоупотреби се тогава с неговото име.

Ама чакайте, той израства преди социалистическата епоха, Вапцаров. Не знам дали това ви е известно.

Естествено, естествено. Но въпросът е, че по времето на социализма някак си Вапцаров е представен повече плакатно.

Е, как ще е представен плакатно, след като той е представен от Мария Кюри, Жолио Кюри – наградата е дадена от тях. И Ванда, полската поетеса, фактически поддържа тази награда. Нито един българин няма нещо общо с наградата.

Тук не говорим за наградата, говорим за явлението "Вапцаров“ в България. Наградата е велико нещо.

Е, да де, ама той все пак е преведен на 92 езика в 64 страни, доколкото ми е известно. Това не е ли все пак едно международно явление.

И голямо признание.

Да. Така ми се струва просто. И ако наистина на три или на пет години тази награда отново се възстанови… Като последният, който получава наградата, се казва Ален Боске – французинът, един наистина много интересен поет. А другият поет е Уилям Мередит, който е бил американски пилот тук, в България, и знаете ли, как си носеше той наградата? Направи си я златна и си я носеше навсякъде – върху инвалидната количка пътуваше навсякъде с наградата.

Защо ни е необходим Вапцаров днес?

Още в началото казах, че тая костница, която започна да мирише гадно в душите ни, трябва да бъде изчистена. Този човек говори доста светли неща, казва светли неща, които действително трябва да бъдат понесени от хората. Тук не става дума за заяждания и аз затова приветствам това нещо, защото ние сме твърде дълбоко вече в езика на омразата.

И никого не пожалихме с него.

Естествено. Естествено, това е жестоко просто как се озлобиха хората. Защо, кому е нужно това? Човекът ти казва: "Ще идвам в съня ти като нечакан и неискан гостенин“. Или "Пролет моя, моя бяла пролет“ – това са неща, които навяват други истории. Затова започнах със стихотворението, отправено към баба ми: "Учеше ме, майко, ти с притчи да обичам всички като теб“. Да, но тук идва и конфликтът с нещата, с обичта към народа. Тук идва онази велика фраза "Но ни трябва свобода и хляб“.

Свобода и хляб – имаме ли ги днес?

Ами отчасти май ги имаме.

Отчасти май ги нямаме.

Да.

Защо не се чувстваме свободни по Вапцаровски, г-жо Вапцарова? Той е бил невероятно волна душа.

Не знам, аз винаги като ми е много терсене, наистина се опитвам да намеря оная фраза, която той е написал за мен. Не казвам, той може да не е писал за мен, аз тогава не съм била и планувана даже, но предполагам, предполагам, че тази фраза някак си утъпква моя път – а бе все още може да се върви, независимо на колко години си. Не е ли така?

"И в бурята ще бъдем пак с теб, народе мой, защото се обичахме“.

"Се обичахме“.

Да, "се обичахме“, да.

Да.

Много странно, знаете ли, винаги съм си мислела – имаме и добри съвременни поети, но някак си нямаме тази фигура, нямаме това явление, тази личност на Вапцаров. Как се ражда един поет, как оцелява?

Ама как?! Ние имаме една велика личност – това е Пеньо Пенев, това е също един вулкан.

Говоря за съвремието, говоря за последните 10-20 години.

Е, сега те, поетите, не можеш да кажеш на земята "роди се, защото си ни необходим“.

Ще те посеем и ще се родиш?

Да. Поетите все пак действително се раждат при някаква ситуация, която предизвиква пристигането им. Та нима Висоцки не беше необходим на Русия? Та нима Лорка? Хайде да не говорим за Лорка, те са по-стара поезия, но извинявайте, аз например се възхищавам от "Среднощен тромпет“ също на Борис Христов.

И много странно е, че говорим все за стихосбирки, които са писани преди трийсетина години.

Е да, за съжаление Борис втората стихосбирка, която написа, не беше като "Вечерния тромпет“…

Първата му беше явление.

Защото онова е едно изящество, една безумно интересна поезия. Не знам, може би и него нещо го е пречупило, но нещата се раждат, обработват се и заживяват, такова чувство имам.

Какво би могло да пречупи един поет? Липсата на свобода и хлеб?

Да, естествено. Но там има и много други диалози, които са в съвремието. Например "Ние сплетохме здраво ръце,/ с тебе се счепкахме здраво./ Кръв капе от мойто сърце,/ грохнал си ти. Тогава?“.

Кръв капе от мойто сърце,/ грохнал си ти. Тогава?/ Един от нас ще бъде победен/ и победеният си ти!“.

Ето, вижте как и вие ги знаете.

Е, зная ги, аз съм българка.

Да, това са енигми на нашето време. Те просто ни асфалтират, както сега са хванали да преправят жълтите павета – чисто и просто създават отново един път. И може би трябва да се взрем в тези неща.

И да тръгнем по този път?

Ами да, така мисля.

Много ви благодаря за това, че приехте да бъдете наш гост. Казвам ви до нови срещи и се радвам, че наистина бяхте гост на "Това е България“. За нас беше чест.

И аз се радвам. Благодаря ви много. Дано някой да прихване от нашия разговор.

Винаги се прихваща, вярвайте, вярвайте.

Вярвам ви, искам да ви вярвам.

Цоня Събчева