Елена Поптодорова, дългогодишен посланик в САЩ, в интервю за обзора на деня на Радио "Фокус" "Това е България".  

Продължаваме темата със стрелбата срещу българския клуб в Охрид. Въпросът е: не цели ли тя верижни реакции в Европейския съюз и в НАТО? И защо в Македония името на цар Борис III носи тежестта на исторически факт, който отказваме да погледнем в очите? Ще научим от дългогодишния ни посланик в САЩ Елена Поптодорова.  Г-жо посланик, защо името на цар Борис III звучи като провокация и предизвиква провокация?

Нека най-напред да кажем защо все пак мога да се окажа подходящ събеседник за вас тази вечер. Истината е, че с т.нар. "Македонски въпрос“ се занимавам от самото начало на неговото трансформиране в съвременните условия. Имам предвид това, че още в Народното събрание, когато то трябваше да признае Република Македония тогава, или бивша Югославска Република Македония, както се водеше навремето, бях разбира се член не просто на парламента, но и на Комисията по външни работи, по сигурността и отбраната. Така че тази тема влезе много рано в нашия нов демократичен политически живот. И България наистина успя да бъде адекватна на момента и за бъдещето, ако щете, с признаването на Македония като самостоятелна държава. И оттогава насетне аз в различни качества се оказвам свързана с темата. Може би това е важно да кажа в началото като увод към думите ми. Истината е, че ние преминахме през различни фази в отношенията си с тази страна, за да стигнем до един много, много нисък спад в тези отношения, който е безпрецедентен, според мен. Дори в предходни периоди, когато е имало размяна на реплики, размяна ако щете даже на епитети, никога толкова на ръба на острия конфликт не сме били. И ето днес вече можем да говорим ако не за горещ конфликт, то поне за разправа, която се родее с терористичен акт срещу България, срещу български клуб. Но вижте, нищо не започва в самия момент на случващото се, всичко има своя предистория. И аз смятам, че всеки, който познава този въпрос, който познава предисторията му, си е давал сметка, че едно такова наименование на цар Борис III ще предизвика остра, за съжаление даже може да я наречем експлозивна реакция в Македония. Това изглежда много несправедливо по начало като похват, като действие е изцяло осъдително. Не е справедливо дори към личността на цар Борис III, защото нищо не е било просто по време на управлението му, и нищо не може да бъде еднозначно оценявано. Но в очите на македонците България е страната, която е допуснала депортацията на 11 343 жители на страната, които са били отведени, впрочем те са общо и от Беломорска Тракия и от Вардарска Македония, та тези 11 343 души, сред които много възрастни хора, жени, деца, са били директно отведени в лагерите, и оттам в газовите камери. Тоест, в лагерите на смъртта. Това е тежка историческа следа. И България наистина трябва най-сетне да чете историята си в нейната пълнота. Да, това се е случило, това е факт. България не е предотвратила тяхното депортиране. Но нашия отказ ясно да говорим по темата води пък до тези безкрайно неприемливи крайни реакции и от страна на Македония. Аз ви уверявам, че ако ние бихме започнали този разговор за онази паметна 1943 година, март 1943 година, нямаше да има нито филма "Третото полувреме“, нито България щеше да бъде атакувана с прозвища "фашисти“, "татари“ и т.н. Пак казвам, абсолютно неоправдано, осъдително поведение от страна на определени македонски елементи, но във всички случаи трябва да се проследи въпросът в целия му контекст. Аз се занимавам, както ви казах, 30 години по течение на обстоятелствата с темата, защото еврейският въпрос, спасяването на евреите е много, много високо в политическите приоритети на САЩ, на Американския конгрес, на изпълнителните власти, независимо дали са републиканци или демократи. Във Вашингтон се намира Музея на Холокоста, който заедно "Яд ва-Шем“ се явяват една от двете организации, двете институции, които общо взето постановяват тезите, темите, оценките по този болезнен период от историята на Европа. И искам да ви кажа, че е много тягостно, когато се вижда как България не получава признанието за близо 50 000 спасени единствено заради отказа да се погледне очи в очи факта за депортацията на тези 11 343 невинни души. Аз съм имала много разговори с директорката на музея, с научни работници там, и повярвайте, те не са били никога никак леки. Там се признава Дания като основен спасител в Европа, но не и България. "Яд ва-Шем“ указват нужното признание на България, аз и с тях влязох във връзка пряко когато се захванах с наименуването на кръстовището пред българското посолство на "Димитър Пешев“ – онзи зам.-председател на Народното събрание в 1943 година, който застава срещу взето вече решение от изпълнителната власт за депортация, и успява да мобилизира обществено мнение, което да предотврати тази депортация. Разбира се, той е неоспорим, Димитър Пешев е неоспорим дори и от най-крайните еврейски кръгове. Но аз тогава водих много разговори с различни нива и в "Яд ва-Шем“ – те ми бяха необходими като свидетели пред много сложната процедура в САЩ, тя е пълна процедура – от общинска власт до Конгреса, за да се постигне това наименуване. И в тези разговори аз винаги чувах огромна признателност, разбира се, висока оценка, поименни атестации нека така да кажа на активно участвали в спасяване на евреите. Разбира се, и Борис III там е припознат като такъв спасител. Но винаги с една запетайки, след която следва въпроса: "Кога България ще се изправи очи в очи с този факт от своята история?“. Така че аз го казвам с целия риск, който носи този мой разказ, защото толкова са изострени страстите и у нас, че няма като че ли чуваемост за, пак казвам, този поглед, ретроспективен поглед, и оттам нататък изграждане на политика, която да оглажда ръбовете, да не предизвиква нови такива, а да води до някакво начало на разбирателство между нас. И ще ви кажа и още нещо. То е свързано с постоянната ми работа в сферата на външната политика и въпросите на сигурността. В момента в Македония е теренът, който е силно оспорван за придобиване на максимално влияние и съответно контрол от страна на Русия и нейните специални служби, и разбира се, от страна на Сърбия. Дори Босна и Херцеговина не е такава зона. Там, поради силното влияние, нека така да кажа, не острото, но силното влияние и присъствие на Европейския съюз, на САЩ, нещата са по-контролирани. Но в Македония, която за съжаление заради своето географско разположение е податливи на такива външни влияния, нещата са далеч по-критични. И моята болка е, че България избра да спори за Средновековието с Македония, а не потърси начини да присъства по по-видим, ако щете по доказуем начин в Македония. Вижте какво направи Сърбия, погледнете инвестициите, които Сърбия има в Македония: телекома, телевизии, интернет, вече книги, това е нещо съвсем да кажа елементарно и дори вече книгата е задмината от телевизията и от мобилния телефон и от дигиталните средства, с които съвременното поколение работи. Така че ние не просто в двустранен план обричаме отношенията на едно много трудно, много тежко бъдеще, обричаме себе си като България на постоянно критикуван член на Европейския съюз заради неспособността да постигнем разбирателство с Македония, но ние подлагаме на риск и сигурността въобще в зоната на Югоизточна Европа и на Западните Балкани включително. Пак казвам, това е труден разговор, аз смятам, че за съжаление у нас през всичките тези години нямаше политически кураж да се проведе по този оголен да го нарека, по-изчистен от емоционалност, от сантименталност, от носталгия, и от личен интерес, да подчертаем непременно, пък бил той и партиен, за да се гледа напред, да се прескочи, просто трябва да се прескочи тази бразда, която започва да прилича на яма. И не знам, дори не знам, кога ще  се намери такъв и лидер сам по себе си, водач, и екип около него, които да успеят да проведат този, пак казвам, нелек разговор с достойнство, с ясно заявяване на българския интерес, но без рисковите ходове на отказ на самата Македония да й бъде признато съществуването като държава и да, и като нация и език. Знам, че това е болката. Още една грешка, която направихме. След като ние признахме държавата Македония, малко по-късно редактирахме формулата на своето признаване, като добавихме, че признаваме държава, но не признаваме нация и език. Каквито и условности да носи това признаване в този случай, в нашия случай, трябва да ни е ясно, че колелото, историческото колело, това много зъбчато, неподатливо на моментни хрумки колело на историята, то се е превъртяло, и ние няма как да върнем зъбците назад. Ние сме останали на един по-заден зъб на това колело, но то върви напред неумолимо. И така ни се иска, пак казвам, да се води един сериозен, изчистен, но пак казвам, от всички тези наслоения и интереси включително разговор. Има заинтересовани групи, които не желаят да се прескочи тази тежка яма в отношенията ни.

Г-жо Поптодорова, говорите за заинтересовани групи, които не желаят да се прескочи ямата, дали всъщност това не е целта – чрез такива провокации да се предизвикат реакции в Европейския съюз и НАТО, да бъде спрян процесът в Македония за преговори за европейско членство? Дали тези инциденти допълнително не подстрекават политическия дебат там: да не бъдат вписвани българите в Конституцията на Македония докато не бъдат вписани македонците в Конституцията на България. Всичко това помага ли ни за стабилност, за сигурност и за перспективи?

Самата истина е това. Така е, това е самата истина. Защото аз съм казала и пред вас, и винаги когато съм имала публична възможност, че никой в нашето европейско семейство не ни разбира. Няма значение по конюнктурни причини какво твърдят заемащи различни постове в момента в държавата, как ние сме били разбрани. Не, голата истина е, че няма как да обясним средновековни аргументи в XXI век. Също друга истина е, че поради вкопчването ни в този спор за миналото, ние много късно вкарахме единственият въпрос, който може да бъде разбран от всички, и това е правата на човека. Помислете само, кога ние най-сетне излязохме тези 5+1 стъпки. И мисля, че пак в интервю с вас аз казах, че този подход, в това предложение единствено значение има +1, другото няма развитие, няма движение напред. Само че толкова късно вкарахме тази тема, тъй като и аз съм предлагала да се заемем с нещо, което говори на останалите ни съюзници, говори на света – правата на човека в Македония. Това се считаше за някаква ерес, абсолютно непоклатимо беше мнението, че ние трябва да се занимаваме с цар Самуил, Гоце Делчев, езикът какъв е, нацията каква е, и в това загубихме години. Кога беше, преди година, година и половина ли, когато накрая излезе тази нова формула, и да, ние се вкопчихме в +1.

Преди година и половина.

Година и половина, и аз така смятам. Само че ние изпуснахме годините преди това. Помислете само, ако ние бяхме излезли с тази теза преди 4-5 години, още даже ако щете, когато се подписваше Договора за добросъседство, съвсем в различна среда щеше да бъде всичко, нямаше да се е случил ако щете и договора на Македония с Гърция, ние щяхме да имаме първа стъпка напред към съвременен вид преговори. Но всичко това беше удавено, и аз продължавам да смятам не просто в носталгични, благородни намерения, исторически постулати за справедливост в историята, и от интерес да не се случва добро перспективно развитие на тези отношения. Представете си как ще изглежда този край наш, този ъгъл на Европа, ако България и Македония сътрудничат равно, спокойно, като две държави-членове на НАТО, като две държави в Европейския съюз. Нали разбирате, как се свива рязко територията на враждебно въздействие от държава, както беше точно вчера и малко преди това определена като държава терорист най-напред от Парламентарната асамблея на НАТО, което беше обявено от Столтенберг, генералният секретар, а вчера и от Европейския парламент. Представете си по какъв начин вече ще изглежда вътрешната политика на Сърбия, пък и външната политика, разбира се. И затова аз категорично споделям мненията, че има не просто това, което виждаме – то е гланц на повърхността, някакви доста за мен конфузни твърдения от патриотичен характер, националистичен даже би трябвало да кажем, защото може би точно това е поводът да си спомним, че патриотизъм е да обичаш собствената си държава и другите държави, а национализъм е да мразиш другите държави. Но както да е, това е вече друга философска плоскост, няма смисъл да влизаме в нея сега.

Въпросът е, отсега нататък можем ли да седнем с Македония на разговор, да извадим фактите с различните прочети, България да се изправи пред тежкия прочит на онези страници от историята, в които тя не е виновна, но не е упражнила необходимата настоятелност, и заради това трябва да носи историческата вина, да разгледаме тези проблеми, и в един момент да стигнем до разбирателство? И както искаме в Македония да спазват правата на нашите българи, така и ние в Македония да уважаваме тяхната чувствителност? Дали и как това ще се постигне?

Затова трябва лидер, както вече казах. Трябва да има лидер, който да може да поведе и съответната група съмишленици тук, у нас, в България, защото самотен не може да бъде никой в такова едно много трудно, много сложно упражнение. И пак казвам, с цялото уважение към личността на цар Борис III, защото в момента около това име се въртят очевидно високите страсти, със знанието, че ако не е бил неговият подпис накрая, наистина депортацията е нямало да бъде отменена, но също така с ясното отчитане на дейността на комисаря Белев, Закона за защита на държавата, въведените жълти звезди по реверите – това е също истина. Лагерите у нас, да, те са били за щастие трудови лагери, но като концепция, като начин на третиране, те са съществували. И да, разбирам, каква е била сложността в онзи момент, особено на този много труден според мен за изпълнение лозунг: "Винаги с Германия и никога срещу Русия“. Ами днешните събития ни показват, колко е невъзможно да търсиш плюсовете от две много ярки, много сблъскващи се противоположности. Винаги падаш жертва по средата между тях. Така че такъв разговор трябва да се води. Повтарям, без личен интерес и без крайни, екстремни настроения, единствено с мисълта, че бъдещето изисква, и то ще се случи, разбирате ли, просто ние пак ще изгубим още много историческо време. Ние ще го прехвърлим на следващото поколение, което пък за щастие след нас идват други, нови, абсолютно нови хора, родени в други условия, живеещи в друго време. Но знаете ли, че това значи още много години напред да продължаваме да бъдем в плен на едно толкова тежко противопоставяне, което спира, то реално спира развитието и на двете държави. Аз неслучайно давам за пример инвестициите на Сърбия в Македония и оттам нататък цялото влияние, което тя има вътре.

Много ви благодаря за този анализ и за времето, което ни отделихте.

И аз благодаря за възможността. Много е важно да говорим по темата.

Цоня Събчева