Диана Андреева-Попйорданова – директор на Обсерваторията по икономика на културата в България и преподавател в НАТФИЗ и УНСС по специалности, свързани с разглеждането на културата в икономически аспект, в интервю за сутрешния блок "Добро утро, България" на Радио "Фокус"

Г-жо Попйорданова, вие участвахте в най-голямата конференция в областта на културната политика. Разкажете ни повече за събитието.

Събитието се провежда на всеки две години и действително събира всички изследователи в рамките на една доста голяма вече международна общност от експерти в културната политика. Задачата в рамките на последната конференция, току-що приключилата, беше да започнат да се оценяват последиците от КОВИД, които в най-голяма степен засегнаха културата и културната политика и разбира се, да се начертаят стратегии за преодоляване все още на негативите, които отразяваме в рамките на КОВИД кризата. участието, което аз имах в рамките на конференцията, беше заедно с мои колеги от европейски проекти, който правим в момента, по отношение на наблюдение на културните и творчески индустрии и създаването на Европейска обсерватория по икономика на културата, взимайки нашето име. Задачата, която имаме, и това, което е интересно може би за вашите слушатели, е изграждането на нови европейски политики по отношение на културните и творчески индустрии и именно и поради КОВИД, и поради факта, че до този момент финансираме културните дейности в цялост, в момента използваме по-детайлен и прецизен метод, който се нарича глобална производствена верига. За първи път се налага от Европейска комисия в рамките на културата и културните и творчески индустрии.

Глобална производствена верига – какво ще рече това?

Това са етапите, през които преминава всяка една културна дейност, и не само. Глобалната производствена верига е заимствана от глобалната икономика. Имаме създаване, производство, дистрибуция и архивиране – това са различните фази, през които преминава една културна дейност, един културен продукт. Досега, както казах, ние гледахме по-скоро всичките културни дейности в цялост, а не акцентирахме върху всяка една отделна фаза, всеки един отделен етап на създаването на културен продукт. Ще дам като пример създаването, първата фаза, която и в рамките на статистическата служба, на "Евростат“ се отчита за всички културни дейности например общо, т.е. ние не може да я разделим в отделните културни индустрии или творчески индустрии, в отделните изкуства. Това е най-важният етап, най-важният етап и за творците, когато се заражда идеята и тя трябва да бъде реализирана. Това е най-голямото предизвикателство също по отношение на КОВИД кризата – именно създаването на културния продукт и отчитането му. Както казах, това е едно голямо предизвикателство. Ние в момента също така разработваме и нови кодове в рамките на "Евростат“, които да предложим, които да бъдат с по-прецизно отчитане и наблюдение, доколкото културата все пак и културните дейности имат една много остаряла рамка за наблюдение в системата на икономическите кодове, която дълги години за съжаление не отчете и в това число трансформацията, която имаме в дигитална среда, и различните фази и етапи на глобалната производствена верига.

И в тази връзка, какви нови модели за културни политики могат да бъдат приложени у нас?

В рамките на нашия проект абсолютно 100% от това, което в момента се прави по-скоро на теоретична база в рамките на Европейския съюз, може да бъде приложено в България. Въпросът е при нас винаги дали хората, които взимат решения или които са отговорни за управление на културата, имат достатъчни знания и познания да прилагат нови модели и имат достатъчно знания и познания, и желание да развиват българската културна политика. Последните години и по-скоро отминали месеци аз по-скоро считам, че бяха и загубени за българската култура. Надявам се след понеделник да има някаква друга линия на поведение в българската културна политика, защото можем да отразяваме, ако трябва да направя паралел с Международната културна конференция, поредица пропуснати ползи за културната политика от решения и поведение в културната политика, които по-скоро мога да охарактеризирам като деструктивни.

Защо според вас се получава така?

Ефектът на КОВИД засегна действително българската културна политика, но в много по-голяма степен политическо управление, което имаше и не само в последните месеци, но и последните години. Това, което в най-голяма степен можем да отразим като изключителен негатив и защо не бих отразила специално нито един позитив на последното управление – когато едно изкуство или културна индустрия е занулена, ние не можем да отчитаме нито един позитив в културна политика. Това е филмовата индустрия. Тя отчита в момента втора нулева година в рамките на новоприетия проблематичен Закон за филмовата индустрия. Тази година ще бъдат върнати вероятно на държавата в още по-голяма степен публични финанси, които не могат да бъдат разходвани за филмопроизводствена дейност и не могат да служат за елемент в устойчивото развитие на българското кино, от което то има нужда. И това се направи от поредица от грешки в рамките на последните, особено след приемане на закона, година и половина, две, и разбира се, контрапродуктивни решения, абсолютно невежество от страна на Министерство на културата.

Как се прави културна политика в криза? И как трябва да се прави според вас?

Културна политика в криза, и особено КОВИД какво ни даде като яснота в рамките на последните две години и половина: 30 години всичките тези бели полета, които бяхме оставили, или не разрешени проблеми, недовършени реформи блеснаха, както се казва, от КОВИД кризата. Особено тук бих дала пример с независимия сектор. Така или иначе, не можаха да се вземат решения 30 години да бъде подкрепен независимият сектор, частните и неправителствени организации, да бъдат систематизирани инструменти за финансиране и да не служи публичната субсидия и публичните финанси като единствен източник например. Всичко това се прояви на първо ниво в КОВИД кризата. Това показва липса на държава и на логическо управление в рамките на културната политика, а културата в криза, разбира се, следва да се управлява със стратегическо планиране, с планиране, което е поне в рамките на – както при нас имаме една такава рамка, средносрочна бюджетна прогноза. Това не се случва, за съжаление. Мога да дам един пример – почти няма институции в културната политика, в които да има стратегии за управление на риска, в които да се прави ежедневно, както се казва, анализ на чувствителността и дисперсия на риска. Националният филмов център няма такава стратегия, няма подобни анализи, което води, разбира се, и лобисткото законодателство, което беше прието преди година и половина, но и липса на адекватно управление, от което страдат, разбира се, филмовите дейци.

А що се отнася до бюджетните ограничения, те със сигурност съществуват. Какъв е вашият коментар за тях?

За мен най-интересният бюджет ще бъде в рамките на сегашната бюджетна процедура за 2023 г., защото имаме множество кризи, имаме в това число и политическа криза, която винаги когато говорим за публични финанси и за бюджетна процедура, потиска бюджетните процеси. Ще бъде интересно дали ще запазим финансирането на българска култура в същия размер или ще има в публичните системи намаление на публичните финанси, на някои от системите, разбира се. Така че за мен ще бъде на първо място важно и интересно доколко политиците ще успеят да запазят процента за култура в брутния вътрешен продукт, т.е. говоря за група "Култура“, дали ще има така желаното увеличение, което винаги в предизборна ситуация, в каквато сме в момента, се обещава – това е 1% от брутния вътрешен продукт за култура, който е непостижим поне в следващите близо две години. Защото кризата, която ни заобикаля, и то по-скоро множеството кризи, не позволяват вдигането толкова лесно на процента за българска култура. Но това ясно следва да се артикулира от политиците, а не само да обещават в предизборна ситуация повишение на публични финанси за българска култура. От тази гледна точка, когато говорим за бюджетни ограничения, когато филмовата индустрия си е връщала два пъти средствата в бюджета, имаше и транзитна сметка с над 18 милиона, които бяха запазени за тази година, не бяха усвоени и сега ще влязат директно в бюджета, т.е. киното ги губи в следващия бюджет и субсидия за филмовата индустрия. Ще бъде интересно, когато една програма на Министерство на културата не може да си усвои публичните финанси, дали те няма да бъдат намалени. Това е изключително важно, когато се прави бюджета за следващата година, да бъде отразена тежката ситуация във филмовата индустрия, която беше доведена от политици, не от филмови дейци. И това е много важно да кажем, когато коментираме бюджета и финансирането. Има още едно перо, което вече беше обявено, че няма разходвани средства – това са капиталовите средства, така че ще бъде интересно и в планирането на бюджета за 2023 г., когато не може едно министерство да си усвои капиталовата субсидия, какво се получава за следващата година. А че увеличение на средства за култура трябва да има – трябва да има, но трябва да има и планиране, и трябва да има адекватно управление в Министерство на културата, каквото нямахме.

И все пак оптимист ли сте за едно по-светло бъдеще за културата, за културната политика след 2 октомври, че нещо ще се промени?

Аз трябва да бъда оптимист не само за културата, а за националната политика и за това, че България има нужда от отговорно управление. Има нужда от политици, които да водят страната в тези няколко кризи, в това число и в културата. И най-вече бих отразила тук отново това, което казах – филмовата индустрия. Не виждам много кандидати за народни представители, които се вълнуват от българската филмова индустрия. Дори хората, които доведоха българското кино до това ниво на липса на дейност и почти до затваряне на вратата, както се казва, не се вълнуват от промяна. Т.е. оптимист съм, но умерен, ако така мога да завърша, за националната политика и за българска култура, защото нивото на политиците, за съжаление, в последните години не е особено високо. И накрая бих казала, че политиците в своите решения и в търсенето на устойчиви модели в различните публични политики следва да се опират и до хората на науката и следва да четат повече преди да взимат решения в законодателната сфера и в провеждане на публичните политики. Липсата на четене личи изключително много.