Харалан Александров, социален антрополог, в интервю за обзора на деня на Радио "Фокус" "Това е България" 

Изненадата очевидно е в стила на този парламентарен състав. Пример от деня: след като на два пъти връщаха, в последния ден най-неочаквано народните представители започнаха да гледат на първо четене законопроектите на "Демократична България“ и на Министерството на правосъдието за контрола върху главния прокурор. Законопроекти, които бяха подкрепени дори от групата на БСП, а тезата на Бойко Рашков за отделянето на следствието като самостоятелен орган в съдебната власт подкрепиха дори от ГЕРБ и ДПС. Това не означава, че въпросните законопроекти ще минат на второ четене, като се знае, че животът на Народното събрание в този му състав е до 3 февруари. Какви паралели предизвиква безславно приключващият 48-и парламент? Наш гост е социалният антрополог Харалан Александров.

Очевидните паралели са с безславно приключилия 46-и и 47-и парламент. Очевидно сме влезли в поредица от безславно приключващи парламенти, в които се вдига много шум и накрая не произтича кой знае какво. Що се отнася до изненадващото развитие от днес, свързани с много драматично обсъжданата, силно политизирана и поляризирана тема за съдебната власт, за контрола върху главния прокурор и прочие, аз не съм експерт, разбира се, в тази сфера, но съвсем сигурно ще трябва да бъде направено нещо по въпроса най-малкото за да се отговори на нормалните изисквания на Европейския съюз за гарантиране на контрол върху съдебната власт и нейните органи, за да e възможно да получим средствата, които са толкова необходими на тази обедняваща и потъваща държава. В този смисъл тази еквилибристика изглежда, поне това, което аз виждам на пръв поглед, опит едновременно да решим и да не решим този въпрос. Аз мисля, че доста точно изразява цялостната нагласа в момента на българската политическа класа, която едновременно е в предизборно състояние, и също някак си се е снишила и притихнала така да се каже, а шумотевицата, престрелките, взаимните обвинения прикриват отказа да се вземе категорично решение, категорична позиция по ключови въпроси. И аз лично си го обяснявам с голямата геополитическа неопределеност и тревога, която тегне над страната и над целия регион. Сякаш никой не е готов да направи решителна стъпка в една или друга посока, седим и чакаме да видим накъде ще се завъртят нещата, както винаги, за да дадем мнение и  да вземем някакво решение. Като че ли е непосилна отговорността да се ангажираме с една или с друга кауза в тази ситуация. Това е травматичен рефлекс, който има своите обяснения в историята и в горчивия опит, който има България към ангажиране в големи конфликти, които надхвърлят ресурси на нашата страна, и общо взето ние устойчиво избираме исторически губещата страна. Сякаш в момента много ни тегне този страх - да не направим геополитическа грешка и тя да се стовари върху обществото, разбирай върху хората, които са управлявали в този период.

Следователно, г-н Александров, ние наблюдаваме елементарното балканско хитруване – да правим нещо, ама да го правим така, че накрая да стане нищо.

Точно така, да. Мисля, че това е защитен механизъм да отказваме да свършим работа чрез имитация на трескаво вършане не работа. Мисля, че последните няколко парламента и като цяло последните 2 години от управлението, ако можем да говорим за управление на страната в този период, са белязани от точно този синдром – на имитацията, и на шумните в някакви случаи политически необуздани  движения, зад които всъщност се крие пълна безпомощност, импотентност и общо взето бавно и сигурно потъваме. Процесите на антропия са много видими, те отвсякъде обгръщат това общество и бавно и сигурно го движат към дълбок застой, чиято цена тепърва ще осмисляме. Това, което аз мога да кажа, тъй като пътувам много и през последните 2 седмици бях на терена, обикаляйки из провинцията, че вече всички механизми за оцеляване са включени. Хората си имат ограничените разходи, започват да търсят допълнителни доходи, оглеждат се как да оцеляват през приятелски и роднински мрежи, започват да планират краткосрочно, отказват се да инвестират в развитие. Това са домакинствата. Горе-долу същото правят бизнесите. Много хора, които имат спечелени проекти, отказват да работят по тях, защото трябва да бъдат кредитирани, а не искат да носят такъв риск. Същото правят и общините, които се чудят как да опазят служителите си, да продължат да изпълняват основните си функции без да се хвърлят в големи нови проекти. И изглежда същото се случва и на най-високо държавно равнище, т.е. влезли сме в режим на оцеляване и на ослушване. Така да се каже напуснахме устойчиво режима на развитие, в който имаше нагласа за инвестиране, имаше нещо като устойчива картина за бъдещето.  Т.е. за да тръгне човек да инвестира, трябва да има минимално доверие в средата. Струва ми се, че нарастващата несигурност, неопределеност и тревога в ситуацията в средата, и най-вече в собствените ни сили и в другите актьори на сцената – икономически, политически, административни, води до този рефлекс на свиване и на отказ от инициатива – това е най-тъжното. Същото естествено ще виждаме у гражданското общество, което е много посърнало след един период на свръх, хиперактивност бих казал, с елементи на буйство, които наблюдавахме 2020 година, нали? Много е тъжно да видиш как неправителствени организации, които са се посветили години да развиват мрежа от отношения, които са изграждили услуги и грижи за уязвими групи в общността, в момента се борят да оцелеят и почват да виждат, че не могат да движат своите клиенти.

Махмурлукът на една сбъркана емоция?

Не бих казал, че е задължително сбъркана емоция. Мисля, че емоцията е легитимна, мисля, че желанието да се решат с един замах проблемите на живота е разбираемо. Въпросът е, защо беше допуснато да бъде злоупотребено с този порив. А що се отнася до махмурлука – да, мисля, че в момента сме в нещо като депресивно състояние, осъзнават хората реалността. Разбира се, не може да очакваме от тях да се покаят и да си признаят грешките, но силно се надявам, че ще помъдреем след този опит.

Г-н Александров, докога можем да продължим, защото това е прекален лукс за държава без пари, като нашата, заемите стават все по-скъпи и с по-високи лихви, и все по-трудно ни се дават, от Европейската комисия ни отрязват един след друг различни проекти и финансови щения, докога ще издържим?

Това се случва, да. България изглежда крайно неблагонадежден и много подозрителен клиент на Европейския съюз или член на общността.

Може би вече отдавна сме клиент, а не член.

Да, като пациент всъщност скоро ще бъдем, защото се държим ирационално, нали? Ние прекарахме години да се самоохулваме, имаше цяла индустрия на писане на доноси срещу България. Евродепутати се занимаваха с това да обясняват, колко лошо е управлението и колко е корумпирано. И сега не е изненада, че след като предоставихме всички възможни инструменти в ръцете на европейците, особено когато и на тях не им е лесно, защото трябва да намаляват разходите в условия на война и на икономическа криза, ние сме естествените кандидати за това да бъдем отрязани. Просто трябва да приемем, че сме допринесли активно за тази ситуация, и вместо да реагираме по обичайния първичен начин, като отчуждим вината от себе си и я вменим на някой друг, например като нахейтим европейците и кажем, че са лоши и не ни разбират, и не ни обичат, да се опитаме да се поучим от този опит, от този провал по същество. Аз лично не смятам, че е реалистично да има такава поука, по-скоро очаквам да започнем трескаво да търсим виновник за това състояние и да изнесем някъде навън проблема, само и само да не остане в нас. Защото ако кажем, че сме участвали в това, което се случва в контекста на очевидния провал, би трябвало да се позасрамим, да се позамислим, най-вече да поставим под въпрос допусканията за нашата собствена природа, която е, ама разбира се!,  съвършена, неповторима, уникална, древна и идеална. За да не минем в другия край – да се намразим, да отречем всичко българско и да се презрем, тъй като ние се лашкаме между тези две крайности, между идеализация и себедемонизация, което е крайно нездравословна мотивация, това е биполярно функциониране. Необходимо е да останем с реалността и да успеем да я преработим, за което трябва добър обяснителен модел, и такъв нямаме в момента, тъй като по всичко си личи, че политическата класа се напълни с необразовани полуумни хора, които не могат елементарно движение да извършват, камо ли да се ориентират в света и в човешките отношения, камо ли в толкова сложна реалност, каквато е трансформиращия се модален свят. Няма как да очакваме тези хора да произведат валидни обяснения, те не са във връзка със себе си, със собствените си страсти, камо ли със сложните развития в света. Т.е. ние сме лишени от интелигентно лидерство и затова наместо лидерство получаваме главатарство и примитивни версии на спасители. Сега ще ни спасяват чрез президентска република, последното, което чувам. Започва сериозна атака срещу всички инструменти на интеграцията – лоша е Еврозоната, не ни искат за "Шенген“, значи не ни обичат.

Не ни помагат за Македония, значи сме втора ръка?

Естествено, напълно основателно между другото предстои тежка драма със Северна Македония, тя вече започна. Най-вероятно отговорът, който ще дадем на тази безизходица, е задълбочаване на конфликта. Аз не виждам изход, освен да вярвам, че ще излезем на по-високо ниво на развитие, но най-вероятно ще се смъкнем на по-ниско ниво на функциониране. Лидерството е напълно безпомощно в лицето на президента и неговото обкръжение, и тези служебни правителства. Те се опитват, милите, колкото могат да задържат упадъка, нали, това правят – гледат да спасят положението, за да не стане по-зле от ден на ден.

Един Атлас, който е напънал мишци и крепи на крехките си рамене една разпадаща се държавност?

Точно така. Това е някак си потъващ кораб, в който общо взето капитанът се грижи да не се разцепи целия и се опитва да го поддържа с бодри песни и да кара пасажерите да пеят, като им обещава, че ще стигнем до щастлив остров, пълен с блага и радостни туземци. Много е безутешно, ако бъде видяна държавата от перспективата на идеята за развитие. И сега, разбира се, много от тези причини са назад във времето, те исторически се натрупаха, но някак всички слаби места, всички под натиска на обстоятелствата външен или вътрешен, изведнъж почнаха да се пукат слабите шевове на тази немощна конструкция, наречена българска държава. Всичките кусури, които имахме, почват да се проявяват в един и същи момент. И то в такава ситуация дори не можеш да се ядосаш и да се разсърдиш на тези, които са начело, защото кое по-напред да сковат, тя водата пробива отвсякъде, та несколасват да я изпомпват просто. Така че в тази политическа ситуация е напълно разбираемо, че трябва да си луд да се хванеш да управляваш държавата, особено ако разбираш, какво се случва с нея. И тъй като общо е оставена на бурите и на ветровете да я движат, има нещо като временен капитан назначен, да се надяваме просто да не ударим някой риф, в момента абсолютно караме на късмет, и да се молим да заседнем в някакъв по-мек пясъчен бряг, в който като се изсипят гладните пасажери и моряци, да намерят мързеливи костенурки и кокосови орехи с прясна вода, за да се нахранят.

След като се лашкаме оставени на милостта на съдбата и на Бога, какво ще се случи с партийната система, какво ще стане с партиите? Те докога ще продължават имитационния си режим?

Аз не съм политолог и не съм изучавал тази материя, но от позицията на наблюдател това, което мога да кажа, е, че имитацията е много сполучлива стратегия в особена неопределеност, защото позволява, тя е като хамелеон, позволява ти да смениш една идентичност бързо с друга, за да можеш да оцелееш в много бързо променящата се среда. В свят, в който се цени повърхностното, имитативно  заангажирано отношение към нещата, в който не е важно, какво си, каква е дълбоката ти същност, не е необходимо да имаш някакви компетенции или да си инвестирал в сериозни качества, в собствения си ум, професионализъм, в този свят е достатъчно да правиш добро впечатление. Това е тази нарцистична култура, която в целия свят е на мода в момента, много по-важно е да се харесаш, да грабнеш вниманието, да си направиш красиво селфи и да го публикуваш в "Инстаграм“ или във "Фейсбук“ отколкото да прочетеш книга. Това е съвсем очевидно. Себепредставянето и себепромотирането се превръщат в основна стратегия на успеха. За жалост това се случи и в политиката. Имаме съвсем пресен пример на напълно безсмислени хора, лишени от каквато и да е дълбочина, които успяха да вземат властта в България, просто имитирайки нещо и обявявайки се за нещо, което очевидно не са. Приключи се с тази имитация, но няма никаква причина да не се появи и следваща и по-следваща. Това е проблемът с културата на имитация. Тя вирее, докато може да бъде захранвана отвън, т.е. докато текат блага от Европейския съюз, ние можем да си позволим да живеем по този безотговорен и фалшив начин, т.е. да се самонаслаждаваме на фалшивите си идентичности, да се обявяваме за нещо, което не сме, да се провъзгласяваме, че сме компетентни, почтени, можещи, знаещи, отворени към света, а да сме същите безуспешни, провинциални, алчни и лукави същества, каквито всъщност се мразим, нали, това е присвояването на фалшива грандиозна идентичност, което е обратната страна на себепрезрението. Само през дълбоки познания, т.е. през вътрешно трансформационен процес става възможна истинската промяна, истинското израстване. Като че ли ние се отказахме от това. По начина, по който се отказа държавата да се развива, правейки ежедневни усилия и се втурна  в света на фантазиите, в света на въображаемото, на виталното, страшното е, че все повече хора забелязвам, които също избират да пребивават във виртуални фантазни светове и да поддържат тази фантазия за себе си, споделяйки я яростно с други хора и промотирайки я в социалните мрежи например, вместо да полагат усилия в реалния живот и в ежедневието си. Така да се каже, лично аз смятам, че това е рецепта за провал, но може пък да се каже, че е устойчивост, знае ли човек. Нищо не пречи да продължим да живеем така, докато има приток на блага отвън.

Докато има приток на манна от Европейския съюз? Но тя вече е на свършване, затягат ни  кранчетата отвсякъде.

Да. Ако това свърши, ни предстои от немай къде да влезем в реалността, да изпаднем от розовия облак и тогава най-вероятно ще научим урока си по трудния начин, както обикновено. Ще се наложи да си дадем сметка кои сме, защо сме такива, и да почнем да си поставяме трудните въпроси и да търсим отговор. Щеше да е добре, ако използвахме по-добрите времена, за да свършим тази работа, но не го направихме – ние го ударихме на разгул. Значи, тези блажени 10-15 години, 20 айде, от 2000 и някоя, които бяха на растеж, около 2008 година имаше голямо финансово сътресение, но след това се стабилизираха нещата, много ясно изследван е моделът, лайфстайлът на българите във възход – започваме все повече да ходим на спа, да си купуваме разбира се скъпи нови дрехи и нови коли, и да си строим големи къщи – ние ги обичаме традиционно тези неща – да пътуваме по чужбина, да си правим селфита, да си ги изпращаме от екзотични дестинации наместо да се заемем с развитието си. Разбира се, аз малко пресилвам с риторическа цел, в това време се случиха и много сериозни неща. Много хора инвестираха в образованието на децата си, други хора създадоха бизнеси или работещи организации, много добри неща се случиха. Тъй или иначе е време да приемем, че приключи щастливия период, влизаме в тъмната фаза, от тъмната страна на Луната сме, и че ще се наложи да открием друг тип стратегии за справяне. Единственото, което може да ни се даде в тази ситуация, е да разчитаме на другите хора около нас, някак си да започнем да живеем като общество, а не като племена. За голямо съжаление това, което се случи в последните 2 години, с ужасната омраза и непоносимост, която се настани в това общество, която разбира се, беше целенасочено пропагандно инженирана за целите на вземането на властта от определени корпоративни субекти, тази ситуация, в която се оказваме в момента, силно затруднява здравословното свързване. На социологически, на езика на развитието се нарича социален капитал, това е доверието, способността да се довериш, да работиш задно с другите хора, да влезеш в режим на сътрудничество. Ние сме почти само в режим на война и конфликт. И всеки път когато някой тръгне към сътрудничество, веднага групата се мобилизира и го атакува, и го нахейтва за това. Затова е невъзможно да възникнат коалиции в парламента. Затова е безплоден и този парламент, както започна нашият разговор. И сега въпросът е: колко точно трябва да загубим, колко трябва да обеднеем, колко трябва да страдаме, за да си дадем сметка, че нямаме изход освен да започнем да работим един с друг и да спрем да се мразим и да се нападаме, и да се обвиняваме, и да се пробваме някак си да тръгнем нанякъде. Вероятно малко сме страдали, вероятно трябва още да пообеднеем. Може би напролет на следващите избори това ще се е случило и ще сме достатъчно ошашавени, и достатъчно отчаяни, за да направим нещо читаво най-накрая.

Т.е. вие допускате, че отсега нататък може да имаме 3, дори 4 последователни предсрочни избора?

О, да, можем спокойно да продължим да живеем по този начин, да продължим да се затваряме във все по-малки, все по-зли и все по-настръхнали групи. Ние сме минали през такъв период. Тази територия помни много драматични времена, в които сме живели всеки в неговото село, всеки в неговото племе с укрепления около селата, а между тях са бродили орди от кърджалии. И това е било.

Трябва ли да се връщаме 5-6 века назад?

Не, няма да се върнем 5-6 века, върнахме се според мен до 30 години, мисля, че сме някъде в 90-те, натам се върнахме горе-долу и се оказахме, че то много бързо се случи регресът. Основната поука е, че ако ежедневно не се полагат усилия, социалната структура, т.е. отношенията, доверието, почтеността, способността да се работи в група, способността да се целеполага и да се върви към целите, много бързо се разпада. Това е много крехко нещо, то се разпада по-бързо и от инфраструктурата, по-бързо се разпада от лошо положения асфалт по пътищата. Това е истинският капитал, който ние много лекомислено пропиляхме и продължаваме да пропиляваме. И мисля, че е време да го осъзнаем. И в интерес на истината доста хора започват да си дават сметка за това, поне от моите скромни наблюдения, и започват плахо да търсят как да трансформират поведението си към нещо по-конструктивно, с какво ние имаме опит. Тази култура помни и тази общност помни и добри времена, както и лоши.

Откъде да започнем?

Да, мисля, че ще започнем. Мисля, че то вече е започнало в отделни сектори. Например една от добрите новини, понеже като цяло новините не са много добри, е, че бизнесът удържа, част от него. Има такива, които вече са пред фалит, които отказват, както казах, да се развиват, не смеят да инвестират, но все пак голяма част, особено от експортно ориентираната икономика, тя е много зависима обаче от развитието на Европа и на германските пазари, например. Ако всичко върви добре, най-вероятно ще изтегли страната, нали. Не е чак толкова безутешно положението, защото икономиката върви. Разбира се, напълно възможно е от едно голямо сътресение - икономическо да започне да се чупи и тази инфраструктура. Така че винаги решението е на нивото на човешкия фактор, това трябва да се знае, понеже светът, в който живеем, в огромна степен е резултат и продукт от човешки усилия и от човешки общности. Богатите, успешните, развиващите се благополучно общества са тези, които успяват да развиват умовете и отношенията, в които хората съумяват да влязат в почетени, дългосрочни, ориентирани към реалността, добронамерени, възпитани, щастливи, да си помагат и да се усещат един друг. Пропадналите общества са тези, в които хората воюват. Вижте с всичките й ресурси Русия, която в момента води безумна война срещу братска държава, пропилявайки грандиозен ресурс в нея. И вече е в позиция на парий – всички я презряха и я намразиха. И се чуди светът и Европа в частност как да се противопостави на това безумие. Така че трябва да решим, общо взето отново и отново сме пред избор: дали сме от страната на развитието и на прогреса, или от страната на регреса.

Според вас какво ще изберем?

Според мен повечето хора ще изберат развитието, но интересното в случая е, как ще влязат в режим на учене, тъй като ние винаги, както вече казах, се опитваме да се хванем за по-успялата, по-здравата, по-прогресивната част от света. България винаги се е стремяла към Европа, и към цивилизацията, и към прогреса, няма никакви съмнения в това, има исторически доказателства. Някак си трудно удържа разрушителните, агресивните си нагони, които се проявяват в определени политически, икономически и криминални, олигархични в нашия случай организирани групи, и постоянно се себепроваля и самосаботира. И освен това има лошото свойство да се увлича нездравословно по външни моди, без да отчита доколко те са съвместими с тази култура. Най-големият дефицит е самопознанието. Това успеем ли да го постигнем, т.е. успеем ли преди да се втурнем нанякъде, да си задаваме въпросите: колко това ни устройва, върши ли ни работа, съвместимо ли е с нашата култура, готови ли сме да поемем тази отговорност като поемаме такива ангажименти, можем ли да ги изпълним, как въобще се свързваме с тази идеология, или с тази политика, или с тази посока. Това страшно много ще помогне. И ако се научим това да го правим, много се надявам да се научим, макар и по трудния начин, има много голям шанс да преодолеем този срив в момента и да стъпим  отново на пътя на развитието, и да имаме някакво що-годе добро бъдеще като общност.

Цоня Събчева