Уроците, които трябва да помним от Съединението 137 по-късно – наш гост е Стефан Шивачев, директор на Регионалния историческия музей в Пловдив. Здравейте, честит празник!

Здравейте. Честит празник на вас и на всички слушатели на Радио "Фокус“!

Г-н Шивачев, защо Съединението е толкова специално и обикновено го наричаме "най-българския акт в нашата история“? Как успяваме да постигнем това? Духът на българина ли? Кои са силите, които ни обединяват, и ни дават сила да обединим двете разкъсани Българии?

Съединението е много специално събитие в българската история и както аз често го наричам – най-светлото събитие в новата българска история. По простата причина, че през 1878 г. свободата или Освобождението идва само за част от българите. След решението на Берлинския конгрес българските земи са разделени на две части и една голяма част от българите остават било под пряката власт на Османската империя, каквато е Македония и Одринско, било под автономията на Източна Румелия, или пък предадени от Великите сили на Румъния – в случая става дума за Северна Добруджа, или на Сърбия – става дума за Пиринско и части от западното българско землище. Така националнообединителната програма става основата за развитието, най-важният фокус в развитието на българския народ. От 1878 до 1885 г. думата "съединение“ е най-често срещана в българските медии тогава, във вестниците, в обществения живот на България. Това е така, защото българите и на север, и на юг от Балкана декларират, че не искат да живеят разделени. И тази идея за съединение обхваща всички българи. Или както народният поет Иван Вазов казва, Съединението най-напред е извършено в умовете и сърцата на всички българи. Това е особено важно и затова, защото Съединението е извършено от цялото българско общество. Съединението е чисто българско събитие, което е подготвено от революционерите начело със Захарий Стоянов, с Иван Андонов, в рамките на тази изключителна българска 1885 г. Обявено е на 6 септември. Тук, в Пловдив е посрещнато с огромен възторг, с огромна радост от всички, но през следващите няколко месеца то е защитено с усилията, с дипломацията, с мъдростта на всички българи, като започнем от княз Александър, българския владетел, който приема Съединението под своя скиптър, знаейки, че това най-често ще му струва короната, защото и в миналото, пък знаете, че и сега Русия никога не прощава подобни актове, извършени без нейно съгласие. Като минем през председателя на Народното събрание Стефан Стамболов, министър-председателя Петко Каравелов, всички български министри, българските капитани от новата армия и всички български войници, разбира се, всички тези доброволци, които буквално зарязват обучението си в Средна или в Западна Европа, качват се на кораби, качват се на влака и тръгват за България, за да се запишат доброволци, всички тези българи от Македония, които се записват доброволци и участват в последващата Сръбско-българска война. Съединението е изключително важно и с още нещо. Съединението за първи път показва, че един малък народ може да се наложи над волята на Великите сили. ХІХ век е известен с това, че Великите сили се събират на определени конгреси – било то в Париж, във Виена, приемат решения, които създават т.нар. статукво в Европа, а мога да кажа и в света, и това статукво никой не си е помислил, че може да бъде нарушено. Изведнъж се оказва, че на 6 септември тук, в Пловдив, българският дух, българският народ обявява това Съединение, знаейки, че това е против волята на Русия, против волята на всички други Велики сили. И ако в началото има един напълно оправдан скептицизъм, защото никой народ не си е позволявал това нещо, след това, само седмици след това, особено след епопеята на Сръбско-българската война и великолепната българска победа, всички разбират, че българите са застанали като един и са заявили: ще живеем обединени, свободни и сме готови да умрем в защита на нашето Съединение. Всичко това определя този комплекс от причини, в който ние поглеждаме на Съединението и на неговите уроци, които са невероятно актуални в следващите десетилетия, че и днес, 137 години, да кажем точно, след Съединението на Княжество България и Източна Румелия.

Всъщност, ако трябва да говори за военната защита на Съединението, България очаква, че така ударът ще дойде от южната граница, от Турция. Всъщност обаче ние оставаме изненадани, защото Сърбия напада вероломно България. Защо?

Вижте, трябва откровено да говорим за българската история. Напълно нормално е нашите предци тогава да очакват, че ударът ще дойде от Османската империя, затова, защото Съединението е обявено в столицата на Източна Румелия – Пловдив, а Източна Румелия е автономна провинция на Османската империя. Т.е. откъсва се парче от снагата на тази империя. Макар тя да е в криза, макар всички да говорят за нейния бъдещ разпад, в крайна сметка това е удар срещу Османската империя. Благодарение обаче на намесата на Великите сили, които разбират, че влизането на османските войски в Източна Румелия и в Княжеството ще доведе до една невероятна криза, тогава се оказва, че благодарение на намесата на Великобритания, на Русия също, въпреки тези противоречия, които има между император Александър ІІІ и българския владетел княз Александър, Османската империя тихомълком приема това положение. Но всички наши съседи са свикнали още от времето преди 1878 г., защото България се освобождава последна от балканските държави – те са свикнали постепенно да отнемат части от снагата на българския народ. Така Сърбия неколкократно премества границата. Нишко, Пиротско, Поморавието – това са области, които са населени с преобладаващо българско население. Румъния също има претенции, макар че е взела Северна Добруджа, в която няма пукнат румънец, както казват, през 1876 г. Гърция също предявява своите претенции. И това, че сръбският крал Милан се оказва достатъчно недалновиден и достатъчно лаком да го нарека в човешкия смисъл на думата – знаете ли, в Сърбия след 6 септември Артур фон Хун, като кореспондент на Kölnische Zeitung, минавайки през Белград, остава ужасен от тези тълпи, които манифестират и които заявяват, че само след седмици ще бъдат вече в София сръбските войски и ще делят нова граница, която да бъде на няколко километра от София. И това всъщност е балканската история, това всъщност са напълно неоправданите претенции. Но пък в историята винаги има и такива моменти, в които започвайки нещо, то има коренно противоположни резултати. Така се получава със Сръбско-българската война. Никой не вярва, че командваната от генерали Сръбска армия, която е изкарала две войни срещу Турция, която се води за една от – или поне сърбите си мислят, че е една от добрите армии в Югоизточна Европа, изведнъж се оказва, че младата Българска армия, командвана от капитани, които просто не са имали време да достигнат до майорския чин, изведнъж се оказва, че тази млада армия от тези български войници – пет века българите не са имали своя държава, не са имали армия, и изведнъж те изкарват една армия, която прави на пух и прах войските на Сърбия.

Да, така е.

И това вече показва на цяла Европа, че няма връщане назад. И тогава вече благодарение на британската дипломация се измисля тази формулировка, която с Топханенския акт от края на март 1886 г., признавайки Османската империя, възлага управлението на Източна Румелия на българския княз за срок от две години, което ще се подновява след всеки пет години, и така и вълкът се оказва сит, и агнето се оказва цяло. България е съединена, обединена, българското Княжество става най-голямото по територия и по могъщество на Балканския полуостров. Разбира се, в някаква степен и Османската империя е удовлетворена, защото тя пък ще си получава този данък, който получава от Княжеството и Източна Румелия чак до 1908 г.

Благодаря ви! Хубав празник да си пожелаем още веднъж и все така да бъдем обединени в каузата.

 

Евелина БРАНИМИРОВА