22:04 / 13.10.2026
187
Правомощията на министъра на правосъдието спрямо съдебната власт не са някаква законова отживелица, която да бъде избягвана като проява на въздържане от зловредно вмешателство на изпълнителната власт, а представляват точно обратното - средство за разумно взаимодействие между властите. Това написа бившият служебен правосъден министър Андрей Янкулов - в момента е в списъка с инициативните предложения за кандидати за членове на Висшия съдебен съвет (ВСС) от съдийската и прокурорската квота на парламентарната квота.
Повод за коментара му е днескашното обявление на министъра на правосъдието Николай Найденов, че няма да предложи кандидат за временно изпълняващ функциите главен прокурор на този етап и призова прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет (ВСС) да разшири кръга на кандидатите и да осигури "реален избор между лица с ясни позиции и визия за развитието на прокуратурата през следващите шест месеца". Мандатът на настоящия и.ф. главен прокурор Ваня Стефанова изтича на 22 октомври, а в публичното пространство се появи информацията, че Найденов готви Цветомир Йосифов, прокурор във ВКП, за поста.
Публикуваме целия текст без редакторска намеса:
През последните дни правосъдният министър беше подложен на масирана атака чрез статии "под индиго" от медиите, чиито остри пера са обикновено насочени срещу "умнокрасивите" като традиционно драпащи за някаква промяна в правосъдието. Упрекът към него беше, че искал да предлага своя номинация за и.ф. главен прокурор за следващите шест месеца, което било недопустима намеса на изпълнителната в "независимата съдебна власт". Твърдяната номинация на назован висш прокурорски кадър даже комично се представяше в статиите като свързана с Джуджетата. Комично, защото въпросните медии до съвсем не толкова отдавна отричаха самото съществуване на същите тези Джуджета, които сега описват като страховити задкулисни кадровици в правосъдието, пеейки в иначе омразния си жълтопаветен хор.
Днес от публикация на Министерство на правосъдието разбираме, че министърът поне към момента се е отказал да прави каквато и да е номинация и очаква самата прокурорска колегия да предложи повече от един кандидат. Изтъкнатият мотив е да бъдат избегнати всякакви съмнения именно за намеса на изпълнителната в съдебната власт.
Прокурорската колегия на настоящия състав на ВСС за вече деветгодишното си съществуване обаче е доказала многократно, че действа монолитно. Точно защото от нейните членове трудно могат да се очакват различни становища по ключовите за прокуратурата въпроси, една от твърде ограничените, но все пак съществуващи, възможности, за внасяне на някакъв външен елемент в тази хомогенност, са правомощията на министъра на правосъдието да отправя предложения до тях и да отстоява алтернативна позиция в дискусиите им, пък макар и без право на вот.
Правомощията на министъра на правосъдието спрямо съдебната власт не са някаква законова отживелица, която да бъде избягвана като проява на въздържане от зловредно вмешателство на изпълнителната власт, а представляват точно обратното - средство за разумно взаимодействие между властите. Дори най-скорошните изменения в Закона за съдебната власт детайлизираха допълнително тези правомощия.
В настоящия момент на още по-силно основание са и единствената практическа възможност да се чуе различен институционален глас при решаването на най-важните за прокуратурата въпроси. Това въобще не е толкова маловажно, ако беше, острите пера нямаше да се занимават с министъра, защото насочващите ги са се стреснали, че чрез него може да се появи и алтернативен кандидат, да има някаква дори минимална опозиционност или поне адекватен дебат кой временно да оглави прокуратурата непосредствено преди изборите за квотата на прокурорите в бъдещия ВСС.
Искрено се надявам тази възможност да не е елиминирана.
Иначе, можем да наблюдаваме с недоверие и колкото критичност си искаме процесите на противопоставяне в прокуратурата в навечерието на изборите за ВСС, да си ги обясняваме единствено през противоборства на лобита на бивши главни, прегрупирания и прочее. Факт е обаче, че прокуратурата никога не може да се промени без такива процеси, а нуждата от качествена институционална промяна е безспорна. Дали точно тези процеси ще доведат до необходимата позитивна промяна може и хич да не е сигурно, но пък е абсолютно сигурно, че ако нищо не се случва, нищо няма и да се промени.
