05:13 / 13.10.2026
1374
С обширен коментар по случая на влязлата за лечение в България Ива Михайлова излиза изданието 24chasa.mk. В изложението си авторът Никола Николовски пише:
Ако някой през последните години постоянно е казвал, че Македония и България трябва да се обединят, това бях аз. Често пътувам между Скопие и София, това лято бях на почивка в Слънчев бряг, а също така често посещавам Банско, Боровец, Перник и други места в България. Именно тези преживявания ме научиха, че обикновените хора, независимо от националността им, често имат много повече общи неща, отколкото политиката иска да признае. През годините осъзнах, че няма лоши нации, а лоши политици, които създават омраза от исторически разногласия и национални чувства.
Но понякога търпението си има граници. Случаят с Ива Михайлова за пореден път повдигна въпроси за отношението към справедливостта, отговорността и начина, по който националността се превръща в политическо оръжие. България се превърна в новото Косово – убежище за хора, прегрешили срещу закона.
Ще започна от най-основното: къде е съчувствието към човека, който загуби живота си? В целия обществен шум около случая, в защитата на Михайлова и в реакциите, идващи от българска страна, именно човешкото измерение рискува да остане в сянка. Преди да се повдигнат национални въпроси, преди да се отправят политически послания и преди някой да бъде обявен за жертва, трябва да се прояви уважение към човешкия живот.
Ако има съмнения относно отговорността, те трябва да се установят чрез съдебно производство. Ако някой е извършил провинение или престъпление, той трябва да бъде подведен под отговорност съгласно закона. Но толкова ли е трудно, успоредно с всички правни и политически спорове, да се изрази съчувствие към семейството, което е загубило любим човек?
Ето я същината на моята гледна точка. Когато националната идентичност стане по-важна от човешката трагедия, нещо дълбоко не е наред.
Случаят придобива допълнителна тежест поради информацията, че Михайлова е напуснала Македония и е отишла в България, въпреки обстоятелствата, свързани с провежданата в страната процедура. Правните факти, нейният статут и възможността за евентуална екстрадиция следва да бъдат установени от компетентните институции. Обществеността обаче с право може да се запита дали националността се използва като предпазна мярка от отговорност и дали едни и същи стандарти важат за всички в подобни случаи.
Ето защо мнозина се сещат за случая с Християн Пендиков от Охрид. Не твърдя, че двата случая са идентични в правен смисъл, но има сходство в начина, по който националната идентичност се превръща в централна тема в обществения дебат. Вместо първо да се говори за конкретните обстоятелства, факти и отговорност, дебатът лесно се превръща в пореден епизод от македонско-българския политически конфликт.
И така стигаме до израза, който използвам отдавна: "българин по професия“.
Не говоря за хора, които искрено се чувстват българи, нито за правото на някого на национално самоопределение. Това право не бива да бъде предмет на ничий спор. Говоря за феномена, при който националната идентичност се подчертава избирателно, в момента, в който някой се нуждае от политическа, институционална или медийна защита.
Когато идентичността се използва като средство за натиск, когато един личен случай се превръща в национална кауза, а въпросът за отговорността се потиска зад знамена и жалки изявления, тогава вече не говорим за достойнство, а за политическа инструментализация.
През последните години видяхме и други случаи, в които хора твърдят, че са изправени пред ограничения заради българското си самоопределение. Но всяко подобно твърдение трябва да бъде проверено с конкретни факти. Ако някой наистина е дискриминиран, това трябва да бъде доказано и санкционирано. Ако, от друга страна, националните чувства се използват като аргумент за политически точки, тогава обществеността има право да зададе въпроса за мотивите.
Националността не трябва да бъде нито привилегия, нито алиби. Тя не трябва да бъде карта, която се тегли, когато е необходима, и се забравя, когато е безполезна.
И тук е отговорността на българската държава и нейните политици. Ако наистина искат добросъседство, те трябва да покажат, че справедливостта не зависи от паспорт, че човешката трагедия не се използва за национална мобилизация и че зачитането на собствената идентичност не означава отричане на отговорността на другите. Защото добросъседството не се гради с двойни стандарти, а с честност, емпатия и уважение към закона. А най-малко се гради, когато всеки проблем се превръща в нова причина за разделение.
В заключение ще кажа само едно: най-опасното е, когато човек забрави собственото си достойнство, за да се превърне в нечие политическо оръжие. Или както казваха нашите баби и дядовци: "единственият човек, по-лош от турчин, е този, който е направен по-турчин“.
