Интервю за предаването "Цветовете на Пловдив" по Радио "Фокус" с Петко Георгиев, главен библиотекар в НБ "Иван Вазов"- Пловдив за колекцията от редки и ценни ръкописи и старопечатни книги в НБ "Иван Вазов". 

В Регионален археологически музей – Пловдив представихте изложбата "100 години специални сбирки на Народна библиотека "Иван Вазов"". Нека да кажем какво показва тази изложба и защо точно там я представихте?

Съдбата на Пловдивската народна библиотека е пряко свързана със съдбата на Регионален археологически музей, защото това на практика е една и съща институция. Пловдивската народна библиотека и музей, така се е наричала до 1945 г., са една и съща институция, споделяли са една и съща съдба, имали се един и същ директор и са се развивали двете институции. Така че мястото на показване на изложбата е повече от коректно. Като тук трябва да направим една бележка, че съвременната сграда, в която се намира Регионален археологически музей, не е била сградата на библиотеката и музея. Всички знаем, че Народната библиотека се е помещавала в сегашния Музей на Съединението.

В тази сграда, в която се помещава днес музеят, всъщност е било бирничеството на града, Данъчното. Но след голямото земетресение от 1928 година, предвид множеството пукнатини на сградата, те решават да го дадат вече на без това отеснелите помещения на библиотеката и музея, за да може там археологическата част да се обособи, тъй като до онези времена хич не е било голямо пространството, което забелязва и Негово Величество царят на едно посещение. Цар Борис идва в Пловдивската библиотека и музей и казва: "Имате много хубави неща, но нямате място да ги експонирате". И тогава се взема това решение да се случат нещата. Така че някак си в естествения си дом се връща тази изложба, защото на практика, в последствие и тези книги, те са стояли там и по лавиците на тези пространства.

Имаше ли голям интерес към изложбата? Какво им беше най-интересно на посетителите?

Разбира се, има голям интерес към изложбата. Тя е гостувала къде ли не, навсякъде е посрещната добре, защото много малко хора предполагат, че Народната библиотека в Пловдив притежава такива големи ценности, които са много интересни. Сега ни предстои да направим такава изложба, която да е на открито място, за да може повече граждани да я видят. Къде ще бъде изложена е въпрос на преговори и с Общината, но е хубаво да бъде и на открито поставена. Трябва да кажа, че ние я нарекохме "100 години специални сбирки" – нещо, което е твърде условно, тъй като историята на специалните сбирки е много дълга. Тя започва още със самото основаване на библиотеката в 1879-а. Но през 1921 година излиза в Държавен вестник Закон за народните библиотеки в София, в Пловдив, Закон за културата, в който се споменава, че към Пловдивската библиотека вече съществува отдел за ръкописи. 

Дотогава също е съществувал такъв отдел за книги и ръкописи, но тук вече имаме самостоятелно обособил се отдел, който е вследствие на един репертоар, един опис публичен на старопечатните книги и ръкописите в Пловдивската народна библиотека, извършен не от кого да е, а от самия проф. Беньо Цонев, преподавател на Софийския университет. Този опис, между другото, го има във всички големи библиотеки по света. Номерата в описа служат и до ден-днешен като искови номера за всички учени, които посещават тази библиотека. Те са от САЩ, от Руската федерация, от Финландия, от Турция, от Гърция, отвсякъде, откъдето идват слависти, си служат с този опис от 20-те години и с номерацията на Беньо Цонев. Това е много важно. Това е един публичен акт, с който се официализира пловдивската ръкописна сбирка, което е важно, защото държавата е искала да знае къде и какво има. Трябвало е да се свърши много по-рано, в 1911-та, но поради почналите войни, проф. Беньо Цонев едва успява да идва всяка година по малко и да ги работи. След края на войната, през 1919 година ги приключва, 1920-та излизат, и 1921-ва пък Министерството излизва с решение, че в Пловдивската библиотека ще има специални сбирки, които ни най-малко не са някакви оскъдни. Напротив, това са едни ръкописни книги, на които границата е от XI век насетне. Говорим за Българското средновековието, като най-старите свитъци са фрагменти от византийски ръкописи от Х век.

Тук говорим за историята на Източната римска империя, за Второ българско царство, за писмени традиции на южните славяни, защото имаме множество ръкописни книги, които са и от сръбските земи, разбира се, от Влашко печатни книги, старопечатни.

Разбира се, сега говоря само за една от сбирките, за ръкописните книги. Трябва да кажем, че те включват различни колекции. Това е Български исторически архив, това е фотографска сбирка, сбирка от редки и ценни книги и сбирка от българска възрожденска книжнина – все паметници, които са с голяма ценност за нашия народ. Казвам за нашия, защото обикновено критериите за редки и ценни книги и за такива колекции са различни за всеки народ.

Във Венеция старите книги са едни, разбираемо. А в България са съвсем различни. Защото, когато ние започваме да книгопечатаме по-усърдно на говоримия български език, това ни повече, ни по-малко е през 1806 година. Оттам започва началото на българското възрожденско книгоиздаване с "Кириакодромион, сиреч Неделник" на Софроний Врачански.

Дотогава съседните страни вече имат по 2-3-4 хиляди заглавия отпечатани, не говоря за тиражност. Малко хора знаят, че българската възрожденска книжнина като заглавия от 1806 до 1878 година включва 1878 заглавия. Това е една малка семейна библиотека. Това е всичко отпечатано на български език, което аз тук много често го акцентирам и на студентите, и на учениците, които идват. Това означава, че българският възрожденски човек е могъл да прочете всичко написано на родния си език, да не говорим, че българската интелигенция в това време е и автор на самите тези издания, което пак автоматично означава, че за да си грамотен и високообразован трябва да знаеш поне още 2-3 езика, за да можеш да достигнеш до световните постижения в науката.

Но тези книги са много скъпоценни за нас, защото те показват порастване на въжделението на българския народ. И ето, тази колекция от български възрожденски книги, която за една чужда страна няма да представлява никакъв интерес, за нашата библиотека и за нашия народ до сега, и до ден-днешен е паметник на културата.

Аз се опитвам да популяризирам и Рибния буквар, разбира се. Много често, като идват деца питат: "Ама това ли е оригиналът?", защото смятат, че Рибният буквар е нещо едно-единствено написано някъде и той се пази в някакви сейфове. А пък в Пловдивската библиотека има три екземпляра от Рибния буквар, имаме шест от Неделника на Софроний Врачански, което е много интересно.

Сега особено, като почне ноември и до края на учебната година, аз почти всяка седмица имам по две-три групи ученици и студенти, и на мен не ми тежи. Каня ги, обичам ги, искам да идват, да им показвам, да им говоря, да виждам пламъка в очите им, да виждам насълзените им погледи, когато започнем да си говорим за книгата. Защото когато те видят тези книги светини, когато говорим и за Рибния буквар, виждам промяната на отношението сред тях. Иначе, в нашата библиотека пазим и първопечатните книги на нашия народ, но те не влизат в тази обща част на старопечатната книжнина. Това са книги, които са отпечатани или извън пределите на Османската империя, но са единични паметници, с огромно културно значение.

Защото, както всички знаем, отпечатването в Османската империя е забранено. И въпреки всичко на Балканите има такива импулси.

Най-старата книга в нашата библиотека е "Четириевангелието на йеромонах Макарий", който го е отпечатал на български език в 1512 г. в Търговище, Румъния. Тук са книгите на Божидар и Винченцо Вукович, които работят и в Княжеството, и във Венеция. Тяхната книгопечатница във Венеция е наследена от големия български печатар Яков Крайков, който там отпечатва своят "Часослов" и множество други книги, от които от "Часослова" му ние имаме два екземпляра, изключително ценни. Защото в тази богослужебна книга той помества в 1563 г. много жития на средновековни български светии, което е много любопитно. Но този импулс, както казвам, е много малък. Тук говорим просто за няколко десетки книги. В това число може да сложим и Христофор Жефарович с неговият гербовник, със "Стематографията" му, която също имаме. Колекцията от първопечатни книги в нашата библиотека е много приносна и хубава. Множество са интересните книги, книги-джуджета, ултраджуджета, съвсем миниатюрни, много големи, като книгата "Птиците на Америка". Някои са много скъпи.

Разбира се, трябва да кажа, че благодарение на Негово Преосвещенство епископ Сионий, бе възстановен един обков на едно евангелие, което някога е било в църквата "Св. Димитър" в Стария град в Пловдив, то е описано от възрожденски автори. Но когато 30-те години го дават на библиотеката, е окраден обкова му. Ние знаем от д-р Маньо Стоянов, който някога е бил главен библиотекар на този отдел "Специални сбирки" и директор на библиотеката едновременно, че такова евангелие се пази в Бачковския манастир. И дядо Сионий го възстанови, за което ние имаме един прекрасен ценен артефакт.

Картите също ли спадат към тези специални сбирки?

Отделът и колекциите в него са били различни през годините. Някога всички карти са влизали в този отдел. В последствие са решили, че само най-старите ще бъдат. Така че най-старите няколко карти, като плана на Пловдив – "Пловдивски санджак", първата карта, която имаме на хаджи Русет също. Но това са само няколко карти, докато картографската сбирка в последствие, която притежава не по-малко ценни карти, те не са днес в този отдел.

Тук са и щампите, които трябва да кажем, защото малко пловдивчани знаят, сигурен съм, и малко българи знаят, че първият български художник на историческа тематика, или рисуван в епохата на гражданственото рисуване, е Николай Павлович. И неговият личен архив е в нашата библиотека. Всички скици на тези прекрасни щампи, които познаваме "Съединена България", за които и вие се сещате "Паметник на Българската църква" и така нататък, освен щампите, и всички скици, всички негови рисунки се намират в Български исторически архив. Не по-малко са ценни, тук трябва да кажа, и документите на съпътстващите ни народи, с които имаме еднаква история – османотурските документи са изключително ценни. Много ценни са ръкописите, документите, архивните и книгите на гръцки език. Ние имаме изключително голяма библиотека от тези езици.

При османотурските – тук е личната библиотека на големия феодал на Родопите Селим Агуш Ага. Може би знаете за село Могилица, че някога, след като е национализиран конака, книгите са изхвърлени, никой не ги е искал. Та, библиотекарката, която е била тогава, Вера Асева е главен библиотекар на този отдел, той тогава се е казвал "Истории", наема един камион, отива и ги взема в Пловдивската библиотека. И сега работиха учени от Българския ислямски институт в София - д-р Сафер Хасанов, той направи това откритие, тъй като някога тези ръкописи, предимно с религиозна, но има и с философско съдържани и медицинско съдържание, са били много маргинално описвани. Но голяма част от тях съдържат повече от едно съчинение в едно книжно тяло. Той откри арабски, арабографични ръкописи от преди идването на османските турци на Балканите. Той откри ръкописи от IX век и вече можем да кажем, че нашата ръкописна колекция почва от IX век. Това са достижения на ориенталската калиграфия, които тепърва, аз се надявам много нашата работа с тях да продължи, за да могат те да ги разкрият и да можем да покажем и на света, и на хората, които занимават с такива арабографични ръкописи, това богатство, което притежава тази библиотека.

В този османотурски набор, който имате, най-вероятно има доста данни за исторически личности от този период на 5-вековното робство?

Специално в архива на Агушеви, тъй като той е и кадия на целия Смоленски регион. Вече 20 години съм в този отдел, който много хора са посещавали, за да търсят документи за техните роднини. Защото кадията какво прави – той съди, отсъжда, и там има какви ли не дела, документи за имоти, за строеж на култови сгради, на църкви, на джамии. Всичко това е много добре описано и приведено, така че архивът му също е много богат. Но тук е и архивът на Източна Румелия, архивът на временното руско управление. В крайна сметка, след освобождението на България, тя се управлява от Пловдив. Тук е първата градска градина, така наречената "Дундукова", която скоро беше възстановена. И тук е архивът на руското командване. Така че библиотеката наистина има богати архиви, богати документи. Ние за всеки един от тях може да говорим с часове разбира се.

Може би, тъй като споменах фотографската сбирка, трябва да кажа, че едни от първите фотографии, правени по българските земи, се намират в тази библиотека, те са на пътуващия фотограф Елиас Армин. Това е някъде около 1859-1860 година, когато Елиас Армин пристига в Пловдив. Той тук снима владиката Хрисант прословутият, Йоаким Груев с негови ученици, Костаки Пеев със семейството.

Доста интересни фотографии. Имаме и едни от първите фотографии на Никола Кавра и на Димитър Кавра.

В тези специални сбирки съдържа ли се нещо от по-новата история?

Това е разбира се един от критериите за рядкост и ценност – би могла да влезе и нова книга, която обаче е с особено значение за града, за българския народ. Така че имаме и по-нови книги. Разбира се те биха могли да са редки и ценни, заради малкия формат, в който са издадени, или заради номерираността на изданието. Примерно имаме книги на Стефан Памуков, които е само 12 екземпляра. Имаме една книга, която е изработеха студентите от Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство, на доц. Гьошев, които изработеха книга в един-единствен екземпляр за нашата библиотека, с калиграфски изписани букви на българска азбука. Тя е ръчно изработена книга, един-единствен екземпляр, само за нашата библиотека. Трябва да е нещо уникално, за да може да го сложим в тези критерии на рядкост и ценност. 

А какви хора посещават вашия отдел? Това предимно специалисти ли са?

Разбира се, предимно специалисти. Ние не сме много хората, които се занимаваме с палеография и с кодикология в нашата страна, така че в общи линии се познаваме. И когато дойдат такива учени, те са добре известни на мен. Но много често идват и колеги от Източна и Западна Европа, които са със съответно придружаващо писмо: Ягелонски университет, докторант, написано от катедрата там или факултета, в който се намира тази Катедра по българистика. Мината година имахме докторант от Нашвил, Тенеси, който пък сравняваше юридическото развитие на Източна Румелия и Кралство Сърбия и пишеше за това. Професори от Гърция, които идват да работят с гръцките документи, но основно специалисти. Защото тези документи са много интересни за публиката, да дойде да ги разгледа, ние периодично правим изложби, но те не могат да работят с тях. Нямат нужната компетенция да работят със съответния документ.

Това, което ние можем да направим, е  една уникална дигитална библиотека, в която те са достъпни. Досега са дигитализирани  най-старите и застрашените. Това са ръкописите, всички славянски ръкописи. Сега предстои да бъдат качени гръцките, след това и ориенталските и започваме със смели крачки да вървим към първопечатните книги. Голяма част от тях са качени от първопечатните и първопечатни, и другите редки и ценни издания, за да могат да бъдат достъпни.

Когато дойдат деца при нас, те не си дават сметка защо трябва да има книги, защо едно време са печатали книги, защо първите са църковни. И като дойдат аз ги питам: Защо според вас тези книги, които виждате, всичките са църковни? Няма как да получа отговор. И тогава започвам да обяснявам, че в църквата нищо не се казва наизуст, че за да се служи службата свещеникът трябва да има Служебник, навън певецът, който му отговаря, трябва да има Часослов, защото всичко се случва по часове, трябва да има книгата Псалтир, вътре пак трябва да има избор на Евангелие. Освен това те не пеят да си тананикат нещо, ами за всяка седмица има съответен глас на изпълняване на песнопението, за което трябва да има книгата Осмогласник. Освен това всеки месец има различна служба, за която трябва да има книгата, която е Месецослов за всеки месец. И когато почна да ги изброявам, получава се една библиотека.

И се оказва, че във всяка една българска средновековна църква трябва да има библиотека, което в крайна сметка е основата, и двама души, които да могат да чета тези книги – един свещеник и един певец. Което означава, че по този начин в малките схлупени български църкви се е запазил нашият език. Той е бил не говорим, а четим език и ние някак си сме успели за един период от половин хилядолетие, което хич не е малък период, да го преминем в писмени. Писмени, а не скудоумни някакви.