Доц. Искрен Иванов – политолог, международен анализатор, експерт по международна сигурност и управление на конфликти, в интервю за Аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“

В епизод 33 ще се опитаме да разиграем партиите на голямата шахматна дъска, ако използваме метафората от геополитическото изследване на бившия съветник по национална сигурност на американския президент Джими Картър Збигнев Бжежински, дала името на една от най-четените и издавани негови книги "Голямата шахматна дъска“. Какви геостратегически сценарии отваря с  посещението на Си Дзинпин в Русия и какво се крие зад него – повече демонстрация или повече реалност? Стъписан ли е Западът или започна да отговаря с повече оръжие и още санкции? Наш гост е доц. Искрен Иванов – политолог, международен анализатор, експерт по международна сигурност и управление на конфликти. Добре дошли.

Благодаря ви много за поканата.

Нека да погледнем събитие, предхождащо това посещение на Си Дзинпин в Русия. Международният наказателен съд издаде заповед за ареста на Путин. Какъв знак дава това събитие и кого предупреждава? 

Това събитие може да бъде тълкувано по два начина. Знаем, че – първо малко предистория – Международният наказателен съд е създаден с т.нар. Римски статут, по който близо 2/3 от международната общност е страна. Сега има някои държави, които не са го подписали, не признават юрисдикцията на Международния наказателен съд, но като цяло 2/3 от международната общност го признава. Сред тези държави е България, ние признаваме неговата юрисдикция и може да кажем всички европейски държави. Но по-важното е, че това решение на Международния наказателен съд може да бъде разглеждано по два начина. Първият начин, първата интерпретация е по-скоро едно послание на международната общност за това, че трябва да се прави ясна разлика между този режим, който в момента управлява в Москва – режима на Путин, и който вкара Русия във война с Украйна, и всички онези руснаци, които не желаят да ги управлява този режим. Защото такива има. Просто в момента в Русия е пълно информационно затъмнение и ние не знаем, колко са тези хора и дали те продължават да организират протести. И втората интерпретация, това е, че по този начин Международният наказателен съд всъщност казва на всички страни, които са със статут, които са страна по Римския статут: ето, вие имате пълната дипломатическа и политическа свобода да регулирате отношенията си с Руската федерация и с това правителство, както искате. Ако искате да си прекъснете отношенията, ако искате, да издадете и вие някаква заповед, и т.н., но това е ваше право, защото вие сте страна по Римския статут. Според мен това са двете интерпретации, които може да направим на базата на това решение и оттук нататък аз смятам, че една по една страните, които са признали юрисдикцията на Международния наказателен съд, ще следват своя специфична политика спрямо Русия. Защото пак казвам, това отваря вратичка, която им предоставя оттук нататък гъвкавост за това как да развиват отношенията си с Руската федерация. Сега малко по-сложно стоят нещата с държавите, които не са признали този статут, като Китай, като САЩ, които бяха подписали Статута, но си оттеглиха подписа в последствие, и т.н. Това са обикновено големи играчи, които имат в себе си ресурси, с които да си гарантират двустранно отношенията с Русия. Но там вече нещата ще се решават на ниво политици, докато държави като нашата, които са страна по Международния наказателен съд, оттук нататък имат пълната свобода да си уреждат дипломатическите отношения с Русия така, както намерят за добре.

Не че Си Дзинпин ще се трогне особено – човешките права никога не са били на особена почит в Китай, и все пак, забъркването с военнопрестъпник си е неприятна работа в световен план. Какви могат да бъдат последствията? Китай калкулира ли ги?

Оттук нататък трябва да кажем, че като цяло Китай има тази специфична доктрина, която е конфуцианската доктрина за човешките права, която ги разглежда през малко по-различна призма, отколкото ние ги разглеждаме тук на Запад, защото все пак западната култура изхожда от Атинската демокрация, от древните цивилизации, от които всъщност тръгва европейската култура, докато азиатските култури имат други корени и там понятието за човешки права и понятието за демокрация е малко по-различно. Някой ще ви каже, че тяхната демокрация, новата демокрация е демокрация, ние ще им кажем, че либералната демокрация е демокрация. Но да се върнем конкретно на темата. За мен това посещение на китайския лидер Си Дзинпин в Москва може да бъде тълкувано по три начина. Първият начин – това, разбира се, е задълбочаване на стратегическите взаимоотношения между Москва и Пекин. Аз винаги съм казвал, че Китай има интерес оттук нататък статуквото да се върне такова, каквото беше преди войната в Украйна. В този смисъл Китай го устройва и Русия да бъде по-слаба, за да има достъп до нейните енергийни ресурси, но не го и устройва Русия да загуби тази война, защото така Китай ще остане много уязвим. Той губи този буфер в момента срещу Запада, който е Русия. Втората интерпретация е по-скоро може би заключение за това, че в случая с Русия и Китай можем да говорим за партньорство, но не и за съюзнически отношения, защото на тоя етап Китай не е поел никакви хайде да го кажа военностратегически ангажименти към Русия. А и в китайската външна политика те имат една такава концепция, която разглежда Китай като център на света и държавите около Китай – като държави с различен приоритет, в зависимост от това икономически каква полза носят те на Китай, на стария Път на коприната. И Русия, естествено, има доста голяма тежест в тоя Път на коприната. Тая инициатива "Един пояс, един път“ е предвид факта, че цялата Менделеева таблица се намира на територията на Руската федерация. И третата точка, по която може да тълкуваме това посещение, разбира се, е демонстрация за това, че Китай ще играе все по-активна роля в Азия и Евразия, ще се опита да сплоти бившите съветски републики. И ние го виждаме, защото буквално вчера китайският лидер е заявил, че организира конференция, паназиатска конференция, на която са поканени да вземат участие всички централноазиатски републики. Т.е. започва едно преконфигуриране, разместване, както вие започнахте нашия разговор, на тая голяма шахматна дъска и преместване на баланса на силите от Европа към Евразия и в частност Азия, където също текат някакви други процеси, които са любопитни, предвид японската позиция от последните месеци. 

Съзнава ли Путин, че Китай и Си Дзинпин го използват, че в тази игра водещият е Си Дзинпин, китаецът, и че Русия вече все повече започва да прилича на придатък към Китай?

Аз бих казал следното: Руската федерация оттук нататък има два пътя на развитие. Първият път на развитие е, когато тази война приключи, тя да се опита да се интегрира обратно в колективната система за ценности и сигурност в Европа. Хайде, ще цитирам Кисинджър, понеже той много обича да говори за Русия тия месеци – "да се върне обратно в европейското семейство“. Неговата теза е, че тя винаги е била част от това семейство – да се върне обратно. Аз мисля обаче, че и двамата си даваме сметка, че това няма да стане. Руснаците никога няма да се съгласят нито да се разоръжат, нито по някакъв начин да възприемат западните ценности, защото руското общество няма да ги възприеме. И тогава по пътя на изключването остава вторият сценарий: те да влязат в един икономически блок с Китай. Така че в случая за мен Русия няма избор. Аз внимателно наблюдавах и разговора между китайския лидер и руския президент – поне това, което е налично в социалните мрежи като информация, и наистина видяхме там, че руският лидер е изключително сдържан пред Си Дзинпин, по начин, по който той дори не е сдържан пред американски президенти и европейските лидери. Помним Путин как разговаряше с тях, докато пред Си Дзинпин отношението му е съвсем различно. Така че за мен в случая Русия просто няма избор. В момента Путин се стреми да минимизира щетите – било то икономически, или хайде така, както вие го казвате, финансови от този съвместен блок. Но в крайна сметка, разбира се, Русия трябва да вземе решение и за мен това решение ще бъде тя да влезе в този блок, защото когато – и дано – тази война приключи успешно, Русия не би се ангажирала да се върне обратно в европейското семейство.

Какво демонстрираха направиха двамата президенти поотделно с тази среща – Си Дзинпин и Путин? Защото очевидно те играеха роли и изпращаха внушения с поведението си. Много точно казахте – Путин беше сдържан, той беше изключително обран и това си личеше по езика на тялото, по неговата стойка.

Поне аз не съм го виждал толкова сдържан пред нито един държавен лидер до този момент. С тези действия руският президент искаше да демонстрира, че все пак има държави, които го подкрепят в тази – хайде, ще използвам "специална военна операция“, така да кажем – във войната с Украйна.

И новата опорна точка на Кремъл, че Китай подкрепя Русия?

Точно така, и че е неин съюзник. Точно така. Но аз тук искам да обърна внимание на нещо друго и това е, че колкото и сдържан да беше, в крайна сметка той си постави условията на масата. Но видя, че в случая нещата не зависят от него и че на Китай няма как да му поставя условия.

Да.

Така че това беше опит просто да демонстрира пред света – ето, руско-китайската дружба е непоклатима. За мен печелившият от този разговор е Си Дзинпин, защото той постигна три големи резултата с това посещение. Първият резултат, който той постигна, е гаранция, че ядрена война няма да има. Бих казал, че това са добри гаранции за целия свят, ако разбира се, руснаците удържат на думата си, защото вече има подписано споразумение между Пекин и Москва за това, че ядрена война няма да има. Ако пък те не удържат на думата си – ами, то това означава, че те ще отблъснат и Китай като свой партньор. Така че това е една залостена ситуация, в която Русия оттук нататък няма да има избор, освен да прекрати тези безумни разговори за ядрена ескалация – Украйна ще гори и т.н.

Т.е. Русия е в цугцванг, тя няма полезен ход?

Нека така да го наречем, да.

Да.

Второто постижение на тия разговори беше, че оттук нататък Си Дзинпин си осигури плацдарм, отправна точка за влияние на Китай в Далечния изток. Всички знаем, че в Сибир вече се пазарува с юани. Всички знаем, че отношенията между Русия и Китайската народна република невинаги са били гладки – Китайско-съветската война, Китайско-съветската схизма и т.н. Там има географски региони, които са пренаселени с азиатци, и това има значение за Китай. И не на последно място, третото нещо, върху което акцентира Си Дзинпин и което също беше и успех за китайската дипломация, това е, че по този начин китайският президент се опита да докаже, че – ето, Китай е независим. Понеже американците, европейците дълго време го притискаха – не ходи в Москва, не разговаряй с Путин и т.н., той каза: "Ето, ние сме независими, можем да разговаряме, с когото си поискаме“. Аз съм далече от мисълта, че Си Дзинпин не е говорил с Путин за това не може ли да спре войната. Говорили са, но са говорили най-вече върху китайската позиция, или т.нар. китайско предложение, а не върху това как Русия вижда нещата в Украйна, да си отвоюва цяла Украйна и т.н., и т.н.

Такъв ли е бил разговорът зад закритите врати?

Така подозирам. Разбира се, това, което казваме сега, са само спекулации, но поне моята интерпретация, моето предположение на тези разговори е, че те са обсъждали това, как може да приключи този конфликт. Защото наистина Китай няма никакъв интерес това статукво, което беше отпреди войната, да се разчупи рязко, но Китай няма и никакъв интерес в един момент в Европа да има война, защото Китай изгуби ли европейските и американските си пазари, той спира да бъде втората икономика в света. Да, тези пазари много ще пострадат. Ако Европа и Америка си развалят отношенията с Китай, ние ще пострадаме от това икономически, ще има ефект на бумеранга, но и Китай ще пострада, защото той вече няма да е втора икономика. 

Няма да има пазари, губи пазарите?

Точно така, точно така. Така че Китай няма интерес нито Русия да е прекалено отслабена, нито Европа да пострада от тази война. Все пак вторият търговски партньор на Европа след САЩ е Китай.

Доц. Иванов, нека да отидем още по-напред в анализа – какво би се случило, ако Русия загуби войната? Китай няма ли да побърза да се дистанцира от нея, защото победените никой не ги иска?

Аз отново ще повторя своето предположение за това, че тук не става въпрос за съюз. По-скоро предвид тази… хайде ще я окачествя като неоконфуцианска дипломация, Китай просто ще заговори за мир, за хармония на Азиатския континент и ще предложи нови формати на регионално сътрудничество, икономическо сътрудничество, културно сътрудничество по азиатска линия така, че наследството на Руската федерация хем да не бъде забравено, хем по някакъв начин да бъде вместено.

Хем да бъде вместено?

Точно така.

Да бъде усвоено?

Да бъде усвоено. Да, много точна дума. Както ние в Европа тук усвояваме някакви средства, така в случая и в Азия държавите се стремят да усвоят някакви средства, защото изказването на Кисинджър, който знаем, има голям сантимент към Китай, беше сходно. В Русия в един момент ако настъпят дезинтеграционни процеси в нея, трябва да знаем какво става с ядреното оръжие и с ресурсите й, защото това са двете най-важни неща. Ами, ето какво ще стане – Китай ще предложи да ги купи.

Т.е. от всичките напъни на Путин и на Кремъл в крайна сметка печелят Си Дзинпин и Китай?

Точно така. Точно така. Сега, ако погледнем внимателно – аз тук искам да акцентирам върху един друг момент – ще видим, каква е статистиката и тя е, че от 40 области, високотехнологични области, в 37 области Китай е вече достигнал паритет със САЩ, а в някои дори ги е надминал, което означава, че военно и стратегически Западният свят може все още да е по-силен военно и стратегически, но икономиките им с Китай са свързани, веднъж, и второ, Китай лека-полека започва да придобива високотехнологично превъзходство, което рано или късно ще доведе до двублоков свят. Защото Европа може и да се опита по някакъв начин да балансира в отношенията си с Китай, защото аз пак казвам – не е в интерес на Европейския съюз да разваля отношенията си с Китай, но САЩ няма да се примирят с това, просто защото ако Китай засили влиянието си в Пасифика до степен, до която да може да оформи своя сфера на влияние, това ще направи Западното крайбрежие на САЩ уязвимо. Така че тук въпросът е в каква посока ще поеме американската политика и какво ще изберат европейските лидери – дали да останат неутрални в тоя дуел между Америка и Китай, или да подкрепят Америка. 

Наблюдаваме, че първите реакции са на стъписване. В Европейския съюз не знаят как да реагират и постъпиха по начин, по който им е познат – повече оръжие за Украйна, повече санкции за Русия. Но нито дума за двустранната среща Путин-Си Дзинпин. Обратно – Блинкен изрази вече резерви, че могат да се намесят, че въпреки че засега няма информация за продажба на стратегически, на военни оръжия и техника, те ги предупреждават да не го правят, което общо взето също е "плашим ти, бабо, децата“ – извинявам се за израза.

Не, точно така си е, защото ние нямаме никакви ясни доказателства за това, че Китай е продавал оръжие на Русия. Имаме догадки, може да правим предположения, но дори Американското разузнаване не разполага, или поне не е декласифицирало информация, съгласно която китайците са давали оръжие на руснаците. Всъщност аз ви благодаря за този въпрос. Това, на което искам да акцентирам, е, че това е всъщност и най-голямото различие между Европейския съюз и САЩ. Защото това, което Америка иска в момента, е най-общо: да се справи с Русия, да неутрализира Китай и така да си гарантира водещата роля, защото това е основната цел на американската външна политика. И така започва всяка Стратегия за националната сигурност на САЩ – да балансираме не само Русия и Китай, но и Европа, и съюзниците ни, така, че да няма друга държава, която да има военностратегическия, културния, икономическия потенциал на САЩ. Европа не смята така. Какво иска Европа? Европа е различна от Америка – имам предвид различна в смисъла на това, че тук, в Европа, ние демокрацията я разбираме по малко по-различен начин и това, което ни различава от американците, е европейската социална държава. Защото европейците са били колонизатори, завоеватели стотици години и това, което всъщност ни различава от нашите американски партньори и което нашите американски партньори понякога не могат или не искат да разберат, е, че европейците просто искат да живеят добре. Те искат да имат безплатно здравеопазване, безплатно образование, тези придобивки да бъдат придобивки по право, а не привилегия, и т.н., и т.н. А това може да стане единствено и само ако Европейският съюз поддържа конструктивни отношения с втората икономика в света. И ще ви дам един пример. Тук буквално преди няколко месеца имаше голям проблем с лекарствата, с лекарствените препарати по аптеките. И разбира се, хибридките в България почнаха: а, ние ги изнасяме за Украйна, затова проблемът е, че няма лекарства по българските аптеки. Ами нищо такова. Просто тогава в Китай имаше политика по нулев КОВИД. Китайските фабрики функционираха на ограничен капацитет и това е причината, поради която дори в Швейцария имаше дефицит на лекарствата. Представете си, как биха изглеждали едни изострени отношения между Европейския съюз и Китай и какви катастрофални последици би имало това за европейците. Тогава европейците трябва да изсмучат всички тези пари от европейската социална държава и да ги инжектират или в създаване на армия, да почнем да правим тук германци, французи, българи, македонци – с извинение за препратката, обща армия, или по някакъв начин да ги вкараме в европейските икономики така, че ние да поддържаме стандарта на живот. Защото извинявайте, ние в България може да имаме някакви икономически трудности, но германците са свикнали на безплатното здравеопазване, французите – виждаме сега, Макрон се опитва да вдига пенсионната възраст и във Франция, задръстват улиците французите с колите си…

Палят сгради, убиват полицаи.

Точно така. А просто парадоксалното е, че в един момент САЩ ще имат интерес от рязка промяна на статуквото в глобален план, докато интересите на Европейския съюз и Китай са по-скоро към запазване на статуквото такова, каквото беше от войната, с едно малко условие – Русия да диверсифицира енергийното си присъствие. Това беше големият проблем. Да не говорим, че половината от държавите в Европейския съюз вече участват в инициативата "Един пояс, един път“ на Китай. И ето тук е голямата разделителна линия със САЩ.

Как лидерите на Европейския съюз ще балансират между агресора Русия и партньора Китай?

Това е въпрос, за който аз предполагам, който политик европейски може да му отговори, трябва да му дадат Нобелова награда.

За икономика или за мир?

За дипломация нека да го кажем. Моите впечатления са, че на този етап Европейският съюз ще запази неутралитет, ако нещо се случи в Тайванския проток, или ако отношенията между Америка и Китай се влошат още повече. Просто защото пак казвам, този Път на коприната в момента, който намира израз в наследника му инициативата "Един пояс, един път“, е успял да убеди европейците за това, че евтината работна ръка, която всъщност в Китай произвежда стоки, било то европейски, американски, е много по-рационален вариант. Вижте какво се случи, какво се случи в момента, в който Америка започна да налага санкции на Китай – швейцарска банка щеше да фалира. И добре, че активите й бяха изкупени, иначе сега вече щяхме да сме усетели икономическия удар от това.

Щеше да има верижни фалити на банки в Европейския съюз?

Да, точно така, в Европейския съюз, и най-страшното щеше да бъде, че инфлацията щеше да се повиши рязко. Това, което сега търпим с повишението на цените, тогава щеше да ни стори като малко повишение. Но да се върна на въпроса ви. Оттук нататък има 2 сценария за това как Европа би могла да преодолее тази позиция, в която се намира. Единият вариант е Франция и Германия да си стиснат отново ръцете, както го направиха след Втората световна война, и да си направим европейска армия. Тогава вече ние можем да разговаряме и с Америка, и с Китай, и с Русия като актьор. Но силно се съмнявам, че французите, още по-малко германците ще го поискат, пак казвам, защото това означава да ликвидираме европейската социална държава, това означава да харчим пари само за оръжие, това означава до голяма степен средната класа в Европа да изчезне и да се образува една много голяма ножица между 2-3% европейци, които са много богати, милионери и милиардери, и европейските граждани, които се самоидентифицират като средна класа, но не живеят като средна класа.

Каквато е картината в България?

Точно така. И каквато беше картината по-скоро в края на 90-те години и непосредствено след 11 септември 2001 година в Америка, когато се влагаха всяка година по 400 милиарда щатски долара за воюване в Ирак и Афганистан, и съотношението военен към граждански сектора беше 400 милиарда към, представете си!, 10 милиона. Какви огромни военни разходи са се заделяли. И вторият сценарий това е Европа да запази неутралитет. Като тук има само една червена линия, която няма как да я пресечем, това е ако Америка бъде нападната, защото тогава Америка може да задейства чл. 5 от НАТО. НАТО е НАТО. Но според мен Америка няма да замеси НАТО в Пасифика, тя по-скоро ще заложи на пакта с Британия и Австралия, който беше сключен през август, ще го разшири към Япония, Южна Корея, и ще покани които европейски държави искат да се включат в този пакт, да  участват него, което е рационална стъпка от страна на Байдън, защото аз не мисля, че Европа би се конфронтирала с Китай до степен, че военностратегически по някакъв начин да си изостри отношенията. Просто самите икономики са дълбоко свързани, а ние знаем, че Европейският съюз е предимно икономически съюз, той на това се крепи. И рухне ли европейската икономика, рухва и всъщност идеята за step by step, която е заложена в сърцето на Европейския съюз от бащите основатели, като Жан Моне.

Доц. Иванов, вие сте добър познавач на политиката в Америка. Какво ще стане, ако Тръмп или републиканците спечелят срещу демократите и Байдън? То тези сценарии ще бъдат ли валидни или ще търпят сериозна редакция?

Ако Тръмп спечели президентските избори в САЩ, сценариите отиват на кино. По всяка вероятност той ще се опита да се спазари с Русия, като това, което аз предвиждам, е по всяка вероятност ще поделят Украйна на две. Такава ще бъде уговорката между Тръмп и Русия. Скептик съм по отношение на това, че Тръмп би изтеглил Америка от НАТО или би изтеглил войските от Централна и Източна Европа, защото в Америка съществуват т.нар.  ще ги преведа на български най-условно – суперинициативни комитети, които финансират кандидатите в тяхната кампания. Между тях има много влиятелни корпорации, индустриални компании, включително и лобита, които съвсем по закон, в САЩ има Закон за лобизма, могат след това да припомнят на президента, че са му помагали и изискват от него той да защитава и техните интереси. И това не са конспирации, това са пътища за общуване с президентската администрация и Конгреса, които са заложени вътре в американския Закон за лобизма. Така че не смятам, че ще се стигне до падане на подкрепата за НАТО. Имам консенсус в Америка, че подкрепата за НАТО е жизненоважна за американците, тъй като това е източното крайбрежие, източния фронт на американците, източния океан. А по отношение на Украйна аз обаче съм песимист, защото тези приказки за това, че Тръмп ще приключи войната за 12 до 24 часа означават само едно: подялба на Украйна. Сега, далеч съм от мисълта, че ще преотстъпи цяла Украйна на Русия, но няма да я вземе в НАТО, просто ще си я подели с руснаците, примерно по линията остават окупираните територии и Крим за Русия, останалата  част Украйна, най-много с членство в Европейския съюз, но без да я взема в НАТО, защото това може да провокира втора интервенция. Доколкото познавам това, как мислят републиканците, и особено тези, които са около Тръмп, нещо такова може да се очаква.

При това положение какъв свят ни чака: двуполюсен, еднополюсен и къде се лашка малка България?

По-скоро двуполюсен. По-скоро двуполюсен, защото единствените държави, които могат военностратегически, политически, икономически и културно да влияят върху глобалната политика по начин, че да се намесят във всяка точка на света, са САЩ и Китай. САЩ военностратегически превъзхождат Китай, но Китай технологично превъзхожда САЩ. Двете икономики са свързани, което означава, че една война между САЩ и Китай би означавало Трета световна война, която би имала катастрофални последици за света. Да, в една такава война Западът може и да се наложи, но Америка след една такава война никога повече няма да бъде военна сила. Защото пак казвам, китайците разполагат с технологии, които са наистина много напреднали. За Китай такава война би била още по-катастрофална. Тя ще спре неговия възход с всички последици от това. Така че това не бива да се случва. По-скоро ще станем свидетели на един, това е моята прогноза поне, двуполюсен свят, в който двете сили: Америка и Китай, ще се стремят да не се стига до ядрена война. По такъв начин да местят пешките на голямата шахматна дъска, така че да я обърнат на обратно и да няма ядрена война. Аз винаги съм казвал, че един двуполюсен свят не е задължително да бъде свят на конфронтации по начина, по който беше Студената война. Не е нужно да живеем в страх, както беше по време на Кубинската ракетна криза. Той може да е свят на сътрудничество. Но предвид глобалната политика, предвид това, което се случва в момента, някак си конфронтацията сякаш, не знам, великите сили сякаш имат желание да се конфронтират, което е нещо необяснимо. Много учени са го използвали в теорията на международните отношения като аргумент, но не могат да докажат, защо това е така, може би човешката природа е такава. А да се върна на вашия въпрос за България. България направи своя цивилизационен избор, и тя го направи в едни години, когато ние преживяхме най-сериозната икономическа криза след края на Втората световна война, годините 1996-1997, преследвахме го този цивилизационен избор, постигнахме го – България е част от Европейския съюз и НАТО. Оттук нататък ние трябва да бъдем внимателни по линия на това, че България всъщност е външна граница и на двете. Оттук нататък изцяло от България зависи как ще се позиционира тя. Лично моята теория е, че в този момент политиците в България, статуквото, хайде така ще го нарека с тази думичка, колкото да е идеологически натоварена, политиците в България нямат никакъв интерес от крайности. А в момента слушаме идеи за това, как България ще излезе от Европейския съюз и НАТО и т.н. Лично моето мнение е, че нито един политик няма интерес от такова решение, първо, защото извън Европейския съюз ние нямаме търговски партньори, страната много бързо ще фалира. 90% от търговията ни е с Европа. А извън НАТО, моите уважения, но има други актьори, които биха могли да предявят териториални претенции към нашата страна. Така че  политиците нямат интерес от България извън Европейския съюз и НАТО. Същевременно обаче, както виждаме, политиците имат интерес от връщането на едно статукво такова, каквото беше преди 2014 година, преди влизането на Русия в Крим – военно и стратегически ние да сме свързани със Запада, икономически да сме свързани с Европейския съюз, да получаваме средства, а пък културно, в същото време и енергийно да сме обвързани с Изтока.

Това не е ли един огромен оксиморон?

Това е един огромен оксиморон. И проблемът е, че то точно за това говорим за неутралитет, точно това е проблемът, че в момента ние трябва да изработим качествено нова външнополитическа доктрина на България.

Тя изобщо я няма, такава няма.

Няма. Но тя ще ни позиционира в единен сценарий или наистина като надежден европейски партньор и партньор на НАТО, или другият вариант – като буферна зона. Не казвам държава извън Европейския съюз и НАТО, пак казвам, далеч съм от мисълта, че това ще стане, просто ще бъдем една буферна зона като Унгария, която хем е обвързана с Изтока, хем е обвързана със Запада, а в същото време Западът знае, че не може да й има доверие, но я държи понеже е стратегически важна. Това са двата сценария за българската външна политика оттук нататък, с една подточка: смятам, че ние трябва да бъдем балансирани в отношенията си с Китай. Най-малкото защото Китай не се е намесвал в нашите вътрешни работи и уважава този геополитически избор. Като тук вече нещата трябва да се говорят на общоевропейско ниво, защото аз не съм убеден, пак казвам, че Европейският съюз иска да си изостря отношенията с Китай.

Във втория сценарий "България бъдеща буферна зона“ ли е поведението на президента Румен Радев, който и сега на Европейския съвет отказа страната да предостави или да произведе, все едно, боеприпаси, отказва да предоставя повече въоръжение, не възразява Европейският съюз да го прави, не налага вето на това решение, но ако България предоставя боеприпаси на страни от Европейския съюз за триъгълни сделки, то третият ъгъл да не е Украйна?

Една добавка на този хубав пример, който дадохте. Така е, цялата политика на президента Радев е така. Но забелязваме, че когато има натиск от Вашингтон, нещата се променят. Така че ако трябва да отговоря на вашия въпрос директно, отговорът е по-скоро да. В момента външната политика на България цели превръщането на страната в буферна зона. Аз съм противник на тази крайна гледна точка, че цели изкарването на страната от Европейския съюз и НАТО. Не.

Може би изпълнение на опорните точки на Кремъл, това е другото, за което е подозиран президентът?

Нека да го кажем така за буферната зона: де юре България да бъде член на Европейския съюз и НАТО, но де факто да осъществява политика, която е в разрез с единството в Европейския съюз и НАТО.

Ще ни позволят ли, доц. Иванов? Как ще погледнат на това в Брюксел, дори не говоря за Вашингтон?

Аз мисля, че в Брюксел в момента са доста равнодушни към това, което се случва в Унгария. Така че по отношение на това в Брюксел са склонни да си затворят очите по начина, по който го правеха доста дълго време преди Русия да влезе в Украйна. И ще ви кажа и другата причина, поради която аз смятам, че Европа би затворила очите, тя е много проста – България е фронтова държава. Забелязвате ли, че в Полша имаше пак така по линия на Истанбулската конвенция огромен дебат, поляците просто не я искаха, и много дълго време Европа ги натискаше, заплашваше, че ще им спре фондовете на една голяма мощна европейска държава, каквато е Полша. В момента, в който поляците си стиснаха ръцете с американците, разбраха се за бази, разбраха се за обекти и т.н., на Полша така някак си тези прегрешения й бяха опростени. Ами същото прави в момента Европа с България. Де факто нещата се решават на ниво политици във Вашингтон. Съжалявам, че го казвам по този начин, но предвид статута на Европа и това, че Европа не е военна сила, Америка просто не я приема за равнопоставена в един такъв дебат.

При това положение обаче какви са перспективите пред България? България трудно може да догони стандарта на Унгария, ако няма сериозна подкрепа  на Европейския съюз.

Така е.

Какво ни чака при това положение?

Ако ние претърпим санкции от Европейския съюз, което е малко вероятно на този етап, тогава ни чака същото, каквото се случва в Унгария: качване на инфлацията, влошаване на икономическите показатели, някакви икономически опити да се спасява икономиката с плашила от гардероба от 90-те години, които икономически инструменти дълбоко не работят. Защото знаете ли, проблемът в българската икономика е един, и той е в това, че в момента страната се подготвя за влизане в Еврозоната. Аз винаги съм бил твърд привърженик на приемането на единната европейска валута. Но в момента основното, което ни спира за приемането на еврото е следното: има огромна ножица между реалната работна заплата и номиналната работна заплата. Де факто заплатите се вдигат номинално, но с вдигането на осигурителния праг, с тези влошени икономически показатели реалната заплата остава същата.

И заради високите цени?

Точно така, остава същата. Най-простият пример: вдигаме заплатите с 300-400 лева, влошава се икономиката, инфлацията ги изяжда тези пари. И може ли в това състояние да влезе в Еврозоната? Тя не е подготвена. Няма как да стане, защото за да се случи това, тези 2 показателя реална и номинална работна заплата трябва първо да се стабилизират, да стабилизираме инфлационните показатели – и точно това пише в доклада на препоръката на Европейската комисия. И другата голяма цел, това естествено трябва да бъде влизането в "Шенген“, но аз съм песимист за тази година. Холандците са склонни да отстъпят, но австрийците не. Така че това е моето заключение: по-скоро ако външната политика на България продължи да се развива, продължи в посоката, в която е тръгнала в момента, ние ще станем един буфер, който няма да е буфер извън Европейския съюз и НАТО, но който просто, както каза британският министър на отбраната Бен Уолъс: "Ами правете каквото искате, не давайте оръжия. Вие сте ни съюзник, приятел, вие сте ни фронтова държава. Хубаво, постъпете както искате. В НАТО сте, в Европейския съюз, нищо няма да се случи“. И нашите политици го разбраха, и затова сега правим каквото искаме.

Не си дават зор?

Да.

Цоня Събчева