Диян Стаматов – председател на Управителния съвет на СРСНПБ, в интервю за сутрешния блок "Добро утро, България" на Радио "Фокус"

Съюзът на работодателите в системата на народната просвета в България (СРСНПБ) остро се противопостави на агресията в образователните институции. Недопустимо е хората, които отглеждат, възпитават и учат децата на България да бъдат унижавани и подлагани на психическо и физическо насилие. Обърнахме ли образователната лодка? На какво ниво е отношението към преподавателите днес? Мой гост е г-н Диян Стаматов – председател на Управителния съвет на СРСНПБ. Започваме с въпроса ми от анонса. Г-н Стаматов, обърнахме ли образователната лодка? 

За голямо съжаление се лъкатуши много непредсказуемо и също така за голямо съжаление сигурността както на учители, така и на ръководители, директори, зам.-директори, но за голямо съжаление понякога и на ученици, не е толкова стабилно колкото ни се иска. Някак си не върви сутрин рано един наглед спокоен човек да отиде в детската градина и вместо един нормален разговор да удари шамар на човека, който го посреща и на когото са поверени грижата, спокойствието и здравето на децата – това, което се случи преди седмица с един колега директор, който вече предполагам е малко по-добре отколкото тогава, но самата битова окраска никак не говори добре за цялото ни общество.  

 На какво, според вас, се дължат тези неща, това отношение към преподавателите, които са били уважавани преди години, много? Те са били едни от най-уважаваните хора.  

Много елементарно – доверието липсва във всичките части на обществото ни. Доверие, което се пречупи по различен начин. Но в конкретната ситуация родителите спряха да смятат, че учителят или директорът са хората, които са значими и важни, а по-скоро вярват на 2-3 годишни деца какво са им казали. Това само по себе си е абсолютно несъстоятелно, защото ако родителите пък знаят какво децата разказват в детската градина или училище за семейната среда, биха наистина не само изненадали, те биха се срамували, защото за голямо съжаление това, където се разказва – къде фантазия, къде още по-голяма фантазия, къде доза истина, учителят не може да вярва на такива неща. И до голяма степен той е важният герой във всяко едно семейство. Само преди години учителят се приемаше за най-правилния и най-важния, сега нещата са преобърнати – родителят смята, че има правата за всяко нещо. Всъщност, това в нито едно общество не е така.  

Нужна ли е тогава нова политика за превенция на агресията в образователната система, според вас?  

Според мен е необходима постоянна политика за превенция, постоянно да се реализират различни дейности, които да са насочени както към предпазването на децата и учениците, така и към това да не се случва родител да посегне на учител или на директор. И това трябва да се повтаря постоянно, а не епизодично в рамките на един път в годината. Превенцията е във всяко едно отношение водеща, за да нямаме казуси, които след това да вървим след тях и да разрешаваме причините, които са довели до тях.  

От тази сутрин имате един интересен пост в социалната мрежа. Той отново е свързан с промяната в образованието ни, с отношението към образованието. Вие казвате, че има сериозни задачи, и могат да бъдат постигнати и чрез малки крачки. Обръщате се към един бъдещ министър на образованието, за да излезем по нова образователна писта. Какво точно искате да кажете? Какви са тези малки крачки и за какво говорим?  

Малките крачки, които водят до една сериозна промяна. До такава степен сме свикнали всичко да пише в закона, че централизирахме образователната система, че я направихме по-централизирана дори от йерархичната структура на Вътрешното министерство и на Военното министерство. Толкова много се вглеждаме в дали това е написано в закона и ако го няма, какво правим? Тази централизация е всъщност една спирачка за всякаква промяна и за всякакво развитие.  Да добавим и факта, че ние от една година сме в сериозна спирка, която не вижда тръгване напред – национална, политическа, житейска, а животът си върви. И образователните системи на Европа и на света до такава степен са напреднали, че нашето изоставане за една година започва да става катастрофално по отношение на конкуренцията на завършващите ученици с европейските им връстници. Тези промени не могат да чакат, не могат да чакат да се наговорят умовете на деня в страната ни и да стигнат до решение, каквото и да е то, защото след една година ние всъщност ще сме закъснели още повече, и това забавяне, това изоставяне ще бъде фатално за поколенията, които в момента са в образователната система. Много неща трябва да се променят, и то без да се чака законът да бъде променен, защото ние трябва не трябва да се залъгваме – няма кой да го промени този закон. Хората, които са на жълтите павета имат друг интерес в момента, и той за голямо съжаление, не е образователният, не е национално-образователният интерес. Подготвя ни се една миш-маш промяна на законодателството за средното образование, което след година-две отново ще бъде коригирано, защото вече няма да бъде никак актуално.  

Г-н Стаматов, как влияе тази политическата нестабилност на образованието в България?  

Намира се в един застой. Един дълъг застой, защото след КОВИД ситуацията, която беше на финала на началото на националния проблем, всъщност, след 3 години няма никакъв напредък. Спомняте си онлайн ситуацията, която даде за голямо съжаление негативни резултати в изхода на изпитите на учениците. Това всичкото беше продължено още една година с националния казус. А оттам насетне 3 години е фатално много за изоставяне на всяка една образователна промяна. В света дигитализацията на образованието е много напред. В света електронните учебници са ежедневно използвани и постоянно, а ние тепърва нашето законодателство започва да прави промени да се внедряват безплатни хартиени учебници тепърва – нещо, което е изначало изостанало, дори в самата си идея.  

С вас може би преди повече от месец разговаряхме отново в ефира ни. Тогава вие съобщихте за една опасна нова мода сред учениците – за никотиновите дъвки стана тогава въпрос. Какво се случва, разпространява ли се тази мода или успяхте да я възпрете?  

Моят глас в тази ситуация беше глас в пустиня, защото се оказа, че в българското законодателство няма забранителен текст, който да регламентира спирането на продажбата на подобни дъвки. Нещо повече, няма малко магазинче в голям град, където на първия рафт да ги няма тези дъвки. Те са в такова голямо индустриално количество, че… И като добавим факта, че никой не обръща внимание на това обстоятелство, включително за голямо съжаление и здравните служби, които имат ангажимент да контролират продажбата им, ситуацията отново придобива един почти смешен характер. Един човек си говори, законодателните или пък изпълнителните структури не се вслушват в това, и всичко си върви по същия стар тертип. В училище нещата, в едно или две училища нещата могат да бъдат контролирани, така че да няма разпространяване, да има санкциониран ученик или семейства, но това не е разрешение на проблема. Той трябва да бъде национална кауза за здравето и бъдещето на самите ученици – нещо, което не се направи. И това отново е една неразрешена кауза.