Евгени Коцев: Зачеркнахме махленския и квартален футбол в името на парите и затова стигнахме дъното

Евгени Коцев, бивш футболист, треньор, инфлуенсър, телевизионна звезда и телевизионен анализатор, в интервю за предаването "Спортът на Фокус" по Национална радиоверига "Фокус"

 

Добре дошъл, драго ми е да те приветствам в студиото на "Фокус“.

Здравей, Бойко. С теб се познаваме от телевизионните студиа, но днес правя сефтето и тук, в радиото. За първи път ми е, признавам си, че още съм малко като в небрано лозе.

Същото е, само че не те дават по телевизията. Даже е по-спокойно, може да си облечен, съблечен, гол до кръста – няма никакъв проблем.

Да не издаваме как съм облечен сега, но да, благодаря ти.

Всичко е по правилата. Ти често гостуваш в различни формати със свое мнение, изразяваш го, без да се притесняваш, но аз вече се страхувам да те попитам какво мислиш за националния отбор. Какво би казал след загуба №5? Въпреки, че срещу Турция сякаш имаше някакви наченки вече на нелоша игра, дързост и смелост от нашите футболисти.

Честно казано, благодаря ти за въпроса, зададен по този начин, защото за мен лично това е главната тема, всъщност за всички хора, които се интересуваме от футбол. Всички слушаме – да, загубихме, но този път поне загубихме с достойнство, с някаква игра. Ами, честно казано, мен това ме дразни най-много от всичко. Да, факт – не беше тази загуба, при която паднахме с колко беше вече, забравих, пет, шест, седем гола. Не беше тази бездушна, безидейна игра, която беше в голяма част от мачовете до момента, но самият факт, че ние сме с толкова примирени глави вече, губим за N-ти път, отново автоголове, отново нищо кой знае колко креативно в атака. Хайде, вчера имаше едно-две положения и дотам. И всички сме едва не доволни от тази загуба, което само по себе си говори за това ние колко ниско сме в йерархията и като самочувствие, и като психика, и като морал към момента. Пак се връщам, аз много обичам да правя съпоставки с не толкова далечното минало – всички знаем за какво ставаше въпрос. На тези мачове ние отивахме като равен с равен, дори сме жънели и победи. Въобще не говоря за това поколение - `94-та и т.н. Говоря за малко по-близките години. Последните светли лъчи за мен са може би под ръководството на Любослав Пенев.

2011-2014 г.

Може би тогава, когато отивахме и дори знаехме, че другият отбор на хартия е по-класен, но въпреки всичко, с колектив, с борбеност, с раздаване на 200%, ние сме способни да направим нещо. Сега губим с 2:0 от Турция и си казваме: "Е, добре, отлепяме ютията. В крайна сметка, загубата беше достойна". Ами, честно казано, мен това не ме "храни“. Губим, от който ни хване в момента. Намираме се в уникално дъно, поне аз не помня да сме били толкова зле и ние се примиряваме с това нещо. И самият факт, "достойна“ загуба, мен лично не ме "храни“.

Защо се оставяме да бъдем мачкани? И кога започна мачкането, Евгени? Имам чувството, че зародишът на днешния ялов национален отбор е някъде преди 10-15 години, когато тези момчета тогава са били дечица и юноши. Ти как мислиш?

Може би е от тогава, защото аз вече споменах – за мен последните светли лъчи в националния отбор са около 2011, 2012, хайде и 2013 г.

Когато един червен картон на Иван Бандаловски срещу Дания на практика ни лиши от класиране за голямо първенство.

Именно. Бяхме много близо тогава, бяхме близо до класиране на голям форум и вече нещата се обръщат по много различен начин.

Или пък пропуснатата дузпа на Ивелин Попов.

Те са много факторите, но в крайна сметка там бяха моментите, в които бяхме близо до това да сме на голям форум, вече да ни гледат по малко по-различен начин, защото в момента всички ни гледат като един абсолютен тъпан, на който можеш да си вкараш колкото голове искаш. Слушах много внимателно това, което каза крилото Георги Русев след мача, но честно казано, не разбрах какво има предвид, защото той рече "Ние сме много мачкани, много ни критикуват“. После каза "Да, ами то, като няма победи, нормално е да има критики, но ние трябва да сме единни, трябва ни подкрепа“. Добре, де, хора!

Омагьосан кръг.

Покажете нещо, дайте. Ние не искаме да ви критикуваме – аз говоря от името на всички хора, които в момента следят и се палят за българския футбол. И ние искаме да гледаме национален отбор, с който да се гордеем, и ние искаме да се зарадваме. Аз признавам, вчера не гледах много внимателно мача, защото бях рожденик.

От името на целия дружен екип на "Фокус“: Евгени, бъди жив и здрав, късметлия и много успешен!

Няма проблем.

Защо не донесе една кутия бонбони, както се казва?

Те и много приятели не знаят, аз съм инкогнито. Благодаря за пожеланията.

По-добре, по-добре.

Но да си продължа мисълта. Гледах мача малко с едно око, защото вкъщи семейно се бяхме събрали да се почерпим. Да, пак стигаме до тази "достойна“ загуба, което не ме радва. Имайки предвид и статистиката от всичките мачове, изиграни до момента, едни 20-30 минути, изиграни горе-долу на ниво, за всичките близо десетина мача насам подред – ами, аз не мога да се хвана за нещо да защитя целия национален отбор и това, което се върши там. Много ми се иска да има за какво да се закача, за да бъда позитивен, за да погледна малко по-ведро на цялата обстановка, но за жалост, аз не мога да приема това, че падаме за не знам си кой пореден път, с нулева активност в нападение. Да, Турция ни победи с 2:0, за мен лично от този отбор игра на ходом, пестеше си енергията. Доказа го, че може да ни вкара и в София повече от 7 гола, така че тази загуба по никакъв начин не мисля, че е някакъв повод за оптимизъм. Напротив, генерално трябва да се промени нещо. Това е болна тема, която всички дъвчем от бая време, но лошото е, че дълбаем все по-надолу, вместо да копаем в градивна посока нагоре.

Имам чувството, че всеки от играчите в националния отбор гледа да  покаже сам себе си в тези мачове, защото всички са под радара на скаутите, като отбор обаче май не ставаме.

Ние, че отбор нямаме – нямаме. Това не е тайна за никого, че и колективът явно не е на ниво и че свръзката между футболистите липсва на терена. Сега извън терена може да са в прекрасни взаимоотношения, говорим за това, което гледаме ние с теб като анализатори, като фенове и като всичко останало. Липсва координация между футболистите вътре. В такива ситуации самите играчи може би си казват: " Ясно е, че ще загубим, поне аз по някакъв начин да изпъкна, да направя нещо“, защото в крайна сметка те гонят и солови кариери във футбола. Знаем колко е динамично всичко. Но лошото е, че когато един кораб потъва, екипажът потъва заедно с него.

Евгени, кога започна да потъва корабът? Кое се счупи при Илиан Илиев? Защото миналата есен с него начело победихме Северна Ирландия с добра игра. Това  5:0 срещу Ирландия сякаш ни разтърси малко, но май Илиан беше намерил формулата. Първите 10 мача – само една загуба. И като че ли онзи скандал с жребия за Купата март месец, между Илиев и Караиванов – нещо стана там и корабът тръгна надолу.

Може би точно там е било ключовото звено в негативната призма.

Сякаш тогава Илиан разбра, че няма пълното доверие и подкрепа на всички от Футболния съюз.

Именно. Има неща, които знаем във футбола, те са си в кухнята. Ние нямаме достъп до цялата информация, но фактът, че това се случи, когато Илиан Илиев пое юздите – имаше един ентусиазъм, поне в началото имаше няколко мача Да, нямахме загуба дълго време, нямахме и победа, но в крайна сметка нещата, хайде да не казвам добре, но в никакъв случай не изглеждаха толкова зле.

Та ние направихме 2:2 с Унгария в София. Унгария за мен са световна сила, въпреки отпадането от Мондиала, поне с тези играчи, които са в момента. И после – бавно и полека надолу.

Бавно и полека, и в един момент много стремглаво, особено след всички тези скандали. Знаем, скандалите обикновено се провокират, когато има нещо, което става недоизказано, когато има нещо, което е скрито. Това са големи мъже, това не са деца, които си играят, карат се и след 5 минути са забравили за всичко. Това са неща, които по някакъв начин тровят цялата обстановка. И в едни такива малки, ключови моменти може да преобърне абсолютно всичко на 180 градуса, както явно се случи и при нас. Аз лично не знам точно какво е станало, мисля, че и много хора не знаят, но ние започваме да гледаме резултатите, започваме да се чудим защо се случва точно по този начин, толкова болезнено, защото смятам, че цялата тази серия, цялата тази голова разлика, всичко това е меко казано вече не разочароващо, вече е леко обидно. Аз си говоря дори с моя баща, който гледа футбол повече от 60 години, и казва "Аз такова дъно не съм предполагал, че някога може да стигнем“. И мисля, че е в пълното си право ги казва тези неща.

Кога започва да се руши респектът към един треньор вътре в съблекалнята според теб? Похабихме доста наши треньори - Краси Балъков, Георги Дерменджиев, Ясен Петров, Петър Хубчев, Георги Иванов и чужденци като Лотар Матеус и Младен Кръстаич.

Ами, има го и това. Ти спомена Кръстаич, въпреки че и при него в началото имаше един донякъде подем, но след това, подобно на останалите треньори, след него всичко се срина доста силно. Когато нямаш достатъчната подкрепа, когато нямаш картите на масата, когато не знаеш точно какво се случва в този отбор с тези футболисти, с това ръководство, къде точно, дали има нещо, което да чупи цялата свръзка, може би там е разковничето. Защото да, един треньор вече е и личност. Има хора, знаеш, които имат такава аура – просто когато влизат в стаята, всичко е с респект, мълчи, козирува. Не познавам нито един добре от националните селекционери от последните, не знам колко се изредиха, вече повече от десетина, освен темперамента на Любо Пенев, защото знаем за какъв човек става въпрос, не цепи басма на никого – при него са последните по-позитивни и добри резултати, където всички футболисти съм сигурен, че са били доста респектирани от неговата фигура и са играли най-малкото дисциплинирано, защото дисциплината тогава беше ключът в нашите успехи. След това всичките тези треньори, които се изредиха – Илиан Илиев е един човек, който половин България, ако питаш, ще кажат само добри думи за него. За ме лично беше дори изненадващо, че той прие това да стане национален селекционер за кратък период, защото се очакваше много по-дълъг период да бъде начело, много по-добри резултати. Минахме вече през тази тема, че нещо рязко се счупи и там, той загуби доверието и затова и подаде оставка. Но къде точно се губи този респект и защо тези футболисти някак си нямат уважението към треньора си и това донякъде да е именно причината за тези негативни резултати – не мога да ти кажа, защото не съм бил в съблекалнята, само може да гадаем.

Евгени, оттук насетне какво престои? Идва мач с Грузия, които също паднаха много лошо и бяха унизени от Испания. Таиш ли някакви, макар и утопични надежди?

Да не си си го изкарат на нас само сега, че загубиха.

Или ние на тях.

Дано! Нека, но честно казано, не вярвам това да се получи. Ясно е, че тук единствено ще играем за някакъв престиж, за това нещата да не придобият чак такъв срамен рекорд, към какъвто сме се запътили. Но това е въпрос, който от много дълго време се дъвче в българския футбол – а сега накъде? Квалификация след квалификация, пореден неуспех и всеки път си говорим – добре де, сега отписахме всичко, но да видим дали сме готови за следващия цикъл, там да сме по-подготвени. Едно от малкото позитивни нещо, ако има нещо, за което поне да се захванем, за да не звучи така, че само критикуваме наистина, като голяма част от хората.

Точно така, дай някаква надежда, дай рецепта.

Аз, ако мога да дам формула, трябва да взема Нобелова награда. Но това, с което поне мога да се захвана като нещо позитивно е следното – Александър Димитров беше селекционер на младежкия национален отбор и веднага се опита да имплементира част от младата вълна в мъжкия национален отбор, което е нож с две остриета. Да, до някаква степен можеш да очакваш тези играчи поне да играят малко по-настървено, малко по-мотивирано, защото това са дебютни повиквателни за по-голяма част от тях, сега тепърва ще се опитват да пробиват в мъжкия футбол. Нямат абсолютно никаква гаранция, че ако сега дойде друг селекционер с по-други разбирания, няма да се ангажира да наема по-опитни футболисти и да им се дава шанс отново. Аз, честно казано, очаквах повече от тези играчи, чисто откъм индивидуалния ниво, да играят по-надъхано, по-устремено, защото знам какво е тепърва да ти се дава шанс някъде. Ти трябва да го хванеш, защото не знаеш дали ще имаш шанс №2. Но може би това е едно от позитивните неща – че поне се даде шанс на някакви момчета, да се направи някаква равносметка, на кой от тях може да се разчита, кой има потенциал, кой има качества да защитава цветовете за националния отбор за в бъдеще, защото аз не искам да се съгласявам с идеята, че следващата, по-следващата и т.н. квалификация ще приличат на тази. Ние в момента сме абсолютно футболно джудже в Европа, да не е в световен мащаб. Виждаме отбори, които преди години се чудехме с колко гола ще ги бием, а сега вече какво правят – говорят за Люксембург, за Малта, за Фарьорски остров и кой ли не. В същото време виждаме какво се случва при нас. и после говорим "Трудна група, трудни противници“. Ами, то вече лесна няма. Ние, ако бяхме в тази квалификационна група и с Люксембург, Малта и Фарьорски остров, сигурно пак щяхме да сме на последно място, съдейки по това, което видяхме от тяхна страна.

Точно по тази тема е и изказването на националния селекционер Александър Димитров снощи след мача с Турция и загубата с 0:2 в Бурса. Оправдателен ли ти звучи някак си – "много висока класа на съперника“, "моите момчета не играят редовно в клубовете си по 90 минути“, "разлика в класите“?

То в такава ситуация, и да съм на негово място, какво да кажеш в крайна сметка? Каквото и да кажеш, вече губи смисъл с тази негативна серия. Да, не е само той главният виновник, разбира се. Не бих оправдал с това нещо – "моите футболисти не играят по 90 минути, те не са титуляри“. Да, но ти си селекционер и ти си ги избирал в крайна сметка, и ти носиш отговорността за тях. Пак казвам, не искам да звуча така, все едно само той е виновен за всичко. Разбира се, преди време сме се чудели кой да избираме на коя позиция, кой ще бъде най-правилен, защото имаш конкуренция, имаш качество, имаш избор. Сега този избор факт е, че липсва. Опитва се да вкара нови имена, опитва се да вкара някаква свежест, някаква изненада може би, не знам. Мен лично ме изненада това, с което и ти започна – ние нямахме типични бекове в селекцията. Четирима централни защитници играят в защитния вал.

Което абсолютно веднага те лишава от възможността тези бекове да пробиват и да центрират, ако им се отдаде възможност, защото и Християн Петров, и Мартин Георгиев са по-бавни футболисти, не са за тази зона.

Абсолютно, абсолютно. Може би това е била някаква негова предварителна идея – да затвори повече защитата с повече сигурност, за сметка на нападението, което почти липсваше във всичките мачове, не само в този срещу Турция.

От друга страна разбери го и него – не иска да пуска Виктор Попов, десен бек, защото травмата от автогола още му тежи.

Виктор Попов е в потресаваща форма в последно време в националния отбор. Колкото и да го харесвам като флангови защитник, може би най-качественият десен бек в България за последните няколко години, но в крайна сметка цялата квалификация за него е повече от кошмарна.

Ти си бил футболист дълги години в "Б“ група – какво е чувството при автогол? Защото сега правят страшни шеги на наш гръб, че сме отбор с един отбелязан гол и два автогола. Разкажи на нашите слушатели как се действат при автогол. Не че го искаш – просто се случва и че този човек няма вина, може би. И вината е последно негова. Преди това са се случили доста други случки, за да се стигне до провокацията.

Те са редица фактори, за да се стигне до там. Разбира се, автоголовете най-често. Аз също съм имал възможността да отбелязвам няколко – ами, не е много приятно, разбира се. Чувстваш сякаш целият свят се срива върху теб. Какво да кажа за момчетата, които имаха този малшанс да си отбележат автогол – там ти действаш рефлективно, на момента и просто първосигнално. В секундата, в която си отиграл топката, вече знаеш, че това е било неправилно решение, но това е положението. Лошо стечение на обстоятелствата е да си отбележиш автогол. Тук е въпросът вече доколко ти си силен като характер, дали си на футболен език "перде“, това нещо просто да си кажеш: "ОК, това беше. Животът продължава“. Ставали сме свидетели обаче и при други неща. Аз няма да забравя и винаги ще давам за пример един Димитър Везалов. За мен лично е един прекрасен централен защитник, когото един автогол във вратата на Левски срещу Славия, тотално срина неговата кариера. Да, човекът после взе купата с Локо (Пловдив), но той не беше същият футболист след това нещо.

Веднага ти давам и още един – Иво Иванов.

Иво Иванов – за мен някак си просто в Левски така и така не му потръгна на човека. Не мисля, че толкова много му повлия, защото той е именно такъв, поне това, което знам за него – някак си малко повече успява да неглижира нещата. Докато Димитър Везалов е един много възпитан човек с добра кариера преди тази случка. В Левски  му се възлагаха много надежди, но оттам насетне какво се случи. Той беше друг футболист след това нещо. Сега за всеки един от тези играчи на България – Атанас Чернев и Виктор Попов, тези, които си отбелязаха автоголове, не мога да кажа, защото не ги познавам добре момчетата чисто като характер, не като футболни качества. От тях самите зависи да излязат от тази ситуация. Тук вече идва ролята на психолога. Знаем, че в чужбина това е такава тема, която все повече навлиза по-сериозно в клубове, в отбори. В България това малко липсва. Тук едва ли не треньорът трябва да поеме и това, но невинаги е успешно.

Хипотетично, вторник вечер срещу Грузия – малко хора, вероятно хладно време, дъждовно, очакваш ли публиката да ги "грабне“ играчите при негативно развитие и това тотално да ги срине?

Ами, то публиката, за жалост, едва ли има кой знае какви очаквания. Едва ли ще отидат и много хора на стадиона, просто защото какво да видят, освен някоя от суперзвездите на Грузия? Някак си хората са толкова примирени с това пропадане, че при пореден негативен развой хората ще си кажат едва ли не "Ами, нормално“. Примиряваме се – това, което е още по-жалкото в случая.

Кажи ни, моля ти се, къде изчезна публиката? Не само на национален отбор – и по българските мачове хората сякаш предпочитат уюта на телевизията, комфортно, напитка, семейство. Не им се ходи по мачове – защо?

Ами защо? Ти ходиш ли по мачове всеки уикенд?

По задължение. Служебно лице.

ОК, ако не е по задължение? Какво да видиш? Да, има мачове, които носят своето достойнство. Хайде да говорим за националния отбор, защото на клубно ниво – там нещата са малко по-пристрастни, хората се палят повече. Аз също ходя от време на време. Миналата седмица водих и дъщеря ми за първи път на мач, тя беше много въодушевена.

Добре, давам ти пример – 4 септември, България-Испания. 35 000 човека.

Добре, но хората дали отиват да гледат България? Всеки отива да гледа Испания. Всеки иска да гледа Ламин Ямал, Педри, Гави и т.н., да не ги изброяваме. Всеки отива заради суперзвездите на другия отбор. Никой не ходи да гледа вече България, което е жалко, но е факт. Аз едно време помня последния силен отбор на България – този, който се класира в Португалия на последния голям форум.

2004 г., да.

Така, ами тогава отборът на България беше силен, не беше посредствен, не беше слаб тим. Горе-долу за мен лично беше силен. Ние имахме супер футболисти като Бербатов, Мартин, Стилиян и т.н. За мен – тогава с баща ми сме си говорили, най-слабият ни футболист, едва ли не, без да го омаловажаваме човека, примерно най-слабата ни позиция в този супер състав

И избрахме Ивайло Петков. В следващия момент си казахме обаче– да, ама той играеше във Фенербахче.

Да.

Сега, ако имаме футболист там, ние ще го носим на ръце. Просто направете разликата в поколенията. Мисълта ми е, че тогава ходехме наистина, за да гледаме България и силните ни футболисти, за да се дерем с цяло гърло за тях и да се радваме, че сме българи. За жалост това изчезна. Тези футболисти ги няма.

Защо изчезна? Да се върнем дълбоко назад в годините и днешните наши национали, когато са били деца, и тяхното развитие. Отваряме темата за школите. Всички казват: отдолу не идва нищо, затова е слаб националният отбор. Така ли е според теб? Ти имаш наблюдения върху академиите, школите – какво се случва там?

За жалост наистина изглежда така, защото ние голям суперталант скоро не сме вадили. Помним, пак се връщам към това поколение, когато имахме избор, имахме наистина конкуренция. Нека да хванем само една позиция, примерно централен нападател – ти имаш Димитър Бербатов, имаш един Георги Иванов – Гонзо, тогава помним какви силни периоди имаше. Имаш младия Валери Божинов, имаш Светльо Тодоров.

За този период, за който ти говориш – 2014-2015 г., се сещам за Тошко Неделев, как го продадоха в Майнц. Суперталант! Той не проби по разни причини, но оттогава ние нямаме на практика някакъв супер голям трансфер. Филип Кръстев, може би, ако той минава за такъв.

Да, но факт е, че нямаме.

Къде не върви работата в школите? Има много деца в София. Президентът на БФС Георги Иванов каза: в столицата има 300 школи и 14 терена. Не стигат. Сякаш е модерно детето ти да е в школа, защото вече няма квартални игрища и училища, никой не играе, и там какво става?

Това е много дълбока тема. Ние изгубихме махленския футбол. Да, пълно е с школи, в момента където и да си запишеш детето, да се обадиш, веднага ще му се намери – било то частна школа, било то клуб, няма значение. Винаги има къде да тренира. Но какво правим в момента? Детето отива на училище, да речем сутрин от 8.00 до 14.00 часа е на училище. Физическото вече не го броим, защото знаем, много малко са училищата, които наблягат наистина да има физическо възпитание в училище. Оттам насетне детето отива – една тренировка в рамките на час-час и половина. Прибира се, сяда на телефона, на компютъра – това му е. Ти също помниш, предполагам, какво беше, когато ние бяхме деца. Аз съм бил по 13 часа навън с топката. Много са различни поколенията. Да, школите са виновни за много неща, но не са само те.

Презадоволени ли са днешните деца, Евгени?

За жалост – да. Виждам го. Аз самият имам честта и удоволствието да бъда родител. И на мен ми е много трудно да възпитавам детето си по начин, различен от това да гледа телефона, докато вечеря, да го гледа постоянно. Искам да го откъсна от това нещо и ми е много трудно на моменти, но се старая. Факт е, разбира се, не съм най-добрият родител и не мога да казвам: ей, родители не правете така, правете иначе. Далеч съм от тази идея.

Ти знаеш, по наше време – дъжд вали, тренировка, сняг, ти се прибираш с автобуса, полумокър, полуизсушен. Сега ги чакат скъпите джипове с мама вътре след тренировката. Не че е лошо, обаче това сякаш учи децата на лесното.

Разглезва ги, да. Сетих се за едно нещо с този въпрос. Аз преди пандемията последно работех в една частна школа. Водим извънкласни тренировки в едно училище. Беше хубав есенен ден, 13-14 градуса, перфектно време, поне за мен, децата да излязат. Имахме салони, имахме зали, но вътре във физическия салон, който е малък, тесен и прашен, не е много приятно за тренировки. Друго си е да излязат децата навън. Ами тренират децата навън и след тренировката – имаме Вайбър група с родителите, където получавам съобщения "Е как може на това време децата да са навън?! Те ще настинат“. Аз не мога да повярвам! 12 градуса! Ние сме играли по къси панталонки на минус 10 и нямаше проблем, просто защото ние забравяхме всички тези фактори, само защото си навън с топката.

В името на футбола.

На спорта, на футбола, на каквото и да било. Просто това ни беше достатъчно и не мислехме за други неща. Моите родители, предполагам и на моите съотборници, съученици по това време, 99% от тях са били на това дередже. Аз съм ходил със скъсани гуменки, със скъсани панталонки, само и само да тренирам и не ме е било срам от това. В днешно време, както и ти каза, тренира половин час, родителят седи отстрани, през 80% от времето крещи по детето, детето не знае родителя ли да гледа, треньора ли да слуша. Свършва тренировката, то навежда главата, качва се в колата – "Хайде, мама, да те преоблека да не настинеш, вкъщи веднага“, и приключва.

А преди тренировката, Евгени, имам чувството, че има измерване на марковите маратонки – кой ще дойде с по-скъп модел футболни бутонки.

За жалост и това го има, за жалост и това го има. Много често четем за някакви супер примери като Садио Мане и Н'Голо Канте – от много бедни семейства, как са гладували. Ами да, и това го има, но тук вече самият характер, ако от дете се е калил достатъчно и знае какво преследва, това презадоволяване го няма. Именно това е ключът и мотивацията, която го бута напред. При някои хора това от ранна детска възраст ги прекършва и ги мачка, при други това ги кара да бъдат още по-силни. Много са интересни и много са хубави тези истории, да взимаме пример от тях. За жалост, рядко се осъществяват, особено в днешно време.

Гледах на сайта на БФС интервюто с двама младоци от U19 – Калоян Божков, който от Лудогорец е отишъл в Динамо (Загреб), и с Кристиян Ирмиев, който пък е син на гастарбайтери в Германия. Сякаш тези деца, които са там, идвайки тук, може би не знаят точно какво точно значи България, не са отраснали в нашата страна. Това ли е формулата – деца, изградени по чуждите отбори на Запад, да идват да играят за националния отбор? Българчета, естествено.

Ами, ние сме си чепат народ, ние сме си много тегави и за отношения, и за манталитет, и за всичко останало. В последно време станаха доста такива примери и като Илия Груев, и като Нюрнбергер и т.н., футболисти, израсли в чужбина, които се връщат и едва не трябва да вземем някакво ноу-хау от тях. При тях е малко по-различно. Дали те успяват да влязат в колектива е друго ниво, но факт е, че поизчезна малко в последно време това мъжество, това нещо във футбола, наистина факт е, че няма как да не играе голяма роля именно този каприз, който се заражда от малка детска възраст при децата, че те трябва да са максимално обгрижвани. Нож с две остриета – кога е дисциплина, кога е разглезване, кога е вече за доброто на детето и за неговото здраве. Тук се къса нишката. Разбира се, не само в България – това е много генерален въпрос за възпитанието на децата. Но факт е, че футболът не е това, което беше, спортът не е това, което беше, и като загубихме махленския футбол, ние загубихме и голяма част от практиката, която ни е създала бившите поколения в тези високи нива, които достигнахме.

И ми прави впечатление, когато млади футболисти, да речем, направят трансфер в по-качествен от български в български отбор. Септември, сещам се за Кристиан Кръстев – отиде в Ботев (Пловдив), после къде ли не, сега не го чуваме, не го виждаме, някъде резерва. Имат и едно друго момче, ляв крак, Боби Маринов, пак от Септември. Беше в Ботев, върна се – не е същият. Като че ли те не могат да издържат на напрежението да направят следващата крачка. Ние ги водим юноши до 21, 22, 23 години. Виждаме на Запад какво става – 17-, 18-годишни момчета и по-млади дори дебютират и играят, като Кубарси и т.н.

Има много футболисти, на които им се възлагат големи надежди – къде успяват, къде не. Тук, в България, ние до 24-25 си ги борим за млади таланти. Да, стига с този Ламин Ямал сме давали, защото той е феномен, там е вече друго ниво, но факт е, че от много малки започва да им се дава сериозен шанс. Помним Барселона преди две-три години – всички се чудеха къде са тръгнали едва ли не с тази детска градина, а миналата година беше обратното. Не мога да повярвам как тези тийнейджъри тероризират цяла Европа, въпреки загубения мач срещу Интер, но бяха най-силният отбор в Европа за мен.

А треньорите в България, треньорите на децата? Защо не им се получават нещата?

В последните две-три години аз съм малко по-далеч от тази сфера. Има много качествени треньори, има много кадърни треньори, но понякога и самата система те убива. Теб те демотивират много други фактори. Тръгваме от финансирането, разбира се. Защото искаш да си треньор, мечтаеш да бъдеш треньор, взимаш 2000 лева заплата, под наем си в София, гледаш и семейство – как да стане? Оттам насетне вече тръгват много други странични фактори покрай това нещо. Родители, фактори, заплахи. Чували сме за жалост и такива случаи, когато родител пребива треньор, защото неговото дете примерно не играе достатъчно, колкото на родителя му се иска. За жалост, и това го има в българския футбол. Тези неща няма как да не бъдат фактор. Аз съм бил на стаж в Аталанта. Те имат едно селце до Бергамо – Зигония се нарича, където са изградили цяла футболна империя. То е затворен кръг – вътре има хотелска част, всичко останало, където да живеят не всички, но голяма част от футболистите, които не са от региона. Родителите изобщо нямат достъп до там, те не припарват. Има една бариера и портиер, който казва – "Да, господине, синът ви е тук, всичко е наред, благодаря ви, хубав ден“. Въобще не се допуска родител да седи да крещи по дете, по треньор, по когото и да било. Той не може да влезе в базата, камо ли на тъч линията. Много сме далече от там.

Харесва ли ти това, което се случва в България, не само във футбола?

Ще ми се да ти кажа "Да“, но от гледна точка на родител взех и аз вече да имам все повече притеснения в последно време какво се случва. Но тук вече е политическа темата, не искам да навлизам, защото нещата са много дълбоки.

На финал – твоето послание към слушателите на "Фокус“? Какво искаш да им кажеш?

Каквото и да им кажа за тези неща, едва ли някой ще се заслуша внимателно. Аз много харесвам една фраза – "След дъжд идва дъга“. Да, в момента се намираме в отвратително състояние – било то спорт, било то политика, в каквото и да било, едва ли ще има някой, който ще каже, че е доволен цялостната обстановка. Но нека да бъдем позитивни, нека да повярваме, че нещата в един момент ще тръгнат в позитивна насока. Нека върху спорта да се концентрираме – нека да повярваме, че нещата ще се върнат там, където на всички ни се иска, да си припомним тези силни години, които е имала България, и да се надяваме, че скоро отново ще имаме насладата да присъстваме на България на голям форум.

Бойко СЕРАФИМОВ