Много хора не носят часовник на ръката, тези, които го правят залагат на смарт часовниците. Винаги може да разпознаете феновете на стария навик – часовник, който се навива или пък работи с батерия, но винаги е със стрелки и циферблат. Не е задължително тези хора да са с ЕГН от миналото, напротив – носталгията по часовниците със стрелки се връща.

Кирил Кацаров е експерт, който не трябва да подценяваме. Той е председател на Сдружението на занаятчиите-часовникари – Подем. Преподавател е и в единственото в България училище, което "вади“ часовникари, а именно НПГ Прецизна техника и оптика "Ломоносов“.

Ако сте от онези маниаци на колекцията от часовници и си имате зимни и летни е хубаво да знаете, че часовник, който не се ползва дълго време трябва да стои в шкафа с извадена коронка /копченцето, което стои в дясно/, обяснява пред "Фокус“ Кацаров.

Има и друг съвет. Ако не ползвате часовник дълго време, задължително извадете батерията. В противен случай, тя ще се окисли и ще повреди механизма.

Хубаво, че с днешна дата, макар и трудно, намираме часовникар в квартала, но това не е действителността, с която трябва да свикваме. Защо?

В България има едно единствено училище, което подготвя бъдещите часовникари. Намира се в София и се казва НПГ Прецизна техника и оптика "Ломоносов".

Годишно в гимназията постъпват около 13 деца, готови да учат специалността "Измервателна техника“. "Сами ще се сетите, че тази специалност дори, защитена от МОН, не дава кадри на икономиката. Ентусиастите са малко, реализиралите се по специалността, още по-малко. Всеки, който реши да ползва образованието си го прави по семейна линия – дядо, баща или чичо часовникар", разказва с болка Кирил Кацаров.

Занаятът е на изчезване, а е толкова нужен на съвремието ни. Пари се изкарват, а клиентите стават постоянни.

Историята на занаята:

Занаятът по българските земи се развива активно през XVIII–XIX век. Възрожденските майстори са част от еснафите, като часовникарството върви ръка за ръка с гравьорството, златарството и фината механика.

Култови часовникови кули (като тази в Трявна – 1814 г.) стават емблеми на българските възрожденски градове. Самите кули са правени от майстори-часовникари, като механизмите често са внос от Виена или Цариград, но сглобени и поддържани от местни специалисти.

След Освобождението занаятът става още по-популярен – почти всеки град има по няколко майстори. София, Пловдив, Русе и Шумен са сред центровете. С откриването на специализирани технически училища в средата на ХХ век, часовникарството се институционализира.

По време на социализма занаятът продължава, макар и под формата на държавни работилници и ТПК-та. Много часовникари се обучават в техникумите (напр. в София, в днешната Професионална гимназия по прецизна техника и оптика "М. В. Ломоносов"), която и днес е единствената гимназия, където се преподава часовникарство.

Днес в България часовникарите са под 200, според неофициални данни. Повечето са възрастни майстори, а млади кадри почти не се появяват. Въпреки това, интересът към луксозните механични часовници и реставрацията отваря вратички за нишов бизнес и занаятчийско възраждане.