Ивайло Андонов, бивш футболист на ЦСКА, шампион и носител на купата на страната, участник в САЩ '94, собственик на детско-юношеска школа.

Той даде специално интервю за ФОКУС, в което говори за своята школа, базите, националния отбори ЦСКА.

Сега ви предлагаме неговата гледна точка за ситуацията в детско-юношеския футбол

 

Как върви твоята школа "Пирин 2001“, която направи буквално веднага след като спря с кариерата си на футболист? Какво се случва в момента?

В момента съм в процес на реновация на терените и стартирам с малко по-различна програма от това, което е било досега. Тоест ще дам възможност и ще обърна внимание на тези деца, които искат да се развиват по групи и по звена, а не както състезаващите се деца, които не знаят все още да играят футбол, а искат да побеждават.

Тоест нещо като индивидуални тренировки – за защитници, халфове, нападатели?

Да, но ще дам възможност и на треньори, които искат да водят децата си тук, да идват и да ползват базите. Това е едно от нещата, които пропуска българският футбол – начинът на подготвяне на малките, подрастващите и не толкова младите. Всички се тренират по някакъв начин, който е насочен само към мачовете и резултатите, и не се обръща внимание на това, че те не могат да изпълняват елементарни задания.

Откъде взимаш тези идеи? От западните клубове? Откъде си ги "откраднал“?

Не, аз не съм крал нищо. Аз това съм го работил 20 години. Въпросът е, че това повсеместно не се случва. Това е едно от нещата, които и в по-големите клубове в първа и втора лига трябва да се случват, да не говорим, че това е работа и на тези с малките школички. Тези милион малки школи, които се нароиха. Това трябва да им е призванието, а не да събират такси, да ги водят на турнири и да пишат колко са били добри. А после да се получава разминаване в очакванията след време.

Иво, таксите ли са големият проблем на детско-юношеския футбол в България и многото частни школи, които са създадени едва ли не само за това?

Това, че са създадени за това, не е лошо. Лошото е, че нещата не са поставени на такава основа, за която току-що говорих. Не може в ранните години да търсиш изяви и резултати, да ги водиш по лагери и турнири. Те имат нужда от друго. Това, което даваше навремето улицата, махалата и Бог каквото го е дал. Събират пари – нека събират. Въпросът е, че там трябва да работят подготвени и добри треньори, а не аниматори.

Използваш тази дума "аниматори“, която и Димитър Димитров-Херо употреби преди година-две, и може би сте много прави. В цялата история обаче това няма как да стане без бази. Ти как успя да направиш така, че да си имаш собствена база и да не зависиш от други, да не плащаш наеми и съответно така да може да налагаш тази нова визия за треньорството?

Това е тежко – да имаш собствена база е тежко. Имаш я, но трябва да я поддържаш, а за да успееш и всичко да е на ниво, трябват средства. Никой не помага в това отношение. После реват, че нямало това, че нямало онова, а пък не знаят да дойдат и да видят, че има хора, които искат нещо да се случи. Иначе икономическата ситуация в света и навсякъде за последните пет години от пандемията насам е един тотален нов свят. Това са реалности, но аз все пак съм намерил начин, купил съм си тази земя.

Имал си визия преди години да купиш земята, докато е било евтино. Помагат ли родителите, или имаме такива родители, които се наместват в работата на треньорите?

Никога не трябва да се допуска това. Това е грешка. С родителите трябва да си като в казармата – който е бил, знае. Ако спиш в голямото помещение далеч от печката, ще ти е студено; ако си до печката, ще изгориш. Трябва да намериш баланса, средното разстояние. Така че трябва да имаш отношения с родителите, но не може да си позволиш да ти зависи работата от настроението, капризите или желанието на родителите да те изнудват.