Атанас Радев, магистър по политология и доскорошен председател на Студентския клуб на младия политолог в интервю за Аудиокаста на "Фокус“ "Това е България“

 

Съдбата на Паметника на Съветската армия влезе в предизборната кампания за кмет на София и предизвика първия задочен спор между двама от кандидатите. Според издигнатия от коалицията "Синя София“ проф. Вили Лилков паметникът трябва да бъде премахнат незабавно, защото изразява историческа неистина. Според проф. Лилков Съветската армия не е освободител, а окупатор на България. Освен това този паметник не е издигнат от признателния български народ, а е издигнат с решение на политбюро на ЦК на БКП, което е политически орган, казва още кандидатът за кмет от автентичната десница. За него демонтирането на монумента трябва да бъде разглеждано на първо място като политически въпрос. Лилков критикува управляващите от "Продължаваме промяната“ – "Демократична България“, чийто областен управител обяви миналата седмица как демонтирането на монумента поне засега няма да се случи до края на годината заради липсващи документи и анализи. Според подкрепения от "Продължаваме промяната“ – "Демократична България“ и "Спаси София“ за столичната управа Васил Терзиев паметникът принадлежи единствено на Музея на социалистическото изкуство, където трябва да продължи живота си като част от учебната програма по история. Той няма място в центъра на София, а преместването трябва да стане възможно най-скоро, но не и за сметка на безопасността, категоричен е Терзиев. И подкрепи плановете на областната управа първо да се направи обследване на монумента и после да се пристъпи към преместването. Възприемат ли младите хора като важен въпрос премахването на Паметника на Съветската армия? Гостува ни магистърът по политология и доскорошен председател на Студентския клуб на младия политолог Атанас Радев. Добре дошли в аудиокаста на "Фокус“, г-н Радев.

Здравейте, благодаря за поканата.

От миналата седмица Паметникът на Съветската армия, или МОЧА – Монумент на окупационната Червена армия, както го наричат неговите противници, е под охраната на привърженици на политически формации, които пък са против преместването в Княжеската градина. Има палатков лагер на "Левицата“, издигнат от Мая Манолова, в охраната се включиха и привърженици на БСП, а симпатизанти на "Възраждане“ дават нощни караули, за да спрат евентуалното събаряне. Вие сте млад човек – на 23 години. Как възприемате разгорещената дискусия?

Ако трябва да говоря в качеството си на млад човек, бих казал, че тази дискусия по-скоро не ми е толкова понятна и толкова тема, която да е във фокуса на вниманието на един млад човек. Но ако трябва да говоря в качеството ми съответно на политолог, поради което съм поканен, трябва да кажа, че това е тема, която в рамките на местната предизборна кампания и предстоящите местни избори в края на октомври месец се оказа вододел и всъщност се опитват през този вододел за местната политика да засегнат ценностни измерения не само в София. Защото има всъщност три измерения, едното е историческият контекст, за който единият от кандидатите изразява своето мнение, другият е ценностният и следващият, третият компонент е градоустройственият компонент за визията за това конкретно пространство и за големината на този паметник. През тези няколко месеца виждаме, че това е тема, която се превръща по-скоро като тумор в общественото мнение, който периодично някой започва да го възпалява, да го побутва с пръчка, със скалпел, за да може да инициира някаква енергия около него, за да може да се възбужда съответно и някаква част от електората. И в случая това по-скоро е по отношение на битката, така да я наречем, за София, тъй като сме в този наратив и си говорим за това, кой ще победи, кой ще бие другия кандидат и т.н. Но в този ред на мисли това е по-скоро тема, която замаскира проблемите, които реално погледнато има местната политика и проблемите, които всъщност има София, отколкото да представя реално погледнато някакво разрешение на този въпрос по същество. Предвид геополитическата ситуация и войната в Украйна и това да се говори изключително много за руското влияние – спомняте си за изгонването на N на брой руски дипломати и т.н., това са поредица от актове, с които българските управляващи се опитват да покажат своята ориентация по отношение на нашите западни партньори, съответно за да повишим нашия авторитет и нашите европейски партньори да ни имат необходимото доверие, ако можем през тези актове всъщност да го постигнем. Но според мен тук се задава много по-голям въпрос, който е точно за това ценностно ниво, за което си говорим – че всъщност имаме криза на идентичността, която се опитваме през премахването на тези паметници и т.н. да повдигнем, но всъщност си мисля, че нещата не се случват по този начин, защото в тази ситуация ние не търсим общото, не търсим консенсусните неща, които са базови и постигнати във времето. Ние периодично повдигаме теми, които да разделят обществото допълнително, и това се вижда и в рамките на предизборната кампания, която е на местно ниво ситуирана в София, през Паметника на Съветската армия, и която ще се опита да се пренесе и в останалите градове, макар че според мен това няма да се получи, защото в по-малките населени места това не е такъв сериозен и голям проблем, колкото е за София.

Поставяте големия въпрос за кризата на идентичността. В какво се изразява и може ли да се намери решение?

Вижте, точно тук е въпросът по отношение на символиката на въпросния паметник. В предходния ни разговор, когато ме поканихте, аз ви казах, че за мен като млад човек, реално погледнато, този паметник всъщност аз не го свързвам с абсолютно нищо, защото аз съм човек, който не съм живял през предишния период, от гледна точка на историческото ми образование имам съответно понятие и т.н., но мисълта ми е, че с този паметник нямам абсолютно никаква свързаност. И по този начин това, което говорим за идентичността, е, че се повдигат много въпроси по отношение на символиката, на ритуалите, за това всъщност ние как изграждаме българската нация. И това, което се повдигна и като въпроса за 3 март – че всъщност 3 март изключително спорен се оказва в българската история, че България се е появила на картата, ама ние пък не сме били независими и т.н., и всъщност ние сме изпаднали в поредица от въпроси, в които ние сами трябва да си отговорим, защото под една или друга форма в различните обстоятелства и времена някой ни е потупвал по рамото и ни е посочвал правилния път като на детенце, а сега в случая ние сме вече държава, а и не само държава, мисля си, и зряло гражданско общество, което си задава много сериозно големите и дълбоки въпроси, които изискват зряло отношение и сериозни обществени дискусии. Защото това, което се замаскирва с тези конюнктурни теми в момента, няма абсолютно никаква кореспонденция с обществено-политическите проблеми на нашето общество. Ако забележим наратива в медиите в момента, това, което се върти непрестанно – като включим телевизорите и в емисиите новини се започва с убийства, с насилие и N на брой неща, заради които бяха инициирани през последния месец протести. Някой да говори за темите от кризата на идентичността? Всъщност върху тях започна да  рефлектира състоянието на много от системите, които са посткомунистически, а те пък се отразяват върху нашите отношения. И този паметник, който е олицетворение на това, мнозина вярват, че като се премахне, едва ли не ще скъсаме тези връзки, но не – ние няма да скъсаме тези връзки до момента, в който не се реформират конкретни системи и не си зададем въпроса за приоритетите и стратегическото мислене по отношение на визията ни за България. Защото това интересува един млад човек в България – какви възможности дава страната за него, за да остане в нея, и как един млад човек да се чувства спокоен и сигурен, че правейки семейство ще има възможност детето му да учи в добро училище и че детето му ще се върне вкъщи живо и здраво, а не да се притеснява дали няма да бъде нарязано някъде в куфар или какви ли не други простотии, които се случват. И не само простотии. Всъщност ние сме си свикнали на тези неща, но някак си през годините като даденост сме ги замитали под килима и вече нещата са толкова много под килима, че трябва да вдигнем килима, да изкараме всичко и да си изчистим къщата наново.

Кое накара да се заменят политическите новини с криминални?

Ами именно защото политическото в момента е изпразнено от съдържание. Вие виждате, че по същество това, което трябва да си говорим и за състоянието на кабинета, и управляващата коалиция, и това, което беше спойващия елемент по отношение на войната в Украйна и външнополитическите въпроси – еврозона, "Шенген“ и т.н., това са въпроси, в които виждате, че целенасочено в момента правителството избягва да влиза.  Според мен то, правителството е еднокрако, защото се крепи на желанията на конкретен политически субект да реализира дадени действия, но всъщност той трябва да ги реализира на базата със сътрудничество с останалите политически партии. И тук е въпросът, че няма реален разговор за тези действия. И тук е въпросът и за безидейността на политическия ни елит в момента, защото тези въпроси изискват разговор и дебат. Вие виждате начина, по който се случва разговорът за промени в Конституцията. Заявката от 2020 г. е за съдебна реформа. Изведнъж някой се появява, че му е скимнало, че трябвало да се пипнат още няколко неща в Конституцията. Ами добре, щом според вас трябва да се пипнат, по принцип е нормално, след като една конституция е действала N на брой години, съответно има нужда от някакви поправки, ревизии и т.н., но направете подходящия формат, изискайте експерти и т.н., а не просто в една парламентарна комисия да се обсъжда един въпрос за промени в обществения договор, който обществен договор е приет в години, в които е имало много сериозен натиск от страна на улицата, които промени са били в основата на държавата, в която живеем в момента. И  в последствие някой се появява отнякъде просто с едно листче и обявява, че иска да направи някакви конституционни промени. Извинявайте, ама в това няма смисъл. И тук се корени всъщност представата за политическия процес. И за мен това е и проблемът – че всъщност политическото у нас е изпразнено от съдържание, отсъстват идеите, отсъства дебатът, отсъства въобще стратегическото мислене и въобще поставянето на приоритетите пред страната. Значи говорихме за еврозона и "Шенген“ в началото при създаването на коалицията и на това правителство, на некоалицията – извинявайте, но всъщност в момента тези теми въобще не фигурират в общественото пространство, защото още от служебния кабинет на Стефан Янев, когато вицепремиер беше Атанас Пеканов, който отговаряше за европейските фондове, още от тогава започна да се коментира за кампания по отношение на въвеждането на еврото, какви са ползите и т.н. Но тази кампания ние я нямаме. Ние ще заявим дата за 2025 г., а дали се подготвя обществото за тази промяна и за тази политика, това не се вижда. Ние се занимаваме с други глупости, с 3 март и с 24 май – теми, които не кореспондират с обществените проблеми, които имаме в момента.

Може би политиците се хващат с тези теми, които на вас ви изглеждат незначителни, защото другите значителни на този етап сякаш нямат перспектива? Вече за "Шенген“ категорично Австрия и Нидерландия ни отрязаха, за еврозоната още не се знае какъв баланс ще има бюджетът в края на тази година и какъв – за следващата, дали ще можем да изпълним критериите. Това всичко не е известно, политиците знаят, че не е известно, не могат да го вкарат в употреба и ето, на дневен ред идват всякакви други теми – 3 март, Паметникът на Съветската армията, зловещите убийства и т.н.

Да, това е известно. Тук е въпросът, че това е известно, а всъщност би следвало това, което си говорим от гледна точка и на теорията, и на политологията – всъщност демокрацията предполага предвидимост на процедурите, правовия ред и т.н. Но в рамките на тези турбулентни времена всъщност ние не виждаме тази предвидимост и тази стабилност, която се предполага, и не наблюдаваме конструктивното поведение от страна на институциите, поставяйки важните въпроси пред страната. Ние виждаме взаимно възпиращи се институции, които така, по този начин не могат да функционират. Виждаме отношенията между президент, правителство, парламентарно мнозинство. Парламентарното мнозинство на моменти се променя, предвид това, че няма коалиционно споразумение, че не са ясни съответно конкретните приоритети, по които да е сключено споразумение между двата водещи политически субекта, и това внася нестабилност в самото правителство, от една страна, от друга страна – виждаме президентската институция, която има свой  дневен ред и своите политически цели. И всъщност тук се появяват точно този дисбаланс и отсъствието на това триединство, което би следвало да действа в синхрон, що се отнася до важните приоритети пред страната. Затова и се създава тази ситуация, която виждаме.

С какво си обяснявате, че парламентът иззе функциите на правителството, на изпълнителната власт? Всъщност всички основни, важни решения се взимат в Народното събрание.

Знаете ли, наскоро в едно от своите интервюта Тошко Йорданов обяви, че отново се е върнал моделът на Борисов – министър-председателска република и не знам какво си. Аз наистина, честно да ви призная, си мисля, че някои хора трябва да попрочетат малко по някои от трудовете на нашите конституционалисти и преподаватели в Софийския университет по конституционно право, да попрочетат малко за парламентарното право също така и да видят какво означава парламентарната република. Защото някои говорят за това, че парламентът е слаб, други говорят, че парламентът е силен. Това зависи изключително много от формулата на кабинета и от това, кой е в парламента и кой е в кабинета. В случая политическите лидери в момента са в парламента, което означава, че политическите решения в голяма степен ще бъдат вземани там, защото ние нямаме този механизъм, който назад във времето е имало – т.нар. "регентски съвет“, който да дава тона, от една страна на правителството и от друга страна, на парламента, за което са критикувани доста сериозно. В момента, в който парламента пък започне да диктува дневния ред на правителството, тогава почваме пак – ама защо така, защо иначе. Всъщност това е дизайнът и архитектурата на парламентаризма за взаимозависимите парламент и изпълнителна власт. Защото ако те не са зависими, всъщност ще попаднем ситуацията, в която се намирахме 2020, 2021 и 2022 и началото на 2023 г. със служебен кабинет, който не е  пряко отговорен пред парламента, и съответно прави действия, които е взел самостоятелно на базата на политическата воля и отговорност на президента и създава точно тези търкания между двете институции, между изпълнителната власт, назначена от президента, и парламента, който е пряко избран от нас, гражданите.

Какви са вашите очаквания от местните избори? Как ще се представят партиите?

Според мен това, което непрестанно, откакто се създаде некоалицията, коментираме, е, че всъщност двата теста на доверие за управляващата коалиция ще бъдат в рамките на местните избори и в последствие за европейските избори 2024 г. през юни. На тези два избора ще се даде реалната оценка за тяхното управление. Но тук правим и забележката, че местните избори са нещо много по-различно, засягащо местните общности, съответно и проблемите, които са много пряко видими от хората. Става дума за това, което хората искат да чуят, и за това, че в конкретни региони някои от политическите партии имат пряк интерес. Когато обаче говорим за новите политически партии, които всъщност вече не са нови, тъй като са били в управлението – визирам "Продължаваме промяната“, те всъщност нямат свои структури, нямат свои представители по места, за разлика от "Демократична България“, които си имат кметове, районни кметове, общински съветници в по-големите населени места. И всъщност това е един от залозите в голяма степен за "Продължаваме промяната“ – дали ще имат възможност да вземат конкретни населени места, за да може да имат такъв импулс и енергия, която да получават от малките населени места. Защото всъщност работата по места на партиите е ключова за тяхната устойчивост – това, което го виждаме в системните партии: в ГЕРБ, в ДПС и в БСП, макар че вече там кръвоносната система има своите отечки, предвид и неформалната заявка и влияние на президентската институция за лансирането на конкретни лица в конкретни региони за участието им в местните избори. Така че това ще бъде всъщност интересно – освен политическите партии, дали от  президентската институция ще използват тези избори за подготовка за в бъдеще. Всъщност сравнението не е много точно, но е близко като принцип, по отношение на АБВ, тъй като президентът Първанов още от края на своя мандат започна да подготвя политическия си проект. Ще видим всъщност дали на тези местни избори ще има лица, които ще успеят да спечелят волята съответно на гражданите в конкретните населени места и дали всъщност ще има представителство на президентската институция под една или друга форма, което ще бъде доста, доста интересно.

Твърдят, че "Продължаваме промяната“ е партията на младите хора. Вие чувствате ли я като ваша партия?

Твърди се, че "Продължаваме промяната“ е партията на младите хора предвид средната възраст, която имат съответно техните народни представители и големият процент всъщност на избирателите, които са от 18 до 30-годишна възраст и от 30 до 45, тъй като процентът в тази демографска група е по-висок в сравнение с останалите политически партии. Не бих могъл да кажа, че една политическа партия може да се ангажира с представителството на младите хора, тъй като от гледна точка на работата ми в младежка организация мога да кажа, че разнообразието на младите хора всъщност предразполага точно това – за различните видове представителство, което те възприемат. Защото виждаме през случая даже, говорейки си в контекста на ситуациите, които се случват, на насилие и т.н., които задават един друг дневен ред според мен и това, което мен като млад човек ме интересува, е за отношението в голяма степен на държавата към младите хора, както и това държавата по какъв начин се ангажира и дали дава възможност инициативите на младите хора да бъдат  подкрепени и съответно да имат по-големи мащаби.

Според вас тя дава ли такава възможност?

Според мен тя дава тази възможност като мащеха. Имам предвид – да, тя дава възможност, но съответно чувството, което остава у младите хора, не е на подкрепа и на сътрудничество, а напротив. Това, което не се припознава и не се разбира като политика и в последните дни по отношение на насилието, за което се изисква превенция на няколко системи, които трябва да работят в синхрон, по отношение на образованието, от една страна, и младежката политика, от друга. А тази младежка политика, за съжаление, се разбира от много малък процент в България, и това създава един от големите проблеми, защото тук се изисква подкрепата на държавата за лицензирането и припознаването на младежките организации, които в България са доста малко, поради факта, че не се обръща внимание на инициативите на младите хора. Иначе много се радваме по принцип, когато видим наши млади хора, които са спечелили бронзови, златни медали на разни олимпиади, но всъщност не си даваме сметка за условията, в които те са постигнали успехите си. А това е и всъщност индикация за младежката политика в България.

На финала да ви попитам – каква картина виждате за страната в момента? Каква е моментната снимка на България?

Моментната снимка, да ви кажа честно, колкото и да се опитвам да бъда положително настроен, тъй като разговорът се върти от една страна от политиката и това, че съм все още млад човек – иска ми се да бъда положително настроен, но нещата, които се случват, изискват целенасочена работа, изискват дисциплина и изискват много сериозен и откровен разговор за обществото ни и за държавата. Защото не може да си замаскираме очите с проблеми, които заради страха ни какво ще чуем, да не се опитваме да ги поставим и да не се опитваме да ги разрешим. Това, което мен ме притеснява като млад човек, е това, че не се вижда визията и разговора по същество за някакви идеи. Тази безидейност, за която споменах по-рано, се наблюдава не само в България, а в почти всички европейски държави, и залитаме по теми, които нямат нищо общо с нашите проблеми. Действаме по-скоро на емоционално ниво, с това България колко е ощетена, България колко е малка, колко е незначителна и т.н., но както се казва, не си запретваме ръкавите и не действаме заедно, а всеки действа самосиндикално, всеки действа сам за себе си, от днес за утре, а колективно нещата започват да ни куцат. Макар че през последните седмици това, което се случи с това момиче от Стара Загора – не коментирам случая, коментирам гражданската активност и това, което с колеги сме си говорили, че обществото е станало апатично, не може да бъде вдигнато по каквито и да било теми, се оказа, че всъщност не е така. Всъщност обществото е чувствително по такива теми и се надявам, че тази активност няма да спре и обществото ще бъде още по-активно и още по-критично, което всъщност дава точно този тласък на демократичното управление като цяло.

Благодаря ви за това, че приехте да бъдете наш гост, Благодаря ви за времето, което ни отделихте.

И аз благодаря.

 

Цоня Събчева