Илиян Кузманов е първият български писател, който още с първата си книга "Ако срещнеш Буда, убий го!“ успя да влезе в Топ 20 по продажби на "Амазон“. Кузманов е и първият наш писател с престижна литературна награда в САЩ - Литературни Титани, като е и финалист на най-комерсиалния конкурс за литература Readers Favourites.

"Ще се опитам да я направя доста сериозна третата книга, ще се опитам да бъде повече историческа. Искам да стъпя на успеха на първата и на втората книга, и на цялата популярност, която направих с тях навън, за да мога да разкажа някакви неща за България. Ще бъде издадена и на английски. В България ние трябва да имаме дигитални библиотеки, а Националната библиотека трябва да се замисли по-бързо да дигитализира цялото си съдържание.“ Илиян Кузманов пред Петя Кузева в Актуално студио "Важните говорят“ в ефира на национална радиоверига "Фокус“:

Важният ни гост днес го търсят от NBC, USA Today, CBS, FOX, Market Watch. За кратко време стана важен, а медиите, отбелязали неговите успехи, е доста над 1000. Той е медийна сензация зад Океана, той е българин. С успеха, който постигна за краткия период от година-две, заслужи да няма нужда от дълго представяне. Казвам добър ден на Илиян Кузманов – първият български писател, който с дебютния си роман "Ако срещнеш Буда, убий го!“ влезе в Топ 20 по продажби на "Амазон“. Ще ми се да говорим на живо, защо не и в родния и на двама ни град Пазарджик, но няма как – на телефона сме, защото Илиян е в Лондон. Как сте, г-н Кузманов, как си, Илияне?

Здравейте! Добре съм, Петя.

От Пазарджик през Канада, през Острова до Азия и чак до "Амазон“ Топ 20 – как се прави?

Дълго пътуване в общи линии мога да кажа, което започна преди двайсетина години. И искам да кажа, че по принцип за мен най-големият ми успех беше това, което бях направил преди четири или пет години в Лондон. Тогава имах един социален център, едно място – "Езо“, библиотека, което беше, също така работеше и като кафене и смея да твърдя, че беше първият български социален бизнес, който получи страшно много признания на Острова и изобщо като цяло навън.

Харесвам лекотата на фразите ти, от небрежното "когато завърших право“ до "социалните инициативи“, до фразата "нещата, които си драскам“. Как превърна хобито си в професия?

Не съм го превърнал в професия, да бъда честен, хоби ми е. И ми се иска да го запазя като хоби, защото в крайна сметка смятам, че литературата и писането са нещо, което – да, трябва да бъде драскане и трябва да бъде нещо, което излиза от теб и го правиш с желание, защото когато тръгнеш да го правиш от гледна точка на продажби, не ми харесва на мен тази идея. В смисъл, става едно такова шаблонно. И не би трябвало да бъде такова. И заради това мисля, че не трябва да позволяваме литературата в България да я вкарваме във формата на нещо, което е професия, и нещо, което можем да изкараме едни пари от него.

Тези пари обаче, които изкарваш от книгите си, много хора ще се учудят – човек и на твоята възраст, млад, амбициозен, със свой бизнес, вместо да купиш червено кабрио например, ти влагаш парите си в социални инициативи. Какво те мотивира да го правиш?

Удоволствието. Смятам, че има много по-голямо удоволствие да правиш някакви неща за други хора, отколкото да си купиш червено кабрио в интерес на истината. Даже това е доста модерно на Запад. Доколкото зная, в САЩ има една група хора – мисля, че са около 500 от най-богатите хора, сключват един такъв негласен договор, че всичко, което са изкарали, ще го оставят на обществото, няма да го оставят на своите семейства. И така. Мисля, че е голям гъдел и е голямо удоволствие да правиш за другите – изкарваш и да не се съобразяваш с никой. По принцип мисля, че на мен животът ми изигра някаква такава шега, защото заминавайки за Монреал – да, бил съм на 23 години тогава, първата ми работа беше в един социален център, работех с деца и много ми хареса. Голямо удоволствие беше. Децата бяха имигранти и исках да работя като социален работник. Даже тръгнах да уча в един университет за социален работник. Имах диплома за юрист от България, но не ми вършеше работа достатъчно. И така, не ми се получи, но аз бях упорит, пробвах оттук-оттам, даже записах история заради това и така в един момент разбрах, че е много по-хубаво, когато ти можеш сам да си изкарваш парите и да правиш нещата, както ти прецениш, защото не се съобразяваш с никой. Не го правя според някакъв план или според това как някой ми го е казал, а го правя, защото на мен ми харесва и така смятам, че трябва да го направя. Това е голямото удоволствие от социалния бизнес, което означава, че ти си си изкара парите с някакъв бизнес, който по никакъв начин не би трябвало да бъде свързан със социалните неща, които правиш, а напротив, трябва да си е бизнес като бизнес, по всичките правила на бизнеса. И вече това, което ти правиш с печалбата си, е твоя работа и там вече опира до самия теб. И да, и тогава вече можеш да правиш някакви неща и да правиш, да показваш в действителност това, което ти харесва, и да си доставяш това, което ти харесва.

Аз съм последният човек, който критикува българина, даже се карам с хората, ако някой каже нещо лошо за българите, но истината е, че си имаме онзи балкански манталитет. В момента половината от тези, които ни слушат, ще се запитат: добре де, какъв е тоя бизнес, пък и да успяваш да го съвместяваш със социална дейност, че и да остават средства с пътувания в Азия. И по принцип е неприлично да се пита как си изкарваш заплатата, но получи ли ти се там? Лесно ли е наистина да правиш бизнес в САЩ, в Канада?

По принцип това може да бъде всеки един бизнес, без значение колко изкарваш. Това може да бъде даже ти да работиш и да си изкарваш заплатата и в крайна сметка ти да прецениш, вместо да отидеш на кръчма в петък и в събота.

Така е.

Ти можеш да направиш с парите си за кръчма някакви неща, които смяташ, че са полезни. Дали ще е за хора, дали ще е за животни, дали ще е за природа – неща, които ти държиш за себе си да направиш, това, което смяташ, че е правилно. Не е задължително да имаш бизнес и да изкарваш големи пари, за да правиш някакви неща. По някой път и малките неща са напълно достатъчни, за да си доставиш това удоволствие, ако ти доставя удоволствие, разбира се. По принцип бизнеса започнах да го правя в Англия и при мен се получи с лекота и се получи като някаква магия, за много кратко време. Бях отишъл, мисля, че 7 години вече бях в Канада и отидох на Острова за няколко месеца с идеята да се върна за Коледа обратно в Канада. Имах нужда малко да си изчистя главата, да реша какво ще правя, как ще ги правя нещата. Тъкмо бях завършил и университет в Канада. И така, в Англия просто се опитах да помогна на едни човек, мой много близък, и покрай помощта, която се опитах да му окажа, се получи, че съм направил бизнес, и този бизнес тръгна много добре. И така, това беше. В крайна сметка, не знам, по някой път трябва да вярваме и в чудеса.

Чудесата стават обаче с много работа и талант, поздравления за което. Ти си и първият български писател с престижната литературна награда зад Океана – "Литературни титани“. Вие сте финалист на най-комерсиалния конкурс за литература Readers Favourites с награден фонд 100 000 долара. Казвам го единствено, за да могат и нашите слушатели да добият представа за мащабите на успеха. "Дяволът! Аз го познавам“ е заглавието на втората ти книга. Работното заглавие обаче е било "Най-добрият човек на света“. Задължителна ли е провокацията, за да привлечеш вниманието, за да започнат да те четат и да ти обърнат внимание изобщо?

Мисля, че провокацията е нещо много важно. Разбрах го след първата книга, защото заглавието на първата книга беше "Ако срещнеш Буда, убий го!“, което в действителност е един текст, свещен текст от будизма. Аз не осъзнавах, че ще има толкова силен ефект от гледна точка на това, че първото нещо, което всеки питаше, беше "Абе, какво означава това и защо трябва да убиваш Буда?“.

Какво ти е направил Буда?

Да, какво ти е направил Буда? Което въобще не означава това. Означава, че всеки трябва да преценява според обстоятелствата и трябва да има лично мнение, и не трябва да се води от това, което му казват, без значение дали това е даже неговият учител. Това е и същността на тоя текст в будизма и затова го бях употребил. Даже имаше един филм на Куентин Тарантино – "Убий Бил“, което означаваше абсолютно същото. И аз просто си играех, взех го от Куентин Тарантино и така.

Сам казваш, че и Дантевият "Ад“ има намеса и в мислите, и в писането ти.

А, това – да. Това вече във втората книга. В интерес на истината се опитах да разкажа една история от един мой любим герой на Булгаков – от "Майстора и Маргарита“, Воланд, и това беше Дяволът или прокураторът, който е съдил Исус. И се опитах да разкажа неговата история по по-различен начин. Да, това е продължение на Дантевия "Ад“, защото Булгаков сам казва, че това, което него го е вдъхновило, е бил Фауст, това е бил Данте, дори "Дон Кихот“ на Сервантес. Така че да, опитал съм се да направя някакво продължение, неща, които на мен са ми харесвали. А в интерес на истината аз не съм го… това, което съм… Когато съм го писал, съм бил на… имай предвид сигурно е писано между двайсетина страни минимум и е писано по пътища, на различни места – писано е на летища, писано е в хотели, писано е на плаж. И просто съм си писал някакви неща, които съм ги имал в себе си и съм искал да ги изкарам по някакъв начин.

Дневникът на Илиян Кузманов се превръща в една от най-продаваните ти книги в "Амазон“ в световен мащаб – така да го разбираме?

Може би е точно заради това, защото е било дневник, не е било просто книга, която е трябвало да бъде написана, не е било книга, която е трябвало да бъде издадена. Аз тръгнах да издавам първата книга поради… смятах, че ще бъде част от една социална инициатива в България. С едни хора тръгнахме да я правим, нищо не се получи с тях, но аз продължих с издаването. Тези двете книги ми бяха готови преди да остана в България. Така че дори тръгването и издаването на втората книга беше продиктувано просто за да направя нещо добро за някой, не е било, за да го направя заради мен и заради това, че искам да издам книгата или пък искам да си погаля егото. Не смятам, че това е начинът. Въпреки че в един момент разбрах, че популярността и разпознаваемостта отварят доста врати и позволяват да правя нещата, които съм искал да правя преди, малко по-лесно. И както със социалния работник, който е разбрал в един момент, че бизнесът му позволява да прави много повече неща, така и книгата ми показа, че в крайна сметка разпознаваемостта и това, че си малко по-известен, ти позволява да правиш нещата малко по-лесно.

Категорично.

И го приемам като един житейски урок, който житейски урок е показал как трябва да ги правя нещата и че да – в интерес на истината, да, по някой път… Защото ние сме свикнали в България да казваме, че да, трябва да сме смирени, трябва да сме с наведена глава. Не, не смятам, че е така. По някой път, когато ти искаш да направиш нещо, трябва да станеш и да го кажеш, трябва да го кажеш силно, още повече ако вярваш, че това нещо е правилното, и трябва да отстояваш нещата, в които вярваш и нещата, които обичаш в крайна сметка.

Ще се върнем отново към романите ти, но докато сме на темата – и аз съм се замисляла много пъти: грешно ли, че в България от деца ни възпитават с крилатата фраза, че преклонена главица сабя не я сече? Това пречи ли ни?

Изключително много, изключително много. Аз даже… между другото, издавам ти нещо – третата книга, която правя, е един проект, който го правя съвместно с Българската академия на науките, в Лондон също ангажирам хора и мисля, че се получи нещо доста интересно. Връщам назад, провокиран от моята родова история, но в същото време ще бъде една бизнес история, българска бизнес история, но назад във времето, с която искам да покажа, че българите, ние не сме били роби, а ние сме били в крайна сметка достойни хора и винаги сме били достойни хора, което е в пълен противовес на това, че трябва да сме с приведена глава. Напротив, ние трябва да имаме самочувствие и трябва да имаме голямо самочувствие, и не трябва да ни се насаждат и да позволяваме да ни се насаждат някакви национални комплекси.

От това, че сме малка държава например.

Да, и че сме малки хора и че...

Истината е, че българинът е оцелявал във вековете, ние сме много адаптивен, много оправен народ, както казват в нашия край.

Не, ние не сме… Аз бих казал, че не, ние дори не сме оцелявали.

И оцеляващ народ, да.

Ние не сме и оцелявали, ние просто сме правили нещата както трябва да ги правим. И за много неща сме били успешни, и за много неща не сме били успешни, но сме били достойни хора и винаги сме имали достойни хора в нашата история. И не, ние не сме били с приведените глави и не всички от нас са били с приведени глави. И не, ние не сме били роди. Ние сме били едни достойни хора.

Има ли работно заглавие третата книга – провокира ме да попитам?

Ще се опитам да я направя доста сериозна третата книга, ще се опитам да бъде повече историческа, напълно историческа, но по-популярна бих казал. И да, ще се опитам да достигна до повече хора, ще се опитам да стъпя на успеха на първата и на втората книга, и на цялата популярност, която направих с тях навън, за да мога да разкажа някакви неща за България. Ще бъде също на английски.

Има ли нещо общо възникването на идеята за тази книга с, не знам дали използвам точната дума, но с близките ти отношения с Иван Гранитски – една страшно ерудирана личност, а самият той говори с огромни суперлативи за теб? Той дава ли ти съвети?

Не, не е свързано с Иван, въпреки че си Иван и с това, което той казва, аз го възприемам като един кураж, като една смелост, която той се опитва да ми даде, което ние по принцип би трябвало да даваме към младите автори и към писателите, които тръгват, ние не трябва да им вменяваме, че те са малки и че нищо не зависи от тях, а напротив, би трябвало да звучат думите, които ти си чула на Иван, че в крайна сметка ние трябва да сме големи, за да можем да постигаме големи неща в живота.

Ти знаеш как да флиртуваш с читателите. Каните ги на чаша или две българско вино, за да ги предразположите да стигнете до сериозния разговор вече за книга и живота. Колко е важен маркетингът в цялата идея, както каза не е професия, а в целия този път, който си поел?

Изключително важен маркетингът и подходът. Бих го нарекъл подход, защото за всяко едно нещо, ти сама знаеш, дори и за различните отношения е важно начинът, по който човек постъпва, начинът, по който се отнася, къде ще ни заведе, как ще ни посрещне, как ще се отнесе към нас. По същия начин и с публиката. В крайна сметка винаги ме е дразнило например, ако ставаше въпрос за някой от другите за бизнес като бизнес или промотиране на нещо, се случват едни големи събития, раздават се едни безплатни мостри, правят се едни шоу, канят се някакви известни хора. Докато с книгите винаги си остава едно такова нещо, което е било все едно замръзнало във времето, поне при нас. И от първия момент с първата книга направихме едно балканско книжно рок-турне, бяхме в Македония, Сърбия, в Румъния, в Турция, навсякъде нямаше място, в което да нямаше шампанско, в което да нямаше млади хора, в което да нямаше шоколад и усмивки. Правихме с театър във Варна правихме в едно вариете, във вариетето - две нощи беше. Беше невероятно. И навсякъде. И заради това когато тръгнах с втората книга и тръгнах в Лондон, ми искаше да бъде същото. И го съчетах с вино и с българско пиво, защото в крайна сметка смятам, че аз сам съм имал социален бизнес в Лондон, място, в което съм имал и български книги и съм правил много неща, и ми се искало, и да, с една книга ти можеш да ги съчетаеш книга и българско вино. И съм смятал, че ние не рекламираме добре не само българската култура, но българските продукти навън. Ако го правим, ние го правим само за наша публика и ние не достигаме до никой друг. То дори имаме ей тук, в центъра на Лондон едно прекрасно място, един български ресторант, голям ресторант.

Въпросният ресторант си спомням се бореше в голяма класация за най-добър ресторант.

Да, те са си го сложили отвън на една табела. Но знаеш ли кое ми прави, че не можеш да видиш, че това е българско. Ако никъде не пише българско, никъде няма нищо българско, по никакъв начин, аз ако не съм българин и ако не видя, че това е познатата марка, и аз си направя асоциацията, нямаше как да знам. Ако видиш в Лондон турски ресторант, навсякъде пише "Турски ресторант“. И те са си направили бранд, че храната им вкусна. Италиански. И ти по този начин продаваш абсолютно всичко. И навсякъде ти пише с огромна гордост отдолу под името на какъвто и да е италиански ресторант, магазин, кафе: "Италия“. Ето тук пред нас, под нас има един италиански ресторант, който работи с румънци, в смисъл на румънци, те не са даже италианци, но те са си сложили с гордост "Италия ресторант“, "Италия пицария“. И по този начин ти имаш бранд, създаваш един бранд, който работи за абсолютно всичките, за всеки, който тръгне да продава, тръгне да излиза навън, каквото и да продава след това, защото ти по този начин достигаш до публиката, не правиш някакви безумни реклами, изключително скъпи по някакви телевизии, които никой не ги гледа. Това е начинът на рекламиране, това е начинът ние да достигнем до публиката, това е начинът ние да промотираме българските продукти и да си помагаме един на друг в крайна сметка.

Имах още много въпроси, но се надявам да се видим и да ги задам на живо. Ще помоля за кратки отговори. Ако съм крайна с глагола, прости ми: какво те изгони от България? Пак? Поправи ме, ако съм твърде крайна, но си казал, че си се прибрал у насза малко, остана в Пазарджик известно време, започна да градиш, занимаваше се със социални каузи, намери връзка дори между хляба и затвора, и пак си тръгна. Има ли я горчилката? Какво тук пречи – бюрокрация, административни спънки, какво е?

Петя, ще ти дам един малък пример. Пример, който за пръв път го споделям, никъде не съм го казвал, даже подготвил съм си писмо до областния управител на Пазарджик, който ми е приятел. Имах място, и в Пазарджик имаше доста заплахи срещу мен и т.н., и т.н., още повече когато започнах с книгата. Както и да е. В един момент прецених, че е малко по-добре малко да се отдръпна и да дойда в Лондон. Не го приемам като изгонване, а го приемам, че в крайна сметка около мен имам близки хора, които малко или много трябва да ме е грижа, живеем в много турбулентни времена. В Пазарджик примерът ми е: имах, мястото, което бях направил в Пазарджик, беше също библиотека, имаше страшно много книги, имаше вътре, аз притежавам личната колекция от книгите на Гиньо Ганев, от неговата лична библиотека. Подари ми ги негов много близък човек, на който той ги е оставил. Аз направих откриване в Пазарджик с тази колекция и даже Хари Харалампиев откри книгите. И това ме провокира, имаше една много ценна книга Под Богородичен покров, ме провокира да направя един параклис точно срещу мястото под едно много старо дърво в центъра на Пазарджик, може би едно от най-старите дървета в центъра на Пазарджик направихме един параклис. Този параклис беше одобрен от главния архитект. На откриването на параклиса присъства и кметът на Пазарджик, бяха четирима свещеника, беше тогава бившия архиерейски наместник на Пазарджик и още трима свещеника, осветихме мястото, което беше направено от Леон Бабачев, който ни е директор на галерията безплатно. Това нещо след като се махнах от Пазарджик го няма, някой го е отрязал и го е махнал. Параклисът, който много хора когато минаваха си палеха свещички, параклис, който беше направен за здравето на хората и на улицата. Това е отрязано и го няма. Мисля, че е красноречиво като пример.

Разбрах.

Давай със следващия въпрос.

Канен си на два или три пъти, даже са били сериозни офертите доколкото знам, ако трябва да го кажем полу на шега, полу насериозно казано, да ставаш депутат. Ако щеш аз го възприемам, в тези среди съм от години, да се възползват от успеха ти и да употребят името ти. Така, слушам.

Разсмя ме.

Да! Та, за депутатството?

То за депутатството, ами смешни истории. Ами ще дойдат едни хора от различни партии, даже последните бяха доста силни, ами аз им казах: "Хора, ако ви харесва това, което правя, поне съдействайте да ги реализирам нещата, които правя“, защо трябва да ида в някакъв парламент, за да аз нещо да таковам. В крайна сметка аз смятам, че имам една максима, че човек трябва да е успял поне с нещо с нещата, които прави, за да може да отиде и да служи на другите хора, защото за мен това е служба и е много отговорна служба службата на обществото. И така. Това за депутата е смешна история.

Знам, че по-скоро харесваш максимата и крилатата фраза на Джон Фицджералд Кенеди: "Не питайте какво държавата може да направи за вас, а питайте какво може да направите вие за нея“.

Да, определено, определено. Това е като смисълът тук за гласуването, едно много популярно, че ние трябва да гласуваме и трябва да избираме които да ни управляват – това са абсолютни глупости. Защо да трябва да искаш, което аз казвам, че трябва да служим, че някой трябва да ни управлява. Още повече пък в крайна сметка всеки трябва да може да прави някакви неща. Има толкова много хора, които се занимава с бизнес – всеки един от тях ако вземе някаква кауза и започне да я развива, и да ги прави нещата от сърце, то така се развива бизнес вече, в смисъл ако имаш исторически поглед назад, хората, които са започнали да правят бизнес, в началото това са били или първите глътки свобода, или независимост.

Е, но някой експерт все пак трябва да напише и законите, за да го има бизнеса. Ето, ти си юрист.

Ох.

Законодателната власт е повече от важна, ние сме парламентарна република.

Да, изключително е важен. Но в крайна сметка аз да кажем когато имам проблем в Лондон, аз знам къде е моят представител в парламента, и аз мога да отида и да се срещна с него. Знам си и в този, и в предишното ми място, в което съм живял, моят представител в парламента. Срещал съм се сега откакто бях в Лондон със сегашния ни представител. Тя има среща всеки петък със своите избиратели, опитва се да помогне. Тяхната функция не е се седят и пишат закони основно, а тяхната функция е да помагат на хората, които са ги изпратили в парламента, да разбират техните проблеми, всеки да разбира проблемите на хората от мястото, където е избран и е изпратен там. И така. Ние имаме много сбъркана представа за депутатите. В смисъл, сега има някаква тенденция те да ходят по места и по някакви села и паланки да се снимат с избирателите, което е абсурдно. И в крайна сметка минат изборите и никой, ти вече не можеш да му видиш очите. Аз го казвам от опита си в България – 3 години и половина. Но аз знам как по принцип би трябвало. В моя район в Канада, преди да дойда за Англия, бях работил в известно време, бях включен асистент на един от кандидат-кметовете на Монреал. Ми ние сме обикаляли по целия квартал, хората ни познаваха. Тя беше главен инспектор по образованието в моя район, ми тя се познаваше с всички. Аз бях част от нейното семейство. Ние сме ходили навсякъде с нея. Децата й бяха постоянно с нас и ходеше от врата на врата, тя е разговаряла с всеки един човек.

Има, има и тук такива наистина. Не трябва да слагаме всичко и всичко под общ знаменател. Знаем, че когато си ядосан, казваш, че си журналист и пишеш друго, не романи. Актуалната тема "Христо Грозев“, нашумя в последните 2 дни, българският журналист, който Министерство на вътрешните работи на Русия пусна за издирване, така да го кажем. Твоят коментар?



Ами моят коментар мисля, че прекалено се експонира в българските медии в това и се надявам да не изиграе лоша роля на човека, защото доколкото знам той е професионалист. И Bellingcat е организация, която има например, доколкото знам, те изразяват, те се водят intelligence services, работят директно, бизнесът им е в Англия и са финансирани от сериозни служби английски и американски. Надявам се целият този шум да не изиграе някаква лоша шега на този човек, защото в крайна сметка той е професионалист в нещата, които прави, и в крайна сметка ние сме във война, така че мисля, че се преекспонира в българските медии и в българската страна история за човек, който явно доста добре си върши работата.

Разбрах. Да очакваме ли скоро теб и семейството ти обратно в Пазарджик? Или след като веднъж, както казваш, се опари, без да навлизаш в детайли, няма да е скоро?

Аз много пъти съм се парил, но в един момент да, иска ми се видя, че някой нещо прави, че не се събираме само за маса и за банкети и за някакви такива неща. Да, бих искал да мога по някакъв начин аз да накарам някакви институции да работят. Ако не мога, значи нямам работа в България.

Благодаря. Илиян Кузманов във "Важните говорят“. Надявам се следващата ни среща да е в България, в Пазарджик. Някой да не ме обвини в момента в някакъв местен шовинизъм, шежувам се разбира се, но чест и почитания. Много успехи, дерзайте! И чакаме третата книга. Първите две, да отбележим, безплатно ги пускате в интернет пространството, те са онлайн, нали? А на български в момента коя мога да намеря в книжарницата?

И двете може. И двете са безплатно онлайн. А от новата година ще бъдат безплатни и в Amazon Digital, дигиталното копие. И с това между другото искам да провокирам замислянето, че в крайна сметка книгите дигитално. В България ние трябва да имаме дигитални библиотеки, и всички книги трябва да бъдат, както ние ги предоставяме, когато всяка една книга, която се издава в България, да се предоставя на Националната библиотека. А Националната библиотека трябва да се замисли по-бързо да дигитализира цялото си съдържание. По този начин всеки един читател в България ще може да има достъп безплатен библиотечен до всички книги, които са издавани в България на български език. Благодаря отново.

И аз благодаря.