Харалан Александров, социален антрополог, в интервю за обзора на деня на Радио "Фокус" "Това е България".

Защо не сме прочели надписа от фронтона на Народното събрание "Съединението прави силата“?

Не толкова защо не сме прочели, а защо ни е толкова трудно да следваме този призив или този съвет, ако предпочитате, че "Съединението прави силата“. Ние постоянно го четем, между другото, и постоянно си задаваме този въпрос: защо не се получава? Сега, има много различни обяснения, които са разположени в различни теоретични промени. Общо взето исторически това, което се случва с нашето общество, е, че то се модернизира бързо и под натиска на отваряне към цивилизования, развития свят през XIX век в условията на упадъка на Османската империя. И в резултат на модернизацията се случват два паралелни процеса: възниква и много бързо се развива идеята за нация, което означава за обединение, но същевременно започва да се диференцира обществото – появяват се различни групи, различни класи със свои идеологии, със свои ценности и принципи, които намират проекция, тоест представителство е политическият термин, в политическия живот на страната. И както знаете в самото начало, в самото зараждане на българската нация тези дебати "за“ и "против“ Запада или "за“ и "против“ Русия, либералното срещу консерватизма – всичко това, което в момента наблюдаваме и което ни се явява в една нова форма, вече се е случило. Този конфликт, този разговор в по-мекия му вариант или дебат стои и така да се каже е заложен в основите, във фундамента на нашето общество. Така че не е въпрос да постигнем обединение на цената на потискане или снемане на конфликтите – такова беше постигнато в резултат на външна репресивна власт, каквато имаше по време на комунизма, конфликтите бяха подтиснати, българските елити бяха обезвластени, сведени до подмяна в администрация на Съветската империя и резултатът от това е, че избухна с нова сила големите въпроси пред нацията преди 30-на години. И те не са решени. Значи, процесът на отмиране и на консолидиране на българската национална идентичност, на българската модерност така да се каже остана исторически незавършена. Затова ни се налага в трудни условия да решаваме проблеми, които са наследени от миналото.

Кои въпроси за обединението не са решени?

Успяваме да се обединим, има примери за обединение. Обикновено обаче това се случва в 12 без 5 така да се каже на малко преди да ни връхлети кризата. И това е почти интуитивно усещане, че не трябва да се стига до крайни радикални, потенциално катастрофални решения. Някак си винаги, когато сме изправени пред голямо историческо изпитание, българските елити, които са много охулвани, обезценявани и много често атакуване, се опитват да намерят контрол, опитват се да потърсят някакво съгласие. То често изглежда отвън като безпринципно, като лишено от морален гръбнак. И затова позицията на търсене на съгласие е толкова трудна, изисква една особена етика, особена сила, и това е силата на договарящите се. Във времена на дълбок регрес социален, психологически и културен, през каквито преминава в момента обществото, като сила и като морална позиция се поставя точно обратното – непримиримост, радикализация, нападането на противника, очертаване на непреодолими линии. Разбира се, всичко това е разрушително, но погледнато от по-далечна перспектива, погледнато от позицията в тези процеси на саморазрушение, и затова изглежда така, сякаш компромисът е предателство, а разговорът за бъдещето е неуместен, защото трябва да си разчистим сметките с миналото. В момента сме в такъв момент, в такава ситуация на дълбока въвлеченост и завихреност във вътрешен конфликт. То това не е нещо, което не се е случвало, не е нещо задължително драматично. Драматичният елемент идва от контекста. Затова, че ги няма структурите, които винаги са ни подкрепяли при нашите вътрешни конфликти, поне в последните десетилетия, те също са разклатени и предизвикани. Също очевидно Европейският съюз е във война, поне енергийна, с Русия, очевидно голямата картина е разколебана, разколебан е и това, което популярно се нарича "световен ред“. И в тази ситуация не бихме могли да разчитаме някой друг да ни свърши работата. Налага се доста спешно да започнем този труден разговор вътре. Това, разбира се, е задача по дефиниция на елитите, но самата идея за елитите в условия на популистки упадък е много трудно да бъде поддържана. Всеки, който поеме тази претенция или заяви тази претенция или поеме тази отговорност, бива нападан, атакуван и хейтван. Така че чакаме да видим, ще се намери ли някой, който да се похарчи, да се пожертва така да се каже и да започне този разговор, който дългосрочно е жизнено необходим, а вече и краткосрочно, тъй като обстоятелствата ни притискат все повече, но в перспективата на злобата на деня изглежда самоубийствен. И кой е този политик на фона на всичко, което се случи, и което си причиниха българските партии, който може да тръгне в тази посока в момента? Много е закален терена на публичността в България. Така че усещането за ступор, за безизходица и за депресия идва оттук – от лошото съчетание между вътрешния цикъл на вътрешен конфликт и разклащането, разхалтавянето на големите геополитически структури, които ни удържат обикновено при такава ситуация. Това изправя страната пред много рискове, далеч отвъд това да посрещнем зимата неподготвени, без или трябва да плащаме многократно по-висока цена, за да оцелеем: за отоплението, за поддържането на инфраструктурата. Това се очертава. Вероятно нещата ще се увеличат през следващите месеци, вероятно депресията ще надделее през пролетта. Какви са политическите индикации на това ми е трудно да кажа, общо взето всички очакват след предстоящите избори да има още един цикъл, но така или иначе е неизбежно да се стигне до някакъв изход, който ще трябва да бъде компромис, трябва да бъде разговор и да бъде намерена някакъв минимален обем съгласие, поне за помирение, не на конфликт, защото другият вариант е да си разделим държавата – просто да решим, че не можем да живеем заедно, всеки да си заграби някакво парче и да не си общува със съседите. Не мисля, че това е нещо, което бихме искали да се случи.

Г-н Александров, защо търсенето на съгласие не го виждаме в предизборната кампания? Вие очаквахте яростна кампания със свирепи нападки, люти закани, но засега май я виждаме повече като вяла и шаблона, тоест, скучна. Може би защото и избирателите не искат политиците в този им вид и подчертано отказват да ги слушат?

Патроните се пазят за следващата кампания. Аз мисля, че конфликтът е временно подтиснат и е напълно възможно да избухне с изостряне на социалните напрежения, които всички очакваме. Сега рационалната позиция на политическите оператори в момента на терена е да удържат позициите си, просто да останат, всеки да запази своята и да съхрани свиващата се подкрепа, която има. В някои случаи може да се окаже, че тя е разширяваща се, което означава да се повтарят до безкрай заклинанията, да отекват различните мантри на всяка от политическите секти, ако искате веруюто на всяко от политическите племена, тъй като няма съмнение, че сме в условия на политически трибализъм, живеем в очакване да се види какво ще излезе, и спрямо новата ситуация ще избухне наново конфликт. Съвсем сигурно е, че поради цялостната инфлация поскъпва лукса да откриеш силен огън по противника, така да се каже, мунициите са кът и трябва да бъдат пазени за решителната атака, която предстои. И затова сега се водят ръкопашни хватки, боцкаме с хладно оръжие, със сечене преди да почнем да открием тежък огън. Въобще не смятам, че е преминал конфликтът. Ако както казах, следваме вътрешната логика на поведението на ядрата на партиите, ще видим, че те в много голяма степен превърнаха своите лидери в заложници. Това е голямата трагедия, голямата катастрофа на лидерството – разумни хора, които са наясно какво се случва и си дават сметка за историческия смисъл, за това, което се случи вече, не са в състояние да се изправят пред електората си, за които твърде дълго и яростно са заставали срещу противниците си, и да им обяснят, че ще се наложи да се укротят малко. Чакат обстоятелствата да свършат това, чакат задълбочаващата се криза да е тази, която да укроти гневните тълпи вместо да си свършат работата. И това по същество е рационална лидерска позиция.

А тази рационална позиция, за която вие говорите, дали няма да изиграе лоша шега и сметките да излязат криви?

Ами да, защото тя е рационална позиция, която рационализира една дълбоко ирационална ситуация. Това се нарича рационализация, има такъв термин в психологията – когато всъщност те влачат мътни, тъмни страсти, когато си жертва на неовладяните си ярост, гняв, завист, лошотия и проклетия, но обличаш и обясняваш тези нагони по същество, тази първична човешка материя, в някакви рационални тези. Обличаш ги например в идеологически програми, казваш, че се бориш с корупцията или със статуквото, или, де да знам, с глобалното влияние или с империалистическото проникване. Тежки лъжи, но за да можеш да лъжеш убедително, да си в позицията на провален лидер, каквито има в изобилие на терена, трябва първо да излъжем себе си. И затова тези хора живеят с ужасно чувство за конфликт. Повечето от тях не са глупави, те са наясно на някакво ниво, какво правят, но не могат да спрат да го правят. Те са като омагьосани, много дълго са играли дяволския танц. Ние две години се занимаваме с това да се изчегъртваме, не забравяйте. Идеята беше, че ще преосновем държавата, ще сложим света на чисто, ще се саморазправим с всичко гнило, лошо и гадно от миналото и т.н. Тези революционни диви страсти, те винаги имат цена, която се плаща за тях. Когато тръгнеш по този път и натвориш толкова пакости, след това ще си плащаш сметката. Сега бунтовните главатари седят гузно, ослушват се, но не искат те да плащат сметката и затова продължават да се замерят. Както доста точно отбелязахте, все по-вяло и с все по-малко страст се опитват да прехвърлят вината за провала на своите противници. Ние сме в – и това неведнъж сме го казвали и аз, и други наблюдатели – в режим на преразпределяне на вина, преразпределяне на пасиви, а не активи. Както и да се опитаме да разкажем като успех това управление, от което излязохме неотдавна, то донесе много повече пасиви на обществото и разбира се, и на участниците в него. Това е съвсем сигурно, всяко изследване го потвърждава, и нещата ще се влошават. Много е драматична ситуацията. Т.е. себеохранителният нагон би изисквал в дългосрочен план спешно да се прекрати саморазрушителния процес, но в краткосрочен план всеки, за да оцелее вътре в своето племе, се чувства принуден да продължи да злодейства. Много е мъчителна тази ситуация, особено за хората, които са запазили някакъв здрав разум. Така че аз смятам, че това, което най-вероятно ще стане, поради липса на доблест и на мъжество от страна на провалените лидери – просто ще изчакат обстоятелствата да направят невъзможен какъвто и да е друг ход, освен някаква форма на обединение. Т.е. нещата ще станат такива, че вече всички ще кажат "Стига сте се карали и сте се били, седнете и се съберете!“. Това е, което най-грубо казано предстои да се случи. Тук, разбира се, нарастваща роля ще има авторитетът на президента – една фигура, която въпреки че много се увлече в определен момент и взе страна, като че ли сега се опитва да удържи и да укроти страстите. Дали ще успее – не зная, но там едната надежда е той да го направи и хората около него. Другата надежда е големите, силните партии, които останаха на терен, все пак да се вразумят и някак си да се смирят. Но като цяло положението никак не е розово от гледна точка на логиката, на системната логика. Когато една система започне, когато конфликтът, когато ентропията, казано на системен език, или на популярен език хаосът и саморазрушението стигнат определена точка, то започва да се себевъзпроизвежда и става много трудно да се върне назад. Това е като да поправяш нещо счупено. Неслучайно Борисов, който е един от малкото лидери, които стоят стабилно на този много разкалян терен, макар че понесе много удари, използва метафората за счупената държава, която трябва да се поправи. Той един ден казва "Абе, можем да пооправим“, на другия ден казва "Абе, много е счупено, не може“ – очевидно и той не е сигурен, че е в състояние да събере частите. Разбира се, това от гледна точка на прагматиката, хода и видът на на предизборната кампания напълно го устройва. Въпросът е, че след като минат изборите, ще се окажем отново във все по-студен, все по-тъжен, все по-депресивен и във все по-безперспективен план, изправени пред императива да започнем да правим нещо заедно. Тогава ще трябва да се вземат тези тежки решения, да се направят тези трудни стъпки, да се започне този мъчителен разговор и най-вече да се обясни на хората, които до вчера са се нахъсвали и са се настървявали, че е време да се закротят. Не знам как ще го направят. Ако не го направят, от друга страна, ще изчезнат. Виждаме, какво се случва с тези скоротечни проекти, които скоропостижно се появяват и скоропостижно изчезват. Това е много ясен знак, когато изборите започнат да стават два пъти на година и на всеки следващ имаш нов първенец, нов победител, който след това се разпада и изчезва, това е изключително ясен знак за политически упадък. Точно обратното на стабилните партии, на устойчивите модели, всичко това, от което някак си лекомислено и незряло решихме да се отречем, да го обявим за лошо и корумпирано, което по същество е структурата на демокрацията и прави възможно развитието ни.

Г-н Александров, кои са скритите участници, които ще капитализират от управлението както на четворната коалиция, така и на ситуацията сега, и ще ги видим ли и под каква форма в следващия парламент?

Не зная. Нямаше да са скрити, ако ги виждахме. Съвсем сигурно е, че голяма част от политическите актьори са заложници на корпоративни или квазикорпоративни интереси, които ще имат и очевидно имат висок залог в това да продължава разпадът и дезинтеграцията. И вероятно един начин да разберем кои са те, е да видим, как ще се пренасят от един към втори, към трети такъв краткосрочен политически актьор тези дневни редове. Например, много интересно е да видим, как дневният ред на откъсването на България от Западния свят, от евроатлантическата ориентация, обявяването му за провал бива поет от следващи, следващи и следващи агенти. Това е съвсем ясно един политически дневен ред, зад който стоят могъщи корпоративни интереси, очевидно свързани с руското икономическо и политическо присъствие в България, и които само печелят от разрухата и от обедняването, тъй като те чрез процеса на социална и политическа дезинтеграция произвеждат доказателства за това, че този модел на либерална демокрация е провален и не работи. Така че очаквам с изчерпването на един радикален антилиберален проект веднага топката да бъде подета от следващия и следващия, и т.н. Сега това е единственото, което ние можем да видим, а за останалото трябва да питате разследващите журналисти или конспиролозите, каквито ще се появяват все повече, защото ситуация, която е толкова неуправляема, или поне на повърхността изглежда така, толкова силно започва да плаши хората, че те започват да си въобразяват или много често да си измислят обяснения от конспиративен тип, разбира се, просто за да имат усещането и надеждата, че някой държи под контрол това, което се случва. За силно разтревожените, уплашени, паникьосани обикновени хора за предпочитане е много често да има Зълдемир, да има някой, който да движи от дъното на паяжината сложните процеси, отколкото те просто да следват логиката на упадъка и на ентропията. И аз очаквам много буен разцвет на конспиративните обвинения през следващите години – нещо, което също не помага особено, защото конспиративния възглед за света, този цялостен мироглед за света като място, в което хората са обезвластени, в което нищо не зависи от обикновения човек, в което всичко е плод на предварителен дизайн, разбира се, на злонамерени сили, те са априори враждебни към идеята за демокрацията и за това, че поставяйки под контрол страстите си, утежнявайки разума си и разбира се, правото си за участие в политическия процес, хората могат да вземат контрола върху собствения си живот, така да се каже. Конспиративният разказ торпилира, тероризира, в някакъв смисъл отменя точно този възглед за света и ни прави жертви, той ни подготвя, той ни приучава да сме жертви. И при това, което предстои, вероятно много хора ще се почувстват жертви. В момента аз ги виждам, всеки ден общувам с успели хора общо взето, тъй като работата ми е да подкрепям предприемачи и прочие, които се чудят как ще си управляват бизнеса, дали няма да се наложи да се закриват, дали няма да започват да освобождават хора, чувстват се виновни, чувстват се провалени и започват да се оглеждат за виновника. И тук идва редът на конспиролозите, които да им предложат и да им посочат злодея. Всичко това, което сега разказвам, прави още по-наложителна спешната поява на добро лидерство, като големият проблем е, че към този момент, дори да се появи от тук или от там – има такива гласове, разумни, се появяват на политическата сцена, те няма как да бъдат чути и да станат носители на обединение, защото една значителна част отказва да ги чуе, просто защото не разумът говори през устата на този или онзи политик. Всички, които са от членовете на другите племена, са кондиционирани, те са така да се каже зомбирани да мразят и да не вярват на този тип говорители. Така че това трябва да стане наведнъж от няколко места. В момента трябва да се съберат и задкулисно, ако обичат, някъде да се скрият, да се договорят, както правят зрелите хора, след което да излязат с обща теза, а не всеки да тича между телевизията и своето диво племе, което да го нахъсва и да го настървява, и да му обещава, че ще бием докрай, няма да отстъпим от нашите велики принципи и сега, още малко и ще довършим душманите. Това е абсолютно безобразно и напълно деструктивно поведение. Цялата фантазия за това, че политическият процес се случва прозрачно, трябва да бъде напусната и трябва някъде да бъде намерена защитена, контролирана територия. Тези хора вероятно трябва да бъдат медиирани от външен авторитет, защото не знам как ще го направят сами, да се споразумеят по някакви базови неща – по пет-шест работи. То е съвсем ясно, за всеки разумен човек, за всеки смислен наблюдател и анализатор е ясно, че ще трябва да се извършат няколко стъпки и че те няма да бъдат популярни, че трябва колективно да се поеме отговорността за тях и да се сподели негатива, който ще последва, и да се изпъшка просто този процес, да стъпим на твърдо и да започнем отново процесите на градеж и на развитие, които неразумно, казвам малоумно, напуснахме преди две години някъде. Това е.

Цоня Събчева