Интервю за предаването "Цветовете на Пловдив" по Радио "Фокус" с журналистите Дарина Иванова и Димитър Владимиров и тяхната съвместна изложба "Под повърхността“.    

Здравейте, колеги! Ще използвам едно изречение от вашия анонс: Радиото може да има различно звучене, не с глас и ефир, а с цветове и форми. Това наистина ли е така?

Димитър Владимиров: Предстои да видим този вторник.

На гости са ми двама радиоводещи, които аз лично познавам в друга светлина, но се оказва, че има и още нещо, което допълва тяхната визитка. Това са Дарина Иванова и Димитър Владимиров от Радио "Пловдив“. И аз съм много щастлива, че ще мога да си поговоря с тях за тяхната съвместна изложба, която се казва "Под повърхността“. Защо "Под повърхността“?

Дарина Иванова: "Под повърхността“е може би мястото, в което се потапяме при буря. Това е обаче мястото, в което намираме много повече от дълбочината в себе си. Всъщност "Под повърхността“са всичките ни търсения извън шума, извън обществото. Всичко, което касае вътре нас самите, се намира именно там. И понеже ние с Митко си говорим доста често, оказва се, че имаме доста еднакви аспекти в живота. Той е малко по-наясно с нумерологична и астрологична изява на личностите. Там открихме много пресечни точки. Идеята за съвместната ни изложба се роди наистина много спонтанно. Решихме да я обвържем с честването на 70-годишнината на Радио "Пловдив“. Разбира се, благодарни сме на колегите, защото те ни подкрепиха в това. Но всъщност, да, "под повърхността“ е мястото, където се търсим, мястото, където се скриваме, мястото, където намираме покой. Може би всеки един от нас, особено в съвремието ни, във времето, в което живеем, има тези търсения. Аз си мисля, че след 2020 година, след всичко, което преживяхме, тези търсения засягат всеки от нас. Те се задълбочават. Това е, може би, причината.

Димитър Владимиров: Или пък "Под повърхността“, защото някак си сме свикнали в това, сивото ежедневие, което е много напрегнато, като се гмурнем под повърхността, там има и много приятни, оказва се, течения, в които рибите да плуват, цветовете да извайват форми. И така, малко на шега с Дарина, показвайки: "Виж какво съм нарисувал“, тя: "Виж аз какво съм нарисувала“, и минава една колежка и казва: "Абе вие що не вземете да направите изложба?“

Дарина Иванова: Да, така беше.

Димитър Владимиров: Живка Танчева. И ето, дойде и времето да направим изложба и да покажем това, което не можем с глас. Ти много добре знаеш какво са новините, колко много обем, колко много енергия изисква. И връщайки се вкъщи след това, хващаш, рисуваш, изливаш това, което е вътре в теб и такова, каквото искаш да бъде за всички.

Аз честно казано ви завиждам сега, като ми говорите така, защото всеки от нас има нужда от такова потапяне под повърхността, но като че не всеки намира смелост да се изрази по този начин, по който вие сте решили. което е направо за завиждане, честно. Разбрах, че Дарина е рисувала риби. Митко, аз теб те познавам от много години. Ти си мой бивш колега и настоящ – ние сме си колеги така или иначе. Но не знаех, че имаш такива заложби - да рисуваш. И какво точно си рисувал ми е много ли любопитно да разбера.

Димитър Владимиров: Много абстрактни неща. При мен няма образи. При Дарина има едни много симпатични, понякога много така странни.

Дарина Иванова: Не бих казала, че всички са много симпатични.

Димитър Владимиров: Е тази, която е на плаката е много симпатична.

Дарина Иванова: Е тази е симпатична, тя е мила, но това е леко подвеждащо, защото има истински страховити образи. И предполагам, че всичко това е обвързано с емоцията в момента на рисуване.

А Митко, ти какви абстракции рисуваш изобщо?

Димитър Владимиров: Хващам боите и това, което имам като усещане, като енергия, като емоция в ръцете, то си придобива някаква форма. Последното, което пробвах и наистина много ми хареса как се получава, е с течния крил, защото там има абсолютно всякакъв вид на измеренията на свободата. Просто разливаш, въртиш платното и формите сами се получават.

И с малко повече въображение човек може да види каквото иска.

Димитър Владимиров: Да.

Дарина Иванова: Това е, може би, силата на картините на Митко, защото той дава наистина на своята публика много повече свобода на фантазията, много повече лично пространство и емоции им предоставя. Докато при мен образите все пак по някакъв начин... Макар че ние решихме да направим съвсем малък текст под всяка картина, шегувахме се, за да не гадаят хората какво е искал да каже авторът.

Ако при мен има малко повече конкретика на пръв поглед бих казала, при Митко има тоталната свобода. А защо казвам, че при мен има конкретика на пръв поглед? Защото всъщност темата с водата и с живота във водата е изключително вълнуваща. Тя също е необятна. По форма, по поведение, по абсолютно всичко, рибите са изключително разнообразни. Тя са цяла вселена наистина.

Все пак, Дарина, ти трябва да си ги наблюдавала, да не би да си гмуркач или нещо такова? Просто, аз лично, ако ме накарат една риба да нарисувам, няма да мога да я нарисувам, защото не бих казала, че познавам този свят.

Дарина Иванова: С рибите намирам връзка, сега, за да не изпадам в някаква такава много тежка философия, но все пак ще спомена, че рибите и водата са свързани предполагам много с женската енергия, която носим, с тази потайност, с това много интимно и много лично, което всеки от нас носи. Оттам насетне, всъщност аз се гмурках, което един гмуркач ще каже, че е тоталната глупост, ако ме чуе, защото аз не съм се гмуркала с апарат. Това се случи миналото лято за първи път. Тогава, аз не започнах да рисувам веднага риби, но тогава погледнах картините си по един съвсем различен ъгъл. Но това е вече чистата физика, това е животът материален, такъв, какъвто е. Отвъд това стои всичко останало. Рибите са много красиви същества. Аз дълго време се притеснявах преди да покажа, да споделя картините си с който и да било. Но си спомням един разговор, първата ми от двете общо срещи с художника Геракси Гераксиев, който почина много рано, за съжаление. На него се престраших да покажа някои неща. Той ми разказа своята много вдъхновяваща история и това как е извървял своя път като художник, но той каза: "Виж, това е твое. Ти не си откраднала нищо от никого“.

Някак си тези думи, в момента дори, когато подготвим изложбата си с Митко "Под повърхността“, отекват във всеки един момент в главата ми и това ми дава кураж.

Димитър Владимиров: А и вчера имахме един много интересен разговор с Дарина задкулисен, че да, то е твое, ти го изразяваш върху платното. Обаче идва един момент в който си казваш: Ами не, то е излязло просто само от мен. То трябва да отиде при някой друг, който да го усети.

Макар, че има хора, които ревниво си пазят изкуството само за себе си като че ли. Но това е една друга тема. Аз аистина ви завиждам, че сте направили такова нещо. Колко платна всъщност показвате на тази изложба?

Димитър Владимиров: Ами и двамата по 15. Да, така сме планирали. Да видим какво ще се случи в последните 15 минути, защото и те могат да се решаващи.

Към Митко е по-скоро въпросът ми: има ли някаква връзка изкуството със зодиакалния знак?

Димитър Владимиров: О, ние и двамата сме раци. Да, колкото може да се вземе предвид чисто астрологичното. По-скоро има връзка с това, което аз лично не мога да изразя в ефир, защото много добре знаеш, новините са ясни, кратки, точни. Искати се понякога да кажеш нещо още повече, още повече, и не можеш. И просто това желание излиза чрез рисуването. Между другото, случи се така, че през годините рисувам си аз една картина и след това показвам на близък човек. Аз нямам никакво намерение да създавам какъвто и да е образ. Е, там имаше образ на конкретен човек.

Много интересно. А ти от колко време всъщност правиш това? От 10-12 години ли?

Димитър Владимиров: И тогава може би съм правил тайничко такива опити.

Но това е свързано и с оборудване - трябва да имаш бои, платна и така нататък. Изобщо, ако човек реши да рисува. Мите, доколкото знам ти правиш опити и да пишеш.

Димитър Владимиров: И това ли трябваше да казваме?

Ами, може би да. Може би и Дарина, не знам.

Димитър Владимиров: Не, Дарина има друга насоченост в изкуствата. Тя си е и музикант.

А, добре. Но ти пишеш, нали? 

Димитър Владимиров: Пиша, да. Там също се наблюдава подобното, за което говорихме сега преди малко, че нещо, което съм написал преди години, препрочитайки го след това, то се оказва точно свързано с конкретно събитие, с конкретни хора. Има някаква такава част във всеки един от нас, която е много дълбока и трудно разбираема понякога. Надявам се всеки да си хване своето нещо от тези 30 платна, които са колкото дните във всеки един месец.

Да, със сигурност. А Дарина е музикант, така ли?

Дарина Иванова: Да, аз съм по първо образование музикант със завършено Музикално училище и Академия. И в този смисъл може би тази боязън, която изпитвах в началото да споделям образите, които рисувам, е свързана именно с това, че аз съм напълно наясно какво означава да се занимаваш с изкуство професионално. Напълно наясно съм какъв е пътят, който всеки един от нас извървява, годините на труд, на трудности, на много вложено отвъд дори труда. И в този смисъл съм се чувствала много неудобно пред моите близки, приятели, които са академични художници.

Да, има го този страх от това какво ще кажат истинските професионалисти?

Дарина Иванова: Има го, по-скоро то не е страх. Аз мога да се заявя: да, това съм аз, но не бих искала някой да остане обиден, защото на всеки един от нас се е случвало да видиш един младеж с китара на гърба и като го попиташ той да ти каже: "Аз съм музикант“. Ами не, ти не си музикант. И в този смисъл аз не съм художник. Аз просто намирам много за себе си в рисуването и в един момент реших да го споделя. Разбира се без каквито и да е академични претенции, но все пак заявявайки себе си. Защото всъщност аз рисувам от 2012 година. Така се случи. Преди това не съм имала опити. Дори моята най-добра приятелка от ученическите години тя каза: "Сега тук нещо има, аз те познавам. Ти не си човек, който лъже. Обаче аз много добре си спомням ти как рисуваше.“ Как се случи не знам, но се случи. И разбира се оттам насетне ти се потапяш в това и ти става все по-интересно и търсиш начини да поразвиеш, ако разбира се искаш.

Димитър Владимиров: Нямаме заявка за професионализъм. Наистина не сме нито аз, нито тя художници. Но пак имаме заявка за истинност и за искреност в това, което представяме.

Никой не е казал, че само професионалистите имат право да окупират едно изкуство. Може би всеки, който има тази смелост и има в себе си такава потребност, може да го направи така, както вие сте го направили. Изкуството е за всички, нали така? 

Дарина Иванова: Случвало ми се през годините, преподавам и флейта, имам срещи с деца, на тях, а и на своите деца, които също учат в Музикалното училище, винаги казвам, че изкуството е изключително важно за нас, досегът с изкуството, опитът да живееш с него. Защо? Защото емоциите не могат да бъдат изрязани от нас. Ние не можем да бъдем машини. Емоциите се улавят, предават, обработват, усещат много по-успешно, когато един човек е имал досег с изкуството. И наистина трябва да обичаме и трябва да обръщаме внимание, особено на малките деца, на младите, които тепърва имат да се изграждат, да се оформят като характери, като личности, но на първо ниво те боравят с емоциите. И ако успеят да запазят всичко това, нали клишето "запази детето в себе си“ – не, не го запазвай, ти расти, развивай се, но запази правилното общуване с това дете, когато има нужда да бъде успокоено, когато има нужда да бъде насърчено. Мисля си, че ако трябва да запазим нещо детско в себе си, то е това.

Добре, а какво мислите за това, че всички казват, че тук културата и изкуството са на опашката на всичко останало. И това дава облика на нашата нация. Какво мислите вие по този въпрос? Малко е банална темата, но...

Дарина Иванова: Ами не, аз си мисля, че тя не е никак банална. Дори мога да кажа, че стои много полюсно тази тема. Защото ние имаме доказано своите творци във всяка една сфера на изкуството. От друга страна веднага идва и моментът за това, че всички тия хора на изкуството трябва по някакъв начин да преживяват и да оцеляват.

Димитър Владимиров: Виждаме колко е трудно това, да.

Дарина Иванова: Тук някъде се губи балансът. Може би мястото на държавата е една идея по-сериозна, с една идея повече внимание, с една идея повече обгрижване. Спомням си един разговор, който имах с маестро Емил Табаков. Той каза: В един оркестър, ако в програмата повече от 2% е комерсиална, с цел да изкара заплатите на тези музиканти и да напълним салоните, то това вече не е изкуство.

Така е. Но за съжаление се наблюдава все по-често тази комерсиалност, това, че едни и същи хора са навсякъде, това, че много други хора, творци стоят  незабелязани. И наистина трудно преживяват. Те самите се чувстват зле,  защото могат да правят единствено и само това, и го правят по най-превъзходния начин. Ето тук е трагедията. Защо няма меценати? Защо сме накрая във всичко това?

Дарина Иванова: Всичко се опорочава на абсолютно всякакво ниво. То е опорочено на клетъчно ниво вече. Един омагьосан кръг е в момента в нашата страна. Тотално омагьосан кръг. Пак казвам, имаме невероятно талантливи творци, които са принудени да оцеляват. Жалко е. От друга страна, правейки този компромис с качеството в своята работа, за да оцелеем, се получава друго – вкусът се възпитава. Опорочен е този вкус. Търсенето е друго. Съответно предлагането и търсенето са във взаимовръзка непрестанно. И нищо добро, за съжаление.

Чалга във възпитанието, чалга и в поведението на децата ни, всичко е чалга, като че и у нас.

Дарина Иванова: Аз винаги на мястото на чалга казвам комерсиално.

Комерсиално, да. Ще бъде хубаво, ако намерим сили като общество да го променим това, обаче за съжаление, много трудно става. И виждаме, че днешните герои са хората от реалитата, които за съжаление нямат потенциал.

Димитър Владимиров: Това е нещо съвсем различно от...

Дарина Иванова: Не, то е общо, Митко, аз мисля.

Димитър Владимиров: Ако го допуснеш. Ако го допуснеш да бъде норма.

То е допуснато, защото е в медиите, то е навсякъде.

Димитър Владимиров: То може да бъде в медиите, но избора дали да го гледаш, дали да позволиш на децата си да го гледа, си е твой.

Е, да. Но ти ако не позволиш, в училище някой ще го покаже, или в друга среда.

Дарина Иванова: Синовете ми са на 11 и на 13. Ние вкъщи не гледаме телевизия, защото това вече стана клише тотално. Но в развитието си едно дете е като едно столче. За да стои едно столче стабилно, то има нужда от минимум три крачета. Тези крачета са самото дете, учителите и родителите. Ако между тези звена в развитието на едно дете има несъответствие, има разлика на посоката, столчето пада. Тотално различен образ и поведение е извън вкъщи. Те са едни в къщи, те са други с приятелите си, трети пред учителите. И това е толкова фино, нюансите са толкова фини, че всъщност  най-голямото предизвикателство е да отгледаме стойностни хора. Наистина е така. И бидейки в къщи по един начин, цялата атмосфера, това не ти дава гаранция, че когато отидат в училище... Синовете ми са наясно с абсолютно всичките течения, които се случват в тик-тоци, в инстаграми и така нататък.

Това е така, за съжаление. То е вълна, просто обществена вълна. То не може да се изолира. Много ми е приятен разговорът с вас. Нека сега да кажем за изложбата, да поканим хората.

Димитър Владимиров: Тя е в сградата на Радио "Пловдив“, на първият етаж. Имаме си културен център. До края на юни ще остане там, така че всеки когато поиска ще може да я разгледа. Може да отиде и да види за какво говорим.

А може би ще имат възможности да си откупят нещо.

Дарина Иванова: Да. Надяваме се.

Ами, говорихме за "Под повърхността“ – съвместна изложба на Дарина Иванова и Димитър Владимиров от Радио "Пловдив“. Наши колеги, които са се осмелили да покажат нещо интересно, нещо от себе си.