Харалан Александров, социален антрополог, в интервю за обзора на деня на Радио "Фокус" "Това е България".  

И през този ден депутатите зациклиха върху обичайните от последната седмица теми: истериите около Изборния кодекс с хартиената бюлетина, далаверата "Джемкорп“, скандали с исканията за оставки в МВР и неприемане от президента на дадени такива. Невъзможността за съставянето на правителство вече дори не ни прави впечатление, тъй като за нея говорим от 50 дни насам. Докато политиците се лутат в своята безизходица, как оцеляват българите? Анализът е на социалния антрополог Харалан Александров. Г-н Александров, 15 години вие изследвахте как забогатява българинът. Сега изследвате как обеднява. В каква среда живеят хората и как приемат тегобите на деня?

Да, най-краткият начин е да се каже, че живеят в тревожна среда, създавана от много голяма несигурност, и разбира се, на обедняване, което не е равномерно. Има една категория хора, които са по-уязвими, с по-ниски доходи, които имат фиксирани приходи и които чувстват много болезнено инфлацията, тъй като тя засяга базовия им стандарт. Има друга група хора, които успяват да компенсират обедняването и се справят малко или повече по обичайния начин, а именно като диверсифицират приходите си или търсят алтернативни източници на доходи. И най-сетне, има една малка група хора, които забогатяват от хаоса и от страданието на своите съграждани, винаги има такава група. Много интересно е да се наблюдава, от какво хората започват да се отказват, когато започват да губят доходи и статус. Обикновено първо се отказват от луксозно потребление. В българския случай това, което се случва през последните месеци, е, че например спират да ходят на спа всеки уикенд, намаляват рязко разходките в чужбина, спират да ходят на ресторанти повече от един път седмично и разбира се, спират да си купуват нови неща или се опитват да надхитрят обедняването, като започват да пазаруват масово на промоции и влизат в енергоспестяващ режим. И след като изхарчиха спестеното по време на КОВИД пандемията, започват да си правят много по-икономични бюджети за следващата година. Така че за момента не може да говорим за някаква голяма катастрофа, за драматично сриване на стандарта, но съвсем определено хората осъзнават, че приключи щастливият период на благоденствието и на харчлъка и започват да насочват креативността си и ресурсите си към това как да спечелят пари, а не към това как да ги похарчат. Това е най-общо разказът за ситуацията към момента. Надявам се тя да не стигне към драматичните нива на обедняване, на които бяхме свидетели през 90-те, в които хората трябваше да се откажат от базови неща, като например да ходят на зъболекар или да ходят на почивка, или да си купуват нови хладилници, или да пестят от хранителни продукти.

А през какви форми преминават страховете на хората днес?

Хората се оказва, че не могат да се страхуват от много неща наведнъж. Те избират да се тревожат от едно, две или най-много три неща. В момента не могат да решат, след като дълго време се плашеха от КОВИД, от болестта и от смъртта, свързана с него, сега се тревожат от войната и перспективите, свързани с нейното хронифициране и задълбочаване или пази боже изостряне и ескалация, от една страна, и от друга, разбира се, от обедняването и икономическата безизходица. Все още не са започнали масово да губят работа хората и това се дължи на сравнително добрата интеграция на българската икономика в европейската и глобалната. Ако има добра новина, тя е, че две години след като България реално няма добро управление и сме в режим на политическа криза, значителна част от икономиката продължава да работи. Това означава, че икономическата, стопанската система е станала сравнително автономна и се справя нелошо. Разбира се, има много големи групи хора, които не са в реалната икономика, които живеят от преразпределение и зависят фатално от бюджетите на държавата, не само от социалните, но и от другите й бюджети. Тези хора са в беда, тъй като по всичко си личи, че държавата зацикля все повече. И разбира се, третият много голям страх е загубата на сигурност, не толкова икономическа, колкото битова, тъй като има ръст на престъпността. Всеки ден чуваме в новините за гонки, престрелки, умират полицаи. Усещането е, че се връщаме в 90-те, в гангстерския свят на насилие и липса на всякаква сигурност. И дори ако хората не са жертви на престъпление, те започват да се оглеждат, да се ослушват. Очаквам скоро да почнат пак да слагат решетки по прозорците. Това е общо взето картината и тя никак не е радостна.

Г-н Александров, а свързват ли хората своето битие с поведението на политиците?

Не. Хората все повече се изключват, отказват да следят това, което се случва, тъй като то е срамно и позорно, общо взето. И освен това, то не ги успокоява, а ги разтревожва. Това е все едно като да изключиш телевизор, от който тече ужасен филм, който те тревожи и ще ти докара кошмари. Просто нямат ресурс, нямат сили да понасят и това. Разбира се, тук изключвам политическите агитки, които правят точно обратно – те са пристрастени по нездрав  начин. Има хора, които са наркоманизирани, те имат адикция към политиката, те висят във "Фейсбук“, замерят се в социалните мрежи, хейтят се или т.н. Или пък се упражняват в някаква форма на дилетантска политология, не знам как да се изразя. Но това са много малка, незначителна група хора. Все по-голяма част от хората приемат, че не могат да разчитат на политиците, че няма структура, няма носеща конструкция в българския политически живот и са на път да се оттеглят и да се дезинтересират, което е обяснима реакция, то е в някакъв смисъл здравословно добре за психичното здраве. Това, което днес се разигра в парламента и което аз гледах с омерзение, просто защото това е част от работата ми – да следя тези процеси, определено не го препоръчвам на хората. Писъците, врясъците, истериите и т.н. – това е нещо, което силно деморализира и в някакъв смисъл развращава публиката. Ние виждаме дълбок регрес сред част от политическите актьори. Виждаме уплашени, безпомощни, объркани хора, които не умеят да губят с достойнство и които вилнеят общо взето по най-първичен и безобразен начин. В този смисъл, смятам, че оттеглянето от политиката е здравословно от гледна точка на себеохраняването, на личното и семейно здраве, психично здраве най-вече, което естествено е много лоша новина, що се отнася до представителната демокрация и до участието в обществения живот.

Дали самите политици си дават сметка за процесите, за които вие говорите? Дали те имат чувствителност или поне интерес към тях 

Мисля, че на някакво ниво си дават сметка. Ако хората отказват да се свързват с политиците, политиците не могат да не са във връзка с хората. Ние често ги обвиняваме за това, че са се изолирали, откъснали и дистанцирали, но истината е, че те просто нямат капацитет да преработят тази сложност, която рязко нарасна в нашия свят, хаосът нарасна, разбира се, и нямат и познанието да го организират в някаква смислена рамка, от която да произтече смислено поведение. Т.е. те свръхреагират и допълнително, вместо да внесат успокояване, подреденост, перспектива, визия и сигурност, което е функцията на лидерството, те правят точно обратното. Те поемат тревогата, но не успяват да я преработят и започват да правят маймунджилъци като деца, които започват да беснеят, когато са разтревожени родителите им. Т.е. ние имаме значителна част от политическия спектър хора, които по случайност на обстоятелствата се оказаха в такива роли, тежко неподготвени за тях, без никакъв опит, без никаква морална подготовка и вътрешна морална структура, които се държат като объркани популисти, т.е. повтарят като латерна някакви опорки, които са си заучили, което вероятно смятат за много оригинално и интересно. Това е естествено деструктивно, но хората вече го знаят и реагират в добрия случай с присмех, в лошия – с оттегляне. Тази политическа гарнитура, която за пореден път се проваля пред очите ни във функцията си да формира управление, просто не е в състояние да произведе нещо по-добро. И смятам, че си струва да почакаме. Просто трябва да изчакаме да мине този цирк. Очевидно е, че те се държат, те са в предизборен режим. Очевидно е, че всеки се опитва да впечатли свиващия се електорат, изпраща послания към радикализираните ядра и това нещо съвсем закономерно води към следващи предсрочни избори, на които вече Бог знае какво ще се случи. Но така или иначе, надеждата, че някой някак си изведнъж ще се вразуми или всички някак ще поумнеят, ще пораснат и ще почнат да се държат като зрели хора, е напразна.

При това положение защо са необходими изобщо повече консултации при президента с играта около връчване на мандатите?

Трябва да питате него. Това не е въпрос, на който аз имам отговор. Според мен, може би все още се надява, че е възможно да протече някакъв процес на вразумяване или просто им печели време, надявайки се да отложи изборите за момент, който е малко по-добър. Или това, което може би просто трябва да приемем – че мисли това, което казва. Той го казва постоянно, мисля, че и днес го каза по някакъв повод – че има много важни закони, които трябва да се приемат, които трябва да се приемат сега, а не напролет или лятото. И в този смисъл, този парламент, ако обича, да свърши нещо полезно – това е посланието на президента. Аз не искам да интерпретирам неговите мотиви отвъд това, което казва. Приемам, че наистина в този случай това е мотивът, това е причината.

Друг е въпросът доколко депутатите се вслушват, защото от важните закони, кажи-речи, нито един не е помръднал.

Съвсем сигурно е, че има нарастваща враждебност между партиите и президента и съвсем сигурно е, че има много силни разделителни линии – то е съвсем видимо, вътре между тях. Така че фантазията, че те ще се вслушат в някакъв мъдър глас, който ги призовава да се държат кротко, още повече, че това е гласът на човека, който активно участваше в създаването на хаоса, който сега консумираме, е очевидно несъстоятелна.

Г-н Александров, ако през 2020 г. съвпадна поколенческият със социален конфликт, то сега какви конфликти наблюдаваме?

Има класов конфликт, има много, много линии на конфликта. Има класов конфликт, има поколенчески конфликт, има идеологически конфликт. Въпросът е, че нямаме обща рамка, в която конфликтите да бъдат трансформирани и да се превърнат в повод за развитие. Конфликтът не е лошо нещо, той е част от развитието, ако може да бъде овладян и превърнат в развитие, както казах, в нещо ново, в нещо различно и да доведе до съгласие. Без конфликт имаме стагнация. Ако имаме само конфликт, имаме хаос. Въпросът е да можем да управляваме конфликта. Нищо лошо няма в него. То затова е измислена представителната демокрация – за да могат различните групи с противоречивите им интереси, които присъстват в различни избираеми тела, например парламенти, общински съвети и прочие, по цивилизован начин да разрешават тези конфликти. Тъй като ние отказахме да ги разрешаваме по цивилизован начин и вместо това избрахме да си седим и да се обвиняваме, и да се нападаме, резултатите са налице. Те вече започват да се материализират: светът на политическите брътвежи се трансформира в щета и в страдание, и в несигурност в материалния свят. Съвсем пряка е връзката между провала на лидерството и това, което консумираме във всекидневието.

Има ли печеливши в ситуацията и очаквате ли разместване на пластовете?

Най-общо казано, към момента по всички линии тече реставрация, тъй като всяка провалена революция завършва с реставрация. Как да кажа, класическите партии, нормалните партии или партиите на статуквото, ако предпочитате, много бързо взимат реванш над това, което уж беше постигнато от партиите на промяната. То не беше много. Те го губят във всичките си постижения. Може да се каже, че се провалиха тежко, нищо не постигнаха от това, което обещаха, но пък и обещанията им бяха нереалистични. Те обещаха, че ще премахнат корупцията, ще махнат ГЕРБ, ще махнат главния прокурор – ред брътвежи такива с елемент на бълнуване, напълно несъстоятелни, които показват колко малко познават тези хора механизмите на управлението и на функционирането на обществото. И след като се провалиха във всяко едно от тях, сега водят ариергардни битки, за да забранят на хората, които искат да гласуват с хартиени бюлетини, да им отменят това право, което е много неудържима позиция, изключително слаба, и съвсем сигурно ще бъде загубена. Сега въпросът е, дали ще загубят с достойнство или ще загубят по такъв недостоен начин и ще се изложат, както днес се изложиха. По всичко си личи, че са избрали втората линия, т.е. ще се орезилят. Не само ще са лузъри, но ще са такива, повалени лузъри, които не могат да понесат загубата си. Това се случва.

Шизофренната ситуация и най-вече шизофренното поведение на някои от политиците и лидерите, и партиите какъв следващ 49-и парламент предопределя?

Ами същият. Само че част от хората няма да успеят да прелеят от този в следващия. Във всеки от тези налудни парламенти с буйстващи политици, които имахме – това е третият такъв, част от радикалните популисти просто отпаднаха. Заминаха, изтекоха в канализацията там Мая Манолова и Бабикян, и те имаха някакво там образувание политическо, "Изправи се!“, какво беше, "Мутри вън“.

"Ние идваме“...

Да, "Ние идваме“, ние си отиваме. После се случи същото с "Има такъв народ“. Сега ще видим, кои ще са следващите. Това са краткосрочни буйстващи такива, това е пяната, която избива, или тинята върху едно развълнувано, размътено общество. То няма дълбоки основания и няма дълбоки корени това нещо.

Е, колко време ще може да се издържи така в гюбрето, което е изплувало?

Докато се пречисти обществото от тази мътна пяна, докато просто мине мътната вода, тъй като се случват големи трансформационни процеси в света. Те пряко ни засягат и ние се справяме с тях по себеразрушителен начин. Ние реагираме не като се адаптираме, а като полудяваме и се хващаме гуша за гуша. За това говоря за провал на лидерството. Вместо да се обърнем навън и да решим някак си като зрели хора какво трябва да се прави с това, ние използваме външните развития, за да си разчистваме сметките и да се ритаме по кокалчетата.

Цоня Събчева