Кольо Колев, социолог, , в интервю за обзора на деня на Радио "Фокус" "Това е България".  

Изключвания на политически неблагонадеждни функционери, вътрешнопартийни побои, налагани върху несъгласните. Възраждат ли се Гочоолу, Дочоолу и Данко Хаирсъзина? Има ли още по-голямо дъно, до което да достигне у нас нищетата на политическите нрави? Поканих за коментар социолога Кольо Колев. Че дълбаем дъното – дълбаем, г-н Колев, ами има ли още място да продължим?

Според мен има, има. Аз съм оптимист в  това отношение. Винаги когато сме стигали до това изказване – е не може, по-лошо от това не може, виждаме, че може, че има още къде да се копае, че възможностите в това отношение са безгранични. Така че определено имаме още на какво да се радваме. Тъжно е, тъжно е, разбира се, но това е горчивата действителност. Отново виждаме някакви такива рецидиви от типа: де факто към момента едва ли не пазарната икономика вече е обречена като такава, идеята за частната собственост също като че ли постепенно се обрича, заменена от политическа целесъобразност, вярност към някакви абстрактни идеи. Всичко това като че ли сме го виждали. Едновременно с това наблюдаваме и такива партийни клишета - как може този, не го ли виждате, че той е примерно про-Путин или анти-Путин или "за“ еди-какво си, или "против“ – как може той да заема държавен пост? Неща, които ме навеждат на мисли за идеологическата чистота, към която се стремяхме в недалечното минало – битката срещу врага вътре и битката срещу различните. Това наблюдаваме към момента – странен конгломерат от някаква нова полутоталитарна идеология от една страна, прикрита с фрази за чистотата на светлите идеали, на не знам какво си.

Дали не почват да се появяват наченки на обикновен фашизъм? За комунизъм – силно казано, но за някакъв десен екстремизъм, г-н Колев?

Да, точно за това говорих. Като че ли започват да се появяват такива наченки, особено що се отнася до риториката, която използват част от т.нар. партийни  функционери, от една страна, а от друга страна – като че ли наблюдаваме засилена цензура в повечето медии, официални медии, основно, разбира се, говоря за централните. Да, такива наченки наблюдаваме. Разбира се, да го наречем чак "фашизъм“ може би е още рано, но по-скоро са наченки на тоталитаризъм.

Спомням си, американски журналисти задават въпрос на Томас Ман, който емигрира в Америка буквално в навечерието на установяването на Хитлер. И те го питат: "Как усетихте, че в Германия идва нацизмът?“. Големият писател отговаря: "Заглавията на вестниците започнаха да си приличат“. Аналогията усещаме ли я?

Да, до голяма степен. И едновременно с това наблюдаваме едно тотално разминаване между общественото мнение, обществените настроения и т.нар. "официална политика“. Може да го наблюдаваме в много сфери, но основното е примерно да кажем за еврозоната, където всички се кълнат в светлите евроатлантически ценности и това колко е хубаво в еврозоната, а обществото като цяло – над 60%, близо 60% от хората казват: не, не щем, не искаме. И едновременно с това политиците казват: хайде, давай! Сега ще направим план-програма как ето още от сега, от утре ще скочим в еврозоната. Хората тайно подозират, че това ще се пише на техния гръб и на техните икономически интереси и до голяма степен основателно мислят. Другото основно разминаване е т.нар. евроатлантизъм и отношението към войната в Украйна, където хората са много по-дистанцирани и смятат, че България трябва да бъде най-малкото не в гарда на "ястребите“, а по-скоро неутрална страна, която не вижда своите интереси в битката между два съседни, братски нам народа. Така че да – ето, има огромни разминавания, разкъсване ако щете между общественото мнение и настроения и политиката, от една страна. И разбира се, всичките тези форми ако щета на някаква форма на цензура, на опит едва ли не за някакъв нравствен контрол, който полека-лека може съвсем спокойно да се превърне и в друга форма на контрол и натиск.

Не виждаме ли всичките тези недъзи, цялата тая нищета на политическите нрави и в безплодните опити да се състави правителство?

До голяма степен те са в основата на тези безплодни опити да се състави правителство. И от друга страна, без всякакво съмнение всички партии се правят, че не им личи, но те са малко или много уплашени, ужасени и притеснени от възможността за нови избори, защото тази пропаст между обществените настроения и политиката и тях самите, те ясно я долавят. И не могат да не си дават сметка, какви ще бъдат резултатите в едни предсрочни нови избори. Това ще бъде крайно ниска избирателна активност, съответно практически никаква легитимност на възможните избраници в новото Народно събрание, което ще бъде още по-неустойчиво, дори ако щете от настоящото положение. И едновременно с това, малко или много политиците като че ли ми приличат на организирани банди плъхове, които се бият на борда на "Титаник“, едва ли не за жизнено пространство, при положение че корабът вече е обречен малко или много. Това е, което наблюдаваме. И едновременно с това всички се правят на много принципни, много заангажирани, много кооперативни, много диалогични с една единствена цел – да не се припишат в крайна сметка кризите на тях самите, на тяхната възможност да говорят ако щете помежду си, да търсят и намират решения. Не решения за тях самите и за техните партии, а решения за страната. Вместо търсенето и намирането на такива решения, такъв диалог, наблюдаваме абсолютно безумни битки от типа на битката за Изборния кодекс, където на всички е кристално ясно, че въобще не е битка за хартиено или машинно гласуване, а е битка за това, кой как ще брои. Едните казват: не, ние искаме ние да броим, другите казват: не, не, не, ние искаме ние да броим по нашия си начин. Не се търси общия начин, при който броенето да бъде вярно, а не просто в полза на едните или в полза на другите. Да, това е тъжният факт, тъжните неща, които се случват в страната. И едновременно с това, не знам дали политиците си дават сметка, колко все по-омерзителни и безинтересни стават на широката общественост.

Докъде ще ни доведе партийната импотентност и цинизъм?

До тежка ситуация. Не става въпрос само за политическа криза. Най-лесният отговор на това е да кажем, че ще ни доведе до нови избори.

Ама след тях ще дойде същото, г-н Колев.

Именно. Това, което исках да кажа, е, че те ще ни доведат до нови избори, без всякакво съмнение, и това отново ще бъдат избори без избор, избори без възможността на хората реално да избират нещо, което те искат да изберат. Мнозина говорят: да, ама хората се уплашиха от машините, от машинното гласуване, и всякакви такива неща – глупости на търкалета. Затова била ниска избирателната активност – не, просто хората са до голяма степен омерзени, омерзени са от политическите партии. Те не чуват това, което искат да чуят от тях, и съответно не отиват да гласуват. Така че докъде ще ни доведе – до политическа криза, разбира се, още веднъж, разбира се, до социална криза, до все повече и повече нарастване на отчуждението въобще от политиката, от политическото и съответно ще се търсят форми на политическа изява извън политиката, извън изборите, ако щете.

Какви могат да бъдат тези форми?

Ами те могат да бъдат всякакви, в това число ако щете и насилствени. В крайна сметка това нещо дълго време не може да съществува в този вид – напрежението отдолу, което не може да избие като политическо действие в рамките на политическата система. Всичкото това нещо може да доведе, както казах, до прояви извън руслото на чистата политика, в това число и насилствени действия от типа на спонтанни бунтове и всичко подобно.

Цоня Събчева