Цветанка Андреева, политолог, в интервю за Аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“

Тъкмо се зарадвахме, че гражданското общество се събужда, че хора от различни идеи и без такива дори се обединиха на протести срещу садистичната жестокост, с която бе нарязано с макетна ножче едно момиче и бе убито друго, че макар и не многобройни протестите в страната показаха на политиците нетърпимостта си към вандализма спрямо жени и ето че поредното разочарование изтри демонстрациите на депутатите за бърза и адекватна реакция. Че реакцията беше бърза – беше, но че беше безсмислена с този приет за няколко часа на две четения смешен закон за 60-дневната интимна връзка, с който тя се приравнява към брачните партньорства и съжителството без брак и жертвите получават същите възможности за закрила при домашно насилие. Закон, който поради неясната си обосновка не помага, но идва да покаже депутатската загриженост към проблема, сиреч – повърхностно и лицемерно да отбие номера. Изобщо не слагаме в  сметката на анализа напъните случаите на насилие да бъдат ползвани като флагман за прокарване на Истанбулската конвенция и пробутването на джендер елементи в същия Закон за защита от домашното насилие. Накрая, от целия ангажиран законотворчески делник опра пешкира заради няколко недомислено цапнати, но по същество смислово верни изречения, Вежди Рашидов. След бурни реакции той си подаде оставката от всякакви постове, напусна парламента и излезе от политиката. Този сюжет бихме могли да го сложим графата на катарзиса, ако не изтече информацията, как една Галя от едно посолство предупредила депутати да внимават, как ще се развие казуса с Вежди Рашидов, т.е. да бъдат строги, но справедливи. Така само в рамките на няколко дни се нагледахме на учебникарски образци на политическо лицемерие. Неговото безсрамно безочие ли е актуалната норма в нашата политика? Гост в студиото е политологът Цветанка Андреева. Добре дошла в Аудиокаста на "Фокус“, г-жо Андреева.

Благодаря ви за поканата.

Какво ни показаха българските политици с ажиотажа около приемането на Закона за защита от домашното насилие и поправките в Наказателния кодекс?

Преди всичко това, което на мен ми направи впечатление, е, че някак си сме свидетели вече на една социална промяна. За мен изключително важно е, че дискусията започна, такава истинска, в обществото, а не онази, която беше прокарвана от различни идеологии, които политиците се опитваха или да прокарат, или на неин гръб – ето, така прословутата джендър идеология, която аз и до ден днешен не знам, какво означава, но тя се използва изключително за хибридна пропаганда. Нейното отричане е по същия начин. Някак си насилието обаче беше признато за първи път, че съществува в българското общество, защото големият проблем е: дали го признаваме. Досега го замитахме, избягвахме, политиците бягаха от тези отговорности, докато сега хората излязоха на протести. Понеже вие във вашето експозе казахте, че той не беше многолюден – да, не беше, но какво ме впечатли? За първи път той беше толкова мащабен, толкова представителен за цяла България. Излязоха хора дори в малки градчета, което за първи път се случва по един повод, не просто София, Варна, Пловдив – големите градове, в случая и Стара Загора, която е географският епицентър на събитието, но излязоха хора в малки градове като Велинград. Така че тук общественото мнение заработи, насилието беше признато, пак казвам, че съществува. И политиците, разбира се, като всяка разумна власт, трябваше много бързо да прекратят отпуската си, защото не върви гражданите да са на площадите, а политиците – на плажовете. Но аз наистина очаквах от тях, че те са много по-подготвени по темата, защото за тях темата не е нова. Пак казвам, за първи път социално беше признато, че съществува този тип насилие, което е, разбира се, домашното, което се оказва върху жени. Дебатът е много по-широк. Има насилие и върху деца – нещо, което наистина беше доста замитано. Политиците се готвят поне от две години за подобни законови промени. Защо бяха толкова неадекватни – нямам, нямам точен отговор. Може би, защото този път те догонваха промените в обществото. Може би, защото този път политиците не лидираха едни процеси, които трябваше да бъдат в полза на обществото, а обществото излезе и ги стресира, стресира цялата политическа система, която наистина се уплаши, не без основание, дали тези протести не са срещу политическата класа, дали не са срещу управлението. Не, не бяха. Всъщност изключително цивилизован беше протестът от гледна точка на това, че аз не чух нито веднъж апели за саморазправа. Напротив, хората искаха изпълняване на наказанията, искаха смислени, силни наказания, в този смисъл и по-големи наказания, искаха справедливост и законност – нещо, което е на висотата на едно цивилизовано общество. Не се чу и реакцията, която видяхме в Сърбия преди кратко време, когато протестите срещу насилието, което там беше също драстично – говоря за стрелбите в училищата, се обърнаха в антиуправленски, антиправителствени протести. Така че политиците към днешна дата трябва да са изключително, ако не толкова думата "благодарни“ на обществото, то поне да им светне червената лампа, че трябва да са много повече на ниво и наистина участвайки, влизайки в тази дискусия, когато приемат закони, да използват много повече експертиза, да са много по-подготвени и да не ставаме свидетели на поправките на поправките на алинеите.

На поправките.

На поправките.

Г-жо Андреева, но политиците не се ли провалиха за пореден път? Тогава, когато те не лидират, те винаги показват, че не могат да отговорят адекватно на очакванията на обществото и отбиват номер.

О, за мен се провалиха, ако говорим по тази тема, доста отдавна.

От 90-те години насам съществува  тази тема.

Така е, да, разбира се. Тя съществува, тя беше прокарвана в обществото. И нека да ви дам един пример, който за мен е изключително показателен. Например, един от най-пламенните защитници, които аз съм слушала и гледала на Истанбулската конвенция, беше вицепрезидентът Илияна Йотова, която явно с политическата закалка на евродепутат блестящо защитаваше смисъла от приемането на Истанбулската конвенция.

Тя беше от евродепутатите заедно с Мария Габриел, които подкрепиха приемането на тази конвенция и го подкрепиха публично.

Разбира се. Това бяха жени, които са още по-консолидирани с тази кауза. Но вижте,  какво се случи само след няма две години. Всъщност Президентството беше превзето от стратегията на хибридната война на Русия, която хибридна война включваше и тази част – да се говори за разлагане на европейските ценности. Всъщност идеята за джендаризма се появи като хибридна война, която идваше от Кремъл, за да удари европейските ценности. Аз затова казвам, че не е ясно, какво влиза в това понятие джендъризъм. Джендърът е ясно, но джендаризмът, срещу който се бори Нинова например, вместо като ляв лидер, жена да се бори срещу насилието над жени, да се бори за всички женски каузи така, както е в цивилизования свят – левицата, жените се борят за човешките права, в това число и женските права. Ние виждаме, че тя се държи като евразийски консерватор. Ако използваме идеологически определения, тя се бори срещу джендъризма, очаквайки, че с това ще привлече електорат, но очевидно не е адекватна на социалните изисквания на обществото. Обществото има очаквания към властта и това, че първо гласува само в 30, 30 и няколко процента на избори, и второ, че подкрепата конкретно за лявата партия БСП през последните години намаля до невиждани размери, говори, че подобна политика е преди всичко силно неадекватна от гледна точка на социално-културните потребности и проблемите в обществото. Така че виждате ли, колко нива на измерения има в неадекватността на политическата класа спрямо собствените им електорати, ако щете. И част от най-голямата неадекватност за мен е в лявото пространство. Неадекватна беше и реакцията на президента Радев, който трябваше, ако щете като мъж дори, да излезе много по-силно, като лидер на нацията, така, както Конституцията му е предписала неговата роля – да бъде държавен глава, да се изкаже срещу насилието. Вижте го той с какво се занимава – с обжалване на решението за пристанище "Росенец“. Просто всеки преследва някакви собствени цели, които служат на определени, очевидно олигархични или външни интереси, но не и на проблемите на електората.

А съзнават ли политиците, че употребата на гражданската енергия за личните им тяснопартийни цели всъщност е нож с две остриета? Те май не са готови за този нож.

Разбира се, че не са готови, защото същите тези, които, както виждате, преди кратко време излизаха по площадите, същите тези граждани, които избраха Радев, който тогава се появяваше като някакъв евроатлантик, коректив на корупцията, избраха Радев, сега са срещу него. Така че обществото има своята трезва преценка, в която аз като политолог вярвам и съм се убедила, не просто в българското общество – тя присъства навсякъде в европейската цивилизация, към която ние принадлежим. Така че да се разчита на късата памет на обществото, на това, че обществото няма да разчете знаците или пък няма да разпознае прокарването на чужди интереси в политиката, е изключително късогледство от страна на всички политици. Затова те трябва да знаят, точно с какви каузи се ангажират. И в този смисъл, пак казвам, да отчетат, че реалността е различна – социалната реалност е различна, очевидно културната реалност е различна, да не говорим геополитическата реалност колко по-различна е само отпреди две години.

А способни ли са българските политици да скъсат с лицемерието – маска, която те кой знае защо надянаха, особено през последните години?

Аз мисля, че те са принудени. Лицемерието все повече отстъпва на заден план, ако щете самото управление – говоря за правителството, за  т.нар. некоалиция, сглобка или там, както я определяме. За първи път виждаме публично общуване, не задкулисно, а на договорена официална подкрепа между три блока. Затова са обвинявани – че си сътрудничат с ГЕРБ либералната коалиция "Продължаваме промяната“- "Демократична България“, и ДПС. Но те общуват публично, техните договорености са публични. Цялата критика, която се изсипа и се изсипва върху тях, е, че са заедно. Всъщност този път не могат да бъдат обвинени в задкулисна колаборация. Те излязоха и показаха, че имат общи цели в политиката и че е смислено да бъдат заедно, докато преследват тези общи цели, които начертаха в точки – бяха "Шенген“, приемането ни в еврозоната, Планът за възстановяване, евроатлантизмът от гледна точка на отстояването на държавния суверенитет, интеграцията ни към евроатлантическите партньори. Така че те имат, това правителство има и идеологията, която според мен наистина е прозрачна, този път те се определиха като евроатлантици и следват този основен принцип, имат и публично заявените цели. Така че както виждате, обстоятелствата, това, че сме след криза, посткризисно общество и държава, изискват управлението, пък и разговорите да се водят на много по-открито ниво. Дълго време ние чакахме избори след избори да се договори коалиционно управление. Това беше единствено възможното управление и го знаехме, и обществото го знаеше. И между другото, социолозите го регистрират при техните допитвания, изследване на общественото мнение. Не толкова висок процент хора подкрепят правителството, но много висок, разумен процент – около 60 мисля, че беше, казват, че това е възможното правителство и то трябва да продължи да функционира. Не са за предсрочния избори. Така че според мен маските падат, все повече падат под напора на кризата. Падна и лицемерната хибридна маска на президента Румен Радев, който в началото на първия мандат, ако щете и на втория, се опита и влезе през гласовете с дясна подкрепа, показвайки се за евроатлантик, а всъщност много бързо образът му беше развенчан. В условията на много динамичната криза, която предизвика войната в Украйна, неговото поведение беше развенчано. Във външнополитически план на европейската сцена той беше в една неофициална изолация и във вътрешнополитически план той се оголи. Всъщност той вече зае и стана център на политическа власт, на онази идеология, която по-скоро прокарва симпатии и подкрепа за режима в Кремъл.

А какви сигнали дава некоалиционното коалиционно ритане по кокалчетата? Дори премиерът Денков не изрази голям оптимизъм за бъдещето на ротацията.

Много е сложно, да изключително сложно е и пак казвам, това е пост кризисно правителство.

Не съзнават ли партиите от блоковете зад това правителство, че трябва да имат малко по-различно поведение?

Знаете ли, станаха заложници, вярвам, че вече започват да го осъзнават, но наближават местните избори от една страна, които вече ще ги хвърлят в нова конфронтация,  а от друга страна, още пък не са преживели идеята: колко електорални щети и загуби ще понесат от влизането си в тази управленска коалиция. От самото начало това беше парализиращият страх за тях, за да се коалират. Трябваше да гласуваме 2-3 пъти извънредно, за да стигнем до коалиция между първия и втория само от страха, че те ще изчезнат, ще се стопят електорално, ако прекрачат тази червена линия. Заложници са на този страх, който започва да отшумява, защото вече се появява идеята и се говори, че ако управлението се окаже ефективно, а то започна, дори първият успех беше, че вкара държавата в коловози. Тя вече си е в нормално институционално функциониращ живот, дебатът се върна в парламента, правителството е редовно, имаме бюджет, знаем кой носи ясна отговорност и можем да му я търсим като граждани. Но пак казвам, сега пък са заложник на кампаниите за местните избори, надявам се да имат достатъчно визионерско мислене, за да разберат, че трябва да са заедно в истинския смисъл на думата пред обществото. И така да поднасят своите различия, че те да бъдат приемани много по-прагматично като различия, които са между конкуренти за постигане на по-добри резултати. А не онова взаимно оплюване, което ги легитимираше до преди месеци.

Като говорим за лицемерието, пропускаме онова майско събиране на актива на “Продължаваме промяната", което със скандални думи и квалификации начерта  реалната всъщност управленска програма. Програма, която днес изпълняват и ние я виждаме. Но кой знае защо, това сякаш не се забелязва?

Мисля, че не им го прощават, и непрекъснато го напомнят, но знаете ли, това сякаш се заключи като проблем, чисто партиен пред “Продължаваме промяната", пред тяхната политическа идентичност, която те все още не са изградили, между другото и изобщо тяхното политическо съществуване. Да, за момента те са закрепени, донякъде от ГЕРБ, приемайки да влязат в общо управление, те са еднакво смислени, еднакво необходими са и двата партньора в това управление. За първи път България е управлявана от подобна форма, която няма един важен политически център на властта и по-малки партньори, а два абсолютно равнопоставени, дори електорално партньори, които идеологически се оказаха близки, но всъщност идентичността на “Продължаваме промяната" беше изградена, малко се отклоних от въпроса, извинете, е изградена изключително върху отрицанието на ГЕРБ. Много бързо влязоха в политиката, което ги допусна да влязат изключително неподготвени. Това са хора, които не знаят как да се държат като политици. Аз бях изключително учудена, когато чух езика в това заседание. И не толкова отделни, ако щете чисто вулгарни реплики, защото езикът на политиката, той не е морализаторски, там може да станем свидетели на вулгарни реплики. Но езикът на политиката е политически. А те не говореха политически, пред събрание на партия се водят политически речи, тук нямаше политически речи, имаше един меркантилизъм, който беше описан така и оголен до кокал, какво следва.  Без да се облече в никакъв смисъл.

Какви са ни ползите, каква е сделката? Защо трябва да ги изтърпим тия навлеци? Така си говореха.

Какви са ни ползите? Защо трябва да сменим службите, например. Да, трябваше да бъде обяснено чисто политически, идеологически, колко е важно да се направи реформа в службите, а не просто да се сведе всичко до идеята, че консултираш нещо с външния партньор, което между другото, е основна критика на Путин в Русия срещу  всичките му опоненти за външното влияние. Затова неговите опоненти бяха обвинени, че са проводници на американски интереси, те или са в затвора, или не са сред живите. По същия начин Костадинов веднага се възползва от подобни глупави тези, че видите ли, външни посолства определят българската политика. А реформите на българските служби е предизвикателство пред българско правителство, но те не успяха. Нямат опита на политици, нямат речника на политици, нямат визионерството на политици и не успяха наистина да го преведат на политически език.

Като говорим за вулгаризма в политиката, защо трябваше показно да го отнесе Вежди Рашидов? Той ли е най-заслужил? Или трябваше все някъде да избие напрежението?

Първо, нека да кажем, че вече в контекста на протестите всички станахме много по-чувствителни към това говорене. И то взе своите, аз не искам да ги нарека жертви, но като се започне от известни водещи, политици, които все пак успяваха да спасяват балансите, какъвто е Вежди Рашидов. Само до преди месеци той отдаде цялата си енергия да спаси политическия баланс в България. Но има нещо, което е важно за политиката, основен инструмент е говоренето, езикът е оръжие. Изключително трябва да внимават политиците, какво говорят, защото езикът наистина е оръжие.

Той и в Библията е казано: словото е сила – "В началото бе Словото“

Така е, но в политиката нямаш друг инструмент. Да, ако си тоталитарна държава, можеш да използваш насилието, но в политиката убеждаваш, затова думите биват санкционирани в политиката. Да, съгласна съм, че Вежди Рашидов и Никола Минчев, между другото, съвсем не са образите на насилниците в българското общество, съвсем друг е образът, но трябва да се внимава с жестове, с думи, с вербалния и невербалния език. И между другото, това е практика на ГЕРБ. ГЕРБ санкционира тези, които нарушават нормата. Знаете примерите: председател на парламента по този начин бе поканен да си подаде оставката, беше обидил, мисля, че Нинова тогава от левицата. Така че в ГЕРБ съществува тази практика и в този смисъл не е драматично.

Как ще повлияят местните избори на властта?

Ако кажа, че ще я заздравят, сигурно бихме сгрешили много. Защото не за друго, не толкова резултатите, резултатите най-вероятно ще повторят, че има паритет между ГЕРБ и “Продължаваме промяната", като се очаква загуби да има евентуално либералната коалиция, но тя пък залага всичко на евентуална победа в София. Това, което ще ги разедини, опасна е самата предизборна кампания, в която те ще се изправят, както на парламентарните избори един срещу друг. Но този път, ако са достатъчно разумни и двете коалиции - и ГЕРБ и  либералната коалиция, пак казвам, ще се конкурират за успешно управление, за повече успех в управлението, а не толкова да залагат на вадене на конспирация, ако щете на скандали, на компромати, нещо, което в политиката е силно оръжие, ваденето на компромат. Да, може да те свали от власт, ама трудно те качва на власт. Така че нека да се откажат представителите, в т.ч. казвам и на “Продължаваме промяната", защото заедно с Радев тогава, когато те бяха в неговия фокус на внимание, течеше много усилена организирана компроматна война срещу ГЕРБ. Общо взето на това станахме свидетели, това отблъсна голяма част от електората. Така че нека този път да не се вкопчват в компроматната война, а да гледат интересите в местния фокус, така както София вече е арена на битката за местните избори. Както виждате, очевидно нямането на добра организация на “Продължаваме промяната" по места, те все още нямат структури, те използват не случайно областните си управители, назначиха тези, които им бяха координатори по места, по области. Много е трудно, виждате координацията в самата коалиция куца. Проблемите в Бургас с евентуалната кандидатура за кмет.

На г-н Бачийски?

Да, така че ще получат много удари както политически, така и вътрешно организационни.

А какво очаквате от битката за София? Очертават се двама претенденти, доколкото ГЕРБ все още не е номинирал техния кандидат. Но Васил Терзиев от една страна, от другата страна проф. Вили Лилков вече са на терен, а те са антиподи във всяко отношение.

Така е, някак си появата на Вили Лилков, беше обусловена от заявката и официалната поява на Васил Терзиев срещу него. Опитът Васил Терзиев да бъде прокаран като дясна кандидатура всъщност възмути голяма част от софийското демократично мнение. Някак си, всички привидяхме, слагам и себе си като анализатор, който наблюдава, пък и е софиянец, който участва в избори, опитът да се повтори модела Радев, да бъде вкаран човек, който е с ляв произход, да бъде прокаран през хибридния образ на демократ и да бъде избран с гласовете на десницата. Всъщност за това алармира градската десница в София, която се събра и наистина издигна в Инициативен комитет Вили Лилков. И до тук имаме една дясна кандидатура, една, аз я наричам ляво-либерална, защото тя е лява на Васил Терзиев. Друга, още една кандидатура левичарска ще се появи, тя ще е ляво-социалистическа на БСП. Те ще издигнат кандидат. Но големия въпрос остава: чакаме да се произнесе ГЕРБ, някак си в дясно не може да има победа, без подкрепата на ГЕРБ. И не можем да направим никаква прогноза, докато ГЕРБ не са припознали и издигнали свой кандидат. Наистина голямата битка ще бъде между дясното, градското дясно в София и между либералното ляво, в лицето на Васил Терзиев. Ще видим дали градската десница ще позволи този път отново да бъдат откъснати гласове от нея, както беше случаят Радев или пък този път ще се консолидира. Дали ще бъде разкъсана десницата, явявайки се с две кандидатури, които да се борят една срещу друга, или пък дори и да са две кандидатури, ще работят така, че при евентуален втори тур да има консолидация на тези гласове. Това ще е много важно и ще се реши в хода на кампанията. Същото важи и в ляво, защото там се очаква, че водейки Васил Терзиев като ляво-либерална кандидатура, на втори тур ще бъде по традиция, казвам в кавички, от миналия вот, подкрепен от леви гласове.

Може би и затова е и неговия избор. И затова искам да ви попитам, каква е идеологията всъщност на тази политическа компилация “Демократична България" - “Продължаваме промяната"?

Изключително противоречива е, тя и затова и не може да стане добра спойка там, чисто идеологически. На прагматична основа те се събраха, те искаха да съборят ГЕРБ от власт.

И да вземат властта.

Това е, което ги събра. Идеологически те са доста раздалечени, защото “Продължаваме промяната" бяха създадени, нека да не го забравяме, все пак изковани бяха чисто имиджово от кулоарите в  президентството, там бяха техните бащи, техните създатели.  Не случайно те работиха добре с Нинова, с левицата, по време на четворната коалиция. Защото те се мъчиха да дадат леви заявки, даваха леви заявки, особено в икономическата политика.

Те казваха: “Дясна политика в ляв джоб".

Точно така. Те дойдоха от тези западни университети, които са култивирали левичари. Дойдоха тук с либералните си заявки. И техният опит този път ще бъде, както беше и на парламентарните избор, да късат и гласове от левицата, либералното ляво. Така че изведнъж да се събере ляво либерално с градската десница, тип ДСБ, чисто идеологически, това води до самоунищожение. Видяхме процесите в партия ДСБ, които бяха на изключителна ерозия. В крайна сметка, да не забравяме и Петър Москов и Вили Лилков, това са хора, които са от ДСБ. Това беше гръбнакът, това беше силата на ДСБ в София, това са общински съветници, които бяха от ДСБ в София, те познават проблемите на София. Така че към днешна дата гледайки лицата на ДСБ, например, много повече ще ги видим, че са лидерите, хората, които са познавали проблемите на София, които са участвали в управлението й и са в Комитета и подкрепата на Вили Лилков, отколкото трудно ще ги видим да се снимат до Васил Терзиев. Няма да се случи това.

Има ли бъдеще либералното ляво в  България? Защото мнозина са склонни да кажат, че в момента страната е под натиск на едно кресливо либерално малцинство, и това много често може да се срещне в коментарите.

Да, това наистина е малцинство, ако приемем “Продължаваме промяната" опитът им или либералната коалиция, те бяха организирани още, както знаете и в София, акцията им на Росенец,  като малки групи, които обаче да оказват много силен обществен натиск. Това до някъде работеше, но в един момент, когато си на власт, нали под мотото “Аз съм на власт", то те качва на власт, но когато вече си там, изисква много повече. Тук вече този натиск, както виждаме не важи. Да, те се опитват, но в крайна сметка е ясно, че има принцип на изчакваща ротация, говоря за правителството и виждаме, как все по-често консенсусите  всъщност са тези, които крепят сглобката, ако щете в назначенията на органи в различни институции. Видяхме, че извиването на ръце всъщност разруши четворната коалиция. И тук виждаме вече някак си, сякаш са си взели поука и не са толкова кресливи т.нар. Либерално малцинство. Но истината е, че ако говорим за лява идентичност в България, е изключително полезно левицата да бъде много повече в либералния сектор, отколкото да е онази левица, наследница на БКП. Тя е ретроградна, тя е неадекватна към потребностите в обществото, тя възпроизвежда фигури, които наистина са свързани с бившите служби, хора, които натрупаха ресурсите си на базата на това, че приключиха онзи предишния, бивш комунистически режим, ограбвайки капиталите на нацията, изнасяйки ги в чужбина. Днес виждаме точно опита на техните деца, и това е рефлексията на бившия режим, всъщност да се възпроизведе в новия обществен ред.

Което подразни в София.

Което изключително подразни София, което дразни от години и в БСП. Защото големите олигарси, червените олигарси, всъщност бяха подчинили БСП и аз не вярвам, че БСП някога ще може да се измъкне от тази хватка. Виждаме президентът Радев, който по същия начин се държи много повече като генерал, излязъл от Българската народна армия, отколкото като евроатлантически генерал, такъв, за какъвто се представяше. Така че ми се ще да има либерална левица в България, а не тази ретроградната, която винаги в българската история се е свързвала с интересите на Русия в България.

И на финала, президента - политици, това отношение на вече видимо растяща взаимна неприязън колко време може да издържи? Защото все пак президентът има мандат, има още години пред себе си?

Това вероятно ще бъде битката до края на неговия мандат, защото той, отново използвам тезата си, че той избра да се превърне в политически център на власт с определена идеология и всъщност той се противопостави на правителството. От самата поредица на кризисни избори, влизахме от избор в избор, той не успя да се държи като държавен глава, който да консолидира политическия елит, да консолидира  политическите партии, да ги събере на едно място и да им окаже този натиск, който им беше необходим, за да направят коалиционно правителство. Всеки път той ги проваляше. Той дори призна, че е безсмислено да свиква съвети по национална сигурност, консултативните съвети, защото каза, че не може да събере политическите партии. Така че Румен Радев се грижи както винаги изключително и само за собственото си политическо бъдеще. До тук стратегиите му се оказаха погрешни. Идеята му да прокара нагласи, пък и конституционни промени за президентска република, очевидно претърпяха крах. Ще видим, как ще участва на местните избори. Той мисли за своето политическо бъдеще след края на мандата си.

Евентуално лидер на партия?

Лидер на левицата, той като такъв се заявява в момента, измествайки Нинова много ярко. И  не толкова ярко мъчейки се да измести Костадинов.

Много ви благодаря за този анализ и за времето, което ни отделихте.

И аз благодаря.

Гостува ни политологът Цветанка Андреева.

Цоня Събчева