Иван Джингаров е потомствен обущар вече 17 години. В Гоце Делчев той е известен повече като “Ханс” – име, което му е дала учителката му по немски език още в 5-ти клас. В интервю за радио "Фокус" - Пирин Иван Джингаров отговори на въпросите - труден ли е занаятът на обущаря, какъв е интересът на младите към обущарството, колко се печели от него .

Фокус: Как се случи така, че се захванахте с този занаят - обущарството?
Иван Джингаров: Работих в УКВ завода в Гоце Делчев до 2005 г. До 1990 г., когато почина баща ми, който се занимаваще с обущарлък, аз изобщо не съм си мислел, че ще се занимавам с обувки. Само съм ходил при него и съм го гледал какво прави, но не съм работил. И тогава през 1990 г. някак спонтанно ми дойде желанието да се захвана с този занаят. Първо започнах с малко ателие на ул.”Звънчарска” в Гоце Делчев, после се преместих на друга улица, а от 1995 г. съм на това място – ул. “Кирил и Методий”. И така вече 17 години съм обущар. Работил съм преди това много неща – снабдител съм бил, шлосер и много други неща, но мисля, че тук вече си намерих мястото.
Фокус: Приятно ли Ви е да се занимавате с този занаят?
Иван Джингаров: Работата е много приятна, като работа. Но като миризми, лепила и такива неща не е много добре. Тук е едно малко училище. От една страна се подобряваш като човек, като професионалист, а от друга страна срещаш много характери и се научаваш да работиш с всеки един характер. Не само тук в работилницата, а и навън. Важно е да познаваш характерите на хората, защото ако не може да работиш с тях, няма как да работиш качествено. Като един психолог – ако не намери от къде да започне да те лекува, няма как да го направи. И с обущаря е така. Трябва с всеки човек да се отнасяш по различен начин, всеки е отделна личност. С някои хора се чувствам по – свободен, с други не. За мен няма значение какъв е по етнос или по социално положение човекът– той е клиент за мен. Затова спазвам максимата – Негово Величество Клиентът.
Фокус: Трудна работа ли е обущарството?
Иван Джингаров: Не. Занаятът общо взето е лесен. Зависи как си го направи човек. Ако го работиш с мерак и с любов, е лесен. Труден е ако го правиш насила. При мен си беше вродено. Баща ми цял живот – до 70 - годишна възраст се е занимавал с това, така ни изхранваше. И аз съм ходил при него в работилницата, тогава беше в Промкомбината, защото нямаше частници по онова време. Всички обущари бяха на куп. Ходил съм там, гледал съм, но само с гледане не става. Трябва и работа и с всеки изминал ден се учи нещо ново. Така всеки ден ставаш все по-добър. Но най-важното нещо е да се работи с качествени материали. Тогава става и хубаво, и качествено. Общо взето мога да кажа, че 80 % от работата се дължи на хубавите материали и да няма голяма надценка. Аз не искам да печеля много от това, което правя, защото ако човек започне да мисли само за материалното, нищо не става...
Фокус: Но тези хубави материали изискват печалба, за да може да си ги позволи човек, а трябва и поддръжка на машините. Успявате ли да се справяте с тези неща?
Иван Джингаров: Поддръжката на моето ателие специално не е трудна. Друго е вече ако имаш цех за обувки – тогава трябват много пари. Ние тук сме фактически една поддръжка. В момента е лесно и снабдяването с материали – отвориха едно магазинче тук в Гоце Делчев. Иначе при нас това е хубавото, че като купиш един път материали ще караш с тях 2-3 месеца. Това не е нещо, което трябва да го купуваш всеки ден, за да работиш.
Фокус: Казахте, че баща ви е издържал цялото семейство с такъв занаят. В днешно време това възможно ли е?
Иван Джингаров: Не, цялото семейство не. Може да е допълнение към доходите – нещо странично. Доходите от този занаят общо взето не са големи, но пък е нормално, за да се изхранваш ако си сам без проблеми. За препитание става, но бизнес не може да се развива с него.
Фокус: Има ли интерес от страна на по-младите към занаята?
Иван Джингаров: Моите наблюдения са, че няма много млади хора. Аз доколкото знам млади хора между 20 – 30 годишна вързаст, които да се интересуват от обущарство - няма. Има само едно момче, което отвори работилница и започна, но неговото е така отвреме на време – като допълнителен доход, защото той си работи и на друго място. Има и още един сравнително по-млад човек, който се занимава с обущарство. Другият майстор тук е на 83 години – бай Митко.
Фокус: Значи има опасност да се загуби обущарството като занаят?
Иван Джингаров: Аааа, не. Няма да се загуби. Този най-старият майстор има двама сина – поне единият ще го наследи и ще го работи. Даже той и сега се занимава. Както аз съм го наследил занаята от баща ми, така и другите тук по-млади ще го наследят от техните бащи. Няма опасност да се загуби майсторлъка, сигурен съм.
Фокус: Колко хора минават през ателието за поправка на обувки?
Иван Джингаров: Сега през зимата минават повече хора, но през лятото по двама – трима. Най-много по пет на ден може да минат, но все са за дребни неща като зашиване. Сега обаче има много клиенти и много работа – най-вече по ботушите. Сезонът е такъв. Лятото си чакаме, а сега зимният сезон е нашият сезон. Иначе и през другото време си има работа по малко. Ето аз например оправям обувките на двата ансамбъла - на Неврокопския на Запрю Икономов и на Николина Чакърдъкова и нейния ансамбъл. На всички танцьори ги оправям обувките и на нея също.
Фокус: Говорят ли обувките за личността на човека?
Иван Джингаров: Ооо, да, да, много даже. Ето например, ако един човек си донесе обувките почистени – значи е подреден човек, прилежен, а оттам си мисля и че в къщи също е добре положението му. Това не се отнася много за всички де – има някои, които от бързане нямат време да си ги почистят, но по принцип аз правя забележка на такива клиенти. Преди време даже имаше такава практика да се пишат бележки, че непочистени обувки не се приемат, но сега вече почистени, непочистени гледаме да поемаме ангажимента, защото трябва да си изкарваме хляба.
Фокус: Много икони виждам в ателието ви. Вярващ ли сте?
Иван Джингаров: Да, вярващ съм и наистина имам много икони тук. Ако е тежък празник, обикновено не работя. Консултирал съм се със свещеници и те казват, че ако е по-лек празникът, след като мине службата и си запалил свещ и си се помолил, може да отидеш да работиш. Защото в крайна сметка не отиваш да крадеш или да убиваш, а да работиш – да помагаш на хората. Иначе нашият календар е пълен с такива празници и трябва изобщо да не работи човек. Но без вяра сме на никъде ... Животът е толкова тежък, че само едната вяра ни остана, ако и тя си отиде незнам какво ще ни остане тогава.
Даниела КРАНТЕВА