Доц. Стойчо Стойчев, политолог, в интервю за обзора на деня на Радио "Фокус“ "Това е България“

Тягостно започва годината. Логиката на обществото диктува да имаме правителство, действията в резултат на логиката на политиците я оборват. Какво реално правят в българския парламент, след като не виждаме да работят по третия мандат, не приемат закони, а продуцират скандали? Анализът е на политолога доц. Стойчо Стойчев. На какво можем да разчитаме, след като политиците се изяждат помежду си с парцалите, а транспортът на нелегални мигранти се е превърнал в бизнес дори с участието на полицаи?

Ами в такива моменти на институционална слабост обикновено се усилва усещането за безвластие сред криминалния контингент особено, но и сред цялото общество, и зачестяват криминалните прояви във всяко отношение. За съжаление организираната престъпност, част от която е това каналджийство, не търпи институционални вакууми и обикновено уплътнява такива пространства, когато те се появят. Разбира се, България не е оставена без управление. Има служебно правителство, което е натоварено със задължението освен да администрира процесите, в крайна сметка и да поддържа обществения ред и сигурност на достатъчно високо ниво, като разбира се тук отговорен е пряко и президентът Румен Радев, който носи цялата политическа и персонална отговорност за състава на служебния кабинет и за неговите действия. Дотолкова, доколкото парламентът е засегнат, не виждам и голямо основание да се сърдим на политическите партии. Те не могат да произведат кабинет в рамките на този мандат, но не са те тези, които влачат толкова дълго вече конституционната процедура. По-скоро въпросите по отношение на твърде удължената конституционна процедура трябва да бъдат отправени към президента Румен Радев и да го попитаме: какви са неговите основания отвъд желанието му може би да насрочи предсрочните парламентарни избори някъде през март? Политическите партии не дават никакъв знак да постигат съгласие, независимо колко време им се предоставя за това. Така че не виждам действително основание да се бави процедурата, отвъд някакви сметки и някакви съображения, свързани с насрочването на самите парламентарни избори.

Доц. Стойчев, ако трябва да сме честни, до такава ситуация вървяхме логично през последните две години. Как се случи така, че стигнахме до нея?

Партийната система, в която се намираме в момента, търпи трансформация. Тя се променя, в някакви отношения се променя бързо, в някакви отношения – бавно. За съжаление настоящата трансформация е по-бавна, отколкото трансформациите, които имахме преди десетина години да кажем, когато се трансформира отново партийната система с появата на ГЕРБ през 2009 г., или 2001 г., когато НДСВ се появи и отново последва трансформация на партийната система. В момента преконфигурирането на политическите партии и на групите от избиратели, които стоят зад тях, не се случва толкова бързо, отнема време, тъй като няма ясен харизматичен лидер, който да успее да постигне успеха на Бойко Борисов от 2009 или на Симеон Сакскобургготски от 2001 г. Поради тази причина самият процес по трансформация на партийната система създава това усещане за голяма фрагментация, за разбиване на политическите партии, тяхното раздробяване и целият процес ще приключи тогава, когато новите политически сили, които се формираха в рамките на последните две години, като "Продължаваме промяната“, като "Има такъв народ“ и т.н. постигнат някакъв вид институционална зрялост. За "Има такъв народ“ е ясно, че твърде бързо се стопи неговата електорална подкрепа. Дали такива процеси ще наблюдаваме при "Продължаваме промяната“, е от особена важност за това, как би изглеждала българската партийна система през 2023 г. и в годините, които ще следват. Ако на следващи парламентарни избори има значителен спад в  подкрепата за "Продължаваме промяната“, това ще обрече тази партия на постепенна маргинализация, което означава, че ще се върнем към някакъв вид модел, в който старите партии, институционалните  партии на България ще управляват, но в сегашната конфигурация по-скоро коалиционно, и ситуацията ще прилича много повече на коалиционните правителства на ГЕРБ от 2014 и от 2017 г., отколкото на нещо предходно. Въпросът е, че цялото това нещо коства тази ситуация на невъзможност на парламента да излъчи мнозинства. Разбира се, тук трябва да се отчита и ролята на българския президент, за която вече говорих, защото той стана един от основните фактори в крайна сметка в България, и виждаме, че в началото на втория си мандат започна много по-активен да става по отношение на външната политика, да участва в съветите в Европейския съюз, в различни такива формати. До голяма степен освобождава политическите партии от разговорите по същество и ги стимулира допълнително да влизат в този вид скандали, за които вече стана дума и които гледахме и в четвъртък по ефирите на телевизиите в кулоарите на парламента.

Че няма ресурс за формиране на мнозинство бе видно в края на деня на 2-ри октомври. Какво спечелиха партиите, държавата и гражданите от досегашното размотаване? Това управление между старите институционални партии можеше ли още тогава някак си да се състави или ако не може, да се отива незабавно към избори и да вървим на избори дотогава, докато ни дойде акълът?

Очевидно, че не може да се състави и това беше ясно някъде бих казал още в края на октомври месец, ако не и по-рано, след като беше ясно коя парламентарна група с какъв брой депутати разполага в парламента. И пак казвам, протакането на цялата процедура не е толкова отговорност на партиите, колкото на диригента на процедурата в лицето на президента Радев. Какви са неговите намерения за това? Разбира се, имаше публично заявени от него аргументи в тая посока. Едно даване на време на партиите да постигнат някакъв консенсус. Второ всъщност – удължаване живота на парламента, за да бъдат приети важни закони.

То нищо не се прие.

Така че да, имаше идеи за бюджет, имаше идеи за много неща, в крайна сметка парламентът като че ли не следва дневния ред на президентството. В тая връзка отново трябва да питаме президента, след като партиите не са склонни даденото от него време да използват в законотворчество по дневния ред на страната, защо той продължава да протака процедурата. Надявам се тези въпроси да намерят бързо своето решение идната седмица, когато той в крайна сметка вече е принуден да връчи и трети мандат. В рамките на този трети мандат партията, която ще го получи, заявките, които тя ще направи при получаването му, ще покаже дали всъщност се изпълнява този бих казал пътен лист към избори през март, или има някаква друга цел протакането на цялата процедура. Действително твърде много време отне това безплодно чакане, тъй като нищо съдържателно не го оправдава, освен желанието в някакви среди да се проведат предсрочните избори не през януари или през февруари, а именно през пролетта.

А с какво си обяснявате това желание, кои са тези среди? Кой печели от това протакане в парламента?

Избори през януари обикновено…

Не през януари, а през март. Изборите през март.

През март, точно така – изборите през март са удобни за статуквото, защото избори през януари и февруари обикновено наказват партиите на статуквото, тъй като януарските сметки за отопление са високи и обикновено хората са ядосани, тъй като са задлъжнели по празниците, има известна умора, ако щете, от политическия дневен ред, от политическия елит. Всички тези неща рефлектират върху изборния резултат. По принцип управляващите партии гледат да избягват провеждането на избори през януари-февруари. Президентът вече може да го разбираме като управляващо статукво. Очевидно целта му е да измести изборите максимално напред във времето. Отделно от това, всякакви спекулации могат да бъдат правени – евентуално, че се е чакало през декември положително решение по въпроса с членството в "Шенген“ и други такива неща, но ние не ги знаем, тъй като президентската институция като еднолична власт не дължи обяснения за своите действия. Президентът като цяло не подлежи на публичен и друг вид контрол и както прави, не е длъжен да обяснява своите решения. Към момента той не го и прави дори доброволно, така че бихме могли само да гадаем,  какви са обективните мотиви на президента да протака процедурата.

Доц. Стойчев, може ли да стане чудо с третия мандат? Те са няколко вариантите на връчване.

Има разбира се няколко варианта. Шансовете не са нищожни, но ако имаше заявки, ако имаше намерение да се реализира третият мандат, ако имаше сформирано мнозинство зад него и партия, която да иска добросъвестно да поеме отговорност за неговата реализация, аз не виждам защо трябваше да се чака връчването на втория мандат за след Нова година. Можеше тази работа да бъде свършена вече. Президентът има достатъчно канали, по които да бъде информиран, че партиите дори в парламента имат някакво решение за третия мандат. Самото отлагане на връчването му за след Нова година за мен беше още през декември ясен индикатор, че третият мандат е обречен. Разбира се бих могъл да бъда и опроверган. Това мое съждение, разбира се, почива на мои наблюдения. Като цяло българската политика е доста непредсказуема понякога, тъй като има доста пластове, които не са публично известни. Но поне като гледам динамиката, поведението на институционалните играчи от последните две-три години, за мен по-скоро се върви и това е някакъв консенсус, в който участват както президентът, така и основните политически сили, представени в Народното събрание, вървят към предсрочни избори през март.

Питам се – нима президентът не знае, че тогава, когато той се заеме с изпълнителна власт под една или друга форма, рейтингът му ще падне? Всички социологически агенции в момента точно това констатират? Защо му е необходимо?

Това е неминуемо, но в крайна сметка един президент във втория си мандат обикновено не се интересува толкова от своята популярност, тъй като не се бори за преизбиране. По-скоро практиката показва, не само в България, че веднъж преизбрани, президентите, тъй като те почти навсякъде са ограничени до два мандата последователни, след своето преизбиране стават много по-решителни, много по-радикални, много по-остри в своите действия, защото като цяло това, което ги пресира да бъдат по-консенсусни играчи, е тяхното преизбиране. След като то се е случило, президентите обикновено стават много по-остри. Помним двете фази на президентството на Георги Първанов и колко по-различен беше той като президент през втория си мандат, отколкото през първия. Подобна ситуация наблюдаваме сега и с президента Радев, с тази разлика, че президентът Радев на практика има възможност да поеме цялото управление на страната поради стечението на обстоятелствата. Просто той не е виновен, че еднолично управлява държавата. Конституционната процедура му предоставя тая възможност в редица ситуации.

На какво се дължи, доц. Стойчев, тази непоносимост между партиите? Ама една с друга не могат да се понасят.

Разбира се, дължи се на много наслоени личностни конфликти. Те няма как да не се наслояват, при положение че основната линия, по която се водят партийните дискусии и дебати, е на лична основа. Дали без този, без онзи, единият е шарлатанин, другият е корумпиран, третият е мутра – ако това е нивото на политически разговор, няма как да не се натрупат такива отношения, които правят невъзможни каквито и да било последващи взаимни действия. Вече виждате, че се говори за консенсус и постигане на консенсус през оттегляне на активните политически лидери. Въпросът е, защо се стига до необходимостта те да се оттеглят, а те се оттеглят, защото са се изпокарали, изпонамразили, изпообидили дълбоко на ниво такова, че буквално техните отношения са били на ръба на открито такова… война до степен на оцеляване. Изчегъртването на ГЕРБ от "Промяната“ и другите партии, арестът на Борисов – въобще това са все неща, които нямаха особен смисъл, нито произведоха някакво особено действие, но пък за сметка на това отровиха до такава степен възможността за постигане на консенсус, дори по очевидно обективно национални приоритети, че плодовете на това противопоставяне берем сега.

Не е ли наивно това искане за оттеглянето на лидерите на партиите? Защото какво означава оттегляне на Борисов? Зад Борисов има поне 20-30 човека, които са израснали покрай него, формирани от него, мислят като него. Какво значи да се оттегли Христо Иванов? Същата история. Какво значи да се оттеглят Кирил Петков и Асен Василев? Същата картина. Отзад седят 20 човека, които са нещо като техни клонинги. Какъв е смисълът от цялата тази гимнастика?

Няма някакъв особен смисъл, разбира се. Всичко е в кръга на политиканстването и на поддържането на някаква реторика, за да я има самата реторика, измервано през някакъв вид РR акции и втърдяване на електорат. Няма особен смисъл съдържателен зад всичко това, което се случва. Дори ако щете, няма смисъл в особените разговори по други теми, които изглеждат уж съдържателни. Твърдото преекспониране на това евроатлантическо мнозинство, твърдото преекспониране на военната помощ за Украйна и т.н., твърдото преекспониране, говоренето за криза и кризи – ние няма да излезем от кризата, като предоставим военна помощ. Излизането от кризите изисква друг тип инструменти, ако въобще някой знае в каква точно криза се намира. В някакъв случай може да се окаже, че се намираме и в криза на съзнанието и на възможността да комуникираме въобще помежду си. Лошото е, че тези разделения, които наблюдаваме в политическия елит на страната, са всъщност до известна степен резултат, пък и самите те репродуцират, пренавиват разделение в обществото. И това разделение в обществото води до невъзможността една след друга някои групи да комуникират изобщо. Делим се на парадигми, които помежду си не само не водят диалог, ами нормален разговор не могат да водят. Това ще рефлектира дългосрочно върху способността ни да произвеждаме положително развитие във всяка една от неговите форми на обществена, икономическа, политическа и т.н. За това не са виновни единствено и само политиците, за това сме виновни всички ние като граждани, тъй като много лесно се увличаме по конфликта, без да мислим за последствията от него.

И какво сега, всички съгрешихме и всички излишни вкупом станахме – така ли? Къде да отидем? На Луната?

В момента, в който не почнем да признаваме грешки и да поемаме вина за собствените си постъпки, докато всеки стои и гледа от собствената си камбанария, твърди, че е единствено и само прав той и неговите приятели, няма как да стане. Това не е възможно нито в спорта, нито в науката, нито в каквото и да било друго дело, което предполага взаимодействие на повече от двама души. Така или иначе, колективната работа е работа на постигането на компромиси, на постигането на съгласие. Без нашето умение да постигаме съгласие с другите, с различните, с диаметрално противоположните ако щете на нас хора и заразяването на взаимоотношенията ни единствено в проява на нетърпимост, граничеща с конфликт, няма как да се случат нещата. И никога не е могло, между другото. Тези конфликти се урегулират или чрез някакъв вид потиснически, авторитарен режим, когато не им се дава възможност да избиват, или чрез работещи демократични процедури, които трансформират конфликтите от обществени в политически и партийни, и сблъсъкът между тях, между различните интереси. Или по единия път ще тръгнем, или по другия път ще тръгнем. За момента хубавото за България, оптимистичното е, че поради външни ограничителни фактори и членството ни в Европейския съюз и в НАТО по-трудно бихме залитнали към някакъв вид авторитарен режим. Това не е пълна гаранция, но до голяма степен ограничава мераклиите да реализират подобен сценарий, които никога не са били малко в нашата страна.

Какво всъщност реално ни очаква? Трети мандат – не става, март месец избори. Как продължаваме? Няма ли ситуацията да е копи-пейст на сегашната?

О, не, следващите парламентарни избори ще произведат друга ситуация в парламента.

Каква?

Най-малкото, защото се промениха правилата за гласуване. Каквото и да се говори, за мен е ясно, че изцяло машинното гласуване спря от участие в изборите около 300-400 хиляди избиратели, които потенциално ще се включат отново в изборния процес. Тези избиратели няма да гласуват за "Продължаваме промяната“, вероятно и за "Демократична България“, те ще гласуват примерно за т.нар. хартиени партии, което само по себе си би могло да промени този мъртъв баланс в момента в парламента и да наклони везната в една или друга посока, да не бъде 50 на 50 да кажем ситуацията, а 60 на 40. В такива условия ще се формира мнозинство, което да избере и да поддържа един кабинет в рамките да кажем на някакви обозрими години, две-три. Така че аз съм по-скоро оптимист за резултата от следващите парламентарни избори по отношение на способността на парламента да излъчи мнозинство и кабинет, разбира се. Вече какво ще произведе това мнозинство, какво ще произведе този кабинет, дали ще бъде добре за страната или не – това не мога да кажа, но по отношение на чистото формиране на мнозинство, което да излъчи кабинет, съм по-скоро оптимист.

И стигаме пак до вашата теза, че старите институционални партии могат да направят кабинет – ГЕРБ, ДПС, БСП. Ама как ще стане това, след като на "Позитано“ 20 ще изядат Корнелия Нинова? Няма да й дадат да диша, ако направи такова нещо.

Разбира се, тогава да се реализира кабинет на малцинството отново ще стои на дневен ред. Т.е. една от партиите да поеме ангажимента за него, като други подкрепят без да участват директно с министри, по подобие на парламентарната подкрепа, която даваше "Патриотичният фронт“ на коалицията около ГЕРБ между 2014 и 2017 г. Това е работещ вариант, не само за България – това е практика в останалите демократични страни, които имат подобно на нашето конституционно управление. При такъв тип подкрепа се елиминират потенциалните щети, вътрешнопартийни, за подкрепящите партии, тъй като тези могат по всяко време да оттеглят своята подкрепа, когато решат. Такъв вид правителства на малцинствата биха могли да бъдат реализирани в условията на невъзможност да се формират трайни устойчиви коалиции. Между другото в нашата съвременна демократична история именно БСП има устойчив запис на успешни коалиционни управления с ДПС. Така че дали ще бъде някакъв вариант с преиздаване на такъв тип коалиция, нещо друго от подобието на коалициите, които ГЕРБ направи през 2014-2017 г. – не знам, или чисто правителство на малцинството. Фактът, че ако се промени балансът на силите в парламента, ще изчезне поне това мъртво противопоставяне, което е зациклило във фазата на окопната престрелка от времената на Първата световна война.

Какво ни очаква през тази година? Пак ли ще е толкова "луда“, както 2022-ра?

О, не мога да кажа дали ще е "луда“. В крайна сметка изборите са нормална демократична практика. Ако избегнем грозните сцени и скандали, не виждам нищо толкова притеснително в практикуването често на избори. Някои биха казали, че това струва скъпо, че над 300 милиона са дадени миналата година за провеждане на избори. Аз ще ви кажа, че те основно отиват в хората, тъй като основната част са за плащане на възнаграждения на изборната администрация, която не е професионална – това са нормални, обикновено граждани. Около 100 000 души участват в организацията на изборите, така че тези пари отиват за тях. Приемете изборите като някакъв вид програма за подпомагане на хора в нужда. В това отношение не са изхарчени парите от партиите за самите тях. Така че не е толкова фундаментално страшно, че харчим пари за избори, при положение че те отиват, пак казвам, за възнаграждения на хората, които са ангажирани с администрацията на изборния процес. Отделно от това, практикуването на избори ни дава повече ерудиция на нас като граждани и гласоподаватели, ориентира ни по-добре в политическия процес, дава ни повече самочувствие, ако искате, да преценяваме между различните политически опции. Не смятам, че става дума за нещо фундаментално не хубаво, лошо, което задължително да води само и единствено до негативи при провеждането на избори в България.

Според черния хумор на социалните мрежи, изборите спасяват политиците от безработица.

Разбира се. Но не спасяват от безработица само и единствено политиците, спасяват от безработица и по-широкия да кажем апарат, съмишлениците и симпатизантите на политическите партии. В най-общия случай, пак казвам, около 100 000 души са ангажирани по време на избори с администрацията на изборния процес. Като сложите многократното провеждане на избори миналата година, това наистина създава заетост, която сега за добро или лошо има и някаква антикризисна мярка.

Цоня Събчева