Документалното кино и обективността често са в противоречие, защото като изкуство киното има своята субективна гледна точка. Това коментира в предаването "Сториборд" на радио "Фокус" с водещ Благой Д. Иванов журналистът Бойко Василев. 

"Документалният филм е сблъсък на два огъня или на повече от два, в който най-умен накрая трябва да се окаже зрителят. Към изкуството ние не можем да предявим претенцията за обективност. Друг е въпросът какво е кредото на самия човек, който прави тези филми. Моят принцип винаги е бил да атакувам клишетата и стереотипите. Повечето от моите филми са от горещи точки или направо от войни. Войните имат своите конкретни причинители, конкретни виновници, макар че аз не вярвам в тезата: обикновените хора са невинни, политиците или лидерите са виновни за всичко, или пък някаква велика конспирация. За мен трябва да бъде нагрято и от двете страни, гледната точка на едните и гледната точка на другите. Няма нито един народ, който е по принцип виновен,“ подчерта той.

По думите му няма пълна безпристрастност и пълна обективност при създаването на документален филм. Най-важното е стремежът към истината. Стремежът е това, което ще ни даде отговор. "Пътят към истината не съществува абсолютно в изкуството, особено в документалното кино, но въпросът е накъде вървиш. Ако ти вървиш към истината и това е твоята цел, тогава ти си си свършил работата,“ категоричен е той.

Бойко Василев сподели още, че в неговите филми не обича да дава на зрителя всичко наготово, да му стовари своето собствено мнение. "Аз искам да го поставя в ситуация, искам да го принудя да мисли, искам да го карам да сравнява, абе, искам той да се чувства зле, той да не разбира напълно позицията, която трябва да заеме, да стигне до нея с някакво драпане – това искам аз. Искам да атакувам клишетата и стереотипите,“ обясни той и даде пример с войните на Балканите, където клишетата и стереотипите са много: "Някои българи мразеха сърбите, защото са ни взели Македония, а други мразеха бошняците в Босна и Херцеговина, защото са мюсюлмани, трети мразеха хърватите, защото са срещу православните църкви. Моята цел беше да им покажа тези хора отблизо, да им покажа дилемите, в които се намират. И нека тогава те да помислят още малко: ще останат ли в клишетата или ще се развълнуват по някакъв друг начин.“

Пропагандата намира изключително място в кинодокументалистиката, във визуалния език през 20-те и 30-те, който изцяло те прековава, изцяло те хипнотизира, смята още журналистът. "Гледал съм много филми на Лени Рифенщал, не само "Триумф на волята“, гледал съм и съветския отговор, прочутия филм "Обикновен фашизъм“ на Михаил Ром, и можем да видим как двете пропаганди говорят с един невероятен киноезик. Човек трябва да знае, че понякога лошото, злото, идва опаковано в прекрасни фантифлюшки,“ обобщи той.

Според Бойко Василев "20 дни в Мариупол“ не е пропаганден филм – той е автентичен разказ на двама журналисти, които са преживели събитията и правят наистина покъртителен филм, в който "истината не може да бъде наречена пропаганда, защото ние имаме свидетелство и ние имаме личното виждане на двамата автори“.

"Последното нещо, което има значение в този филм е киномайсторството. Имайте предвид, че това е снимано с фотографска техника при липса на ток от хора, които бягат, държат апарата в ръката, докато бягат. Огромната ценност на филма е свидетелството от първа ръка, защото точно тези хора бяха обвинени в манипулация заради снимките от руски удар върху родилно отделение,“ допълни той.

"С развитието на технологиите умението да се различава лъжата от истината в документалното кино, в документалната журналистика според мен ще стане ключово умение на бъдещия свят. И точно тук е голямата опасност, защото, извинявайте, но какво е човешкият живот без загадка? Дори аз, който съм се борел цял живот срещу лъжата, ще кажа: какво е човешки живот дори без лъжа? Какво означава да могат да те проследят навсякъде в реално време, какво е да може да се идентифицира всичко? Нека да си задаваме тези въпроси, защото те помагат на изкуството, помагат на историята и помагат на нас. Затворените въпроси не ни помагат за нищо,“ заключи журналистът Бойко Василев.