08:56 / 02.12.2025
3897
В края на лятото на 1939 г. министрите на външните работи на СССР и Германия Вячеслав Молотов и Йоахим фон Рибентроп подписват прословутия пакт за ненападение, който разделя Източна Европа между двете страни и позволява на Хитлер да нападне Полша само няколко дни по-късно. В същото време, предложеният в момента американско-руски план за прекратяване на войната в Украйна показва, че големите военни сили отново са се сговорили, за да разделят континента в своя полза. Такова мнение изразява коментаторът на Bloomberg Марк Чемпиън.
"Това трябваше да е ясно отдавна. Поне от февруари аз твърдях, че администрацията на Тръмп е заинтересована не толкова от сключването на мирно споразумение за Украйна, колкото от рестартирането на отношенията между САЩ и Русия за сметка на Киев и неговите европейски съюзници. Публикуването на 28-точковото американско-руско предложение направи това невъзможно за игнориране“, отбелязва авторът.
Според Чемпиън, сега, когато европейските лидери най-накрая признаха, че по въпроса за Украйна са останали сами, възниква следният въпрос: може ли Европейският съюз да се превърне в геополитически играч, способен да се противопостави на Русия, Китай и своя номинален съюзник САЩ. анализаторът смята, че честният отговор на този въпрос е "не“.
"За това би било необходимо да се демонстрира значителна сила, а това просто не е в ДНК-то на блока. Европейският проект е разработен, за да гарантира, че неговите членове никога повече няма да воюват помежду си, както се случи по време на два катастрофални конфликта и в продължение на векове преди това. ЕС се справя толкова добре с тази задача, че през 2012 г. получава Нобелова награда за мир. Но когато става въпрос за защита от външни заплахи, пътят към съвременния ЕС е осеян с провалили се съвместни проекти в областта на сигурността, започвайки от Западноевропейския съюз от 1954 г., а дори и по-рано. Тази задача бързо е предадена на Организацията на Северноатлантическия договор, тоест на САЩ, и така остана до днес", обяснява авторът на публикацията.
В частност, завеждащият катедрата по съвременна история на германския университет "Лудвиг Максимилиан“ Киран Клаус Пател отбелязва, че да се иска от ЕС да покаже твърда сила е все едно да "заявиш на професионален футболист, че отсега нататък ще играе ръгби“.
Според Чемпиън, неготовността на ЕС за света на "геополитическото ръгби“ няма ясно институционално решение. Въпреки това Европа няма друг избор, освен да направи крачка напред, ако не иска да бъде "разкъсана на парчета“.
"Ключът е да се направи Европа – а не ЕС – движеща сила на дипломацията и проявата на твърда сила. Твърдата външна политика трябва да се провежда извън ЕС, по възможност в рамките на НАТО, а ако това е невъзможно – с помощта на специално създадени коалиции“, добавя коментаторът.
Авторът на материала счита, че до известна степен това вече е започнало. Великобритания стана лидер на Обединените експедиционни сили на 10 северни страни, които не са членки на ЕС и НАТО, а друга група обединява така наречената Северно-Балтийска осмица. Също така наскоро Великобритания и Франция организираха коалиция от доброволци за миротворческа мисия в Украйна.
"Това е хаотично, но не съм сигурен, че е лошо“, подчертава Никлас Хелвиг, водещ изследовател във Финския институт за международни отношения, базиран в Хелзинки.
Чемпиън добавя, че това може да е единственият начин за Европа да действа ефективно, тъй като твърде много геополитически важни играчи в региона, сред които членовете на НАТО – Норвегия, Великобритания и Турция – не са част от ЕС.
"Както се говори често, Европа се връща към историята след няколко десетилетия утопична почивка, така че нейната първостепенна задача е превъоръжаване. Но Европа винаги се е обединявала срещу външни заплахи само когато те са били възприемани като общи и извънредни, очевидни примери за което са Съветският съюз по време на Студената война и Османската империя в края на 17 век", напомня коментаторът.
Той също така обобщава:
"Да се намери начин да се направи и двете – да се запази мирът вътре и в същото време да се демонстрира сила извън границите – може да бъде най-значимото предизвикателство, пред което са изправени европейските лидери от времето на реакцията на съдбовното съветско-германско "мирно“ споразумение от 1939 г.“.
